Сивата врана смяташе трамваите за чест от пейзажа. Шумна, ярка, разнебитена, застрашителна и може би поради това абсолютно ненужна, но все пак неизменна част от градската действителност.
Виж, на хората трамваите бяха необходими. Враната не разбираше много добре защо, но приемаше този факт и не разсъждаваше върху него.
Чудовищата скърцаха и протестираха, но неизменно на определени места, наречени „спирки“, отваряха многобройните си усти, разположени отстрани на железните им туловища, поглъщаха тълпи от хора, а след някое време ги избълваха обратно на тротоарите – живи и невредими, и продължаваха пътя си. Какъв беше смисълът на това упражнение враната не знаеше. Известно ѝ бе само, че железните червеи не се хранят с хора, а с нещо, наречено електричество, което пуска искри и „тече“ по жиците, към които бяха прикрепени като към окови и които не им позволяваха да напуснат ежедневния си път. Същото това електричество караше да светят и разноцветните очи на други железни истукани, които не с ...