Джейн

Понякога миналото е толкова дълбоко, че то се превръща в настояще и поглъща бъдещето. То още повече ни завладява, когато не искаме да го изхвърлим от съзнанието си, когато станем негови пионки. Един отминал живот ни обсебва и ние започваме  живеем с този призрак. Сила, която е толкова могъща, че не искаме да изтръгнем от себе си. Тя ни дава възможността да посрещнем следващия ден, да го превърне в още едно парче от фантома на миналото. С всеки изминал ден ние изграждаме този дух, правим го все по-обсебващ и ни става все по-трудно да живеем в настоящето, а в бъдещето - невъзможно. Склонни сме да надстрояваме, да укрепваме призрака от изминалия живот, но не и да се опитаме да го спрем, да го погребем, защото той е част от нас и ако все пак го хвърлим в пръстта, ще погребем и част от себе си.

Точно това се случваше с Джейн. Тя пътуваше често, сменяше дома си за толкова кратко време, че съседите й дори не разбираха за нея. Беше потаен човек. Целеше да не събира вниманието върху себе си, но не се получаваше. Около нея винаги имаше какво да се разкаже, да се напише поредната живописна история за новонанеслия се човек. Историите около Джейн са толкова много, че спокойно само с притеснението, че ще ми се схване ръката от писане, мога да издам няколко тома. Това момиче отваря такъв интерес у хората, че дори и най-добрият криминален роман не би предизвикал. Не знам защо се захващам точно с Джейн след като в съзнанието ми изникват куп имена и с не толкова заплетени случки около тях. Но е истина, че в Джейн има нещо много завладяващо. Нещо, което ме подтиква да напиша поредната история и да покажа последната. Не знам много за последната, но ще я допълня, ще я напиша така, както бих я измислила аз.

Всичко започна, когато Джейн за пореден път се нанесе в нов дом. Градът беше малък, близо до Пустинята. Там не се случваха често подобни неща. И когато все пак станеше факт нечие нанасяне или изнасяне, бързо плъзваха слухове, превръщащи се в истории, историите - в истини. Да, тази история се превърна също в истина. Особнячката живееше в малка къща на края на града. С голям двор, който обикаляше всеки ден от времето, прекарано в Пустинята. На масата на верандата винаги имаше разпилени листове с разни писани откъси на тях. Пишеше различни неща, бяха много, но не знам какви. Джейн винаги задраскваше написаното. Имаше причина за това, но не си я спомням добре и ще напиша моите предположения. Криеше тази предполагаема причина дълбоко в душата и съзнанието си и не искаше никой по никакъв повод да разбира за нея. А тайната е толкова обикновена. Миналото й толкова силно я притежаваше, че понякога не издържаше на обсебващите спомени. И започваше да пише. Ред, два, понякога повече. След това зачертаваше написаното. Миналото, което тя обичаше и то беше част от нея, което беше всичко, което имаше. Тайните, тези, които аз ще покажа, не са нищо необичайно за Джейн, но мен малко ме карат да се чувствам странно.

Говореше с малко хора. Много малко. Не знам кои са и затова ми става още по-трудно да говоря за тайните й. Тя непрекъснато ги трупаше, каквото и да правеше, все се появяваше нова тайна. Но едва ли може да ги понася повече. Започнаха преди да започне новия си живот в Долината. Тогава се запозна с едно момиче на нейните години. Доста ексцентрична беше. Бяха приятелки. После се случиха разни неща, доста странни. Санди изчезваше за по няколко дни. После се връщаше така сякаш не беше себе си. Джейн забелязваше това, но не му обръщаше внимание. Докато един ден един телефонен разговор и малко пликче с прах не разбудиха съзнанието й. Реши да говори със Санди и да разбере за това, което я взема всяка сряда и я връща в неделя.

Ето в какво се състоя отговорът - двете заедно заминаха в сряда, но в неделя се върна само Санди. Джейн остана там в малкото градче насред чукарите. За доста време. Цялото лято. От там започнаха тези тайни. Така и никой не разбра какво е правила там. Само предположение. Сигурно е работила нещо, а доколкото имам представа за нея е било нещо интересно. По това време много обичаше книгите. Имаше много време да чете. Сигурно и тя е написала някоя. После се чуха някакви думи за нея, но смътно ги помня. Беше нещо за новото й заминаване. Отиде на хълмовете. Там й било доста добре. Все още имаше възможността да спре тайните да замъглят живота й, но тя реши, че така също може да живее.

Занимаваше се с фотография. Много обичаше да снима. Така, докато върви или излизаше с тази цел. Много снимаше. Но само залезите изгревите и океана. И това беше достатъчно. Тайните ставаха много. Идваха една след друга и си оставаха  в съзнанието й. В душата й. В живота й.

После тръгна колата си на някъде. Обикаляше градовете. Без да се установява. Обичаше да пътува. Просто да минава през градовете, по пътищата. Но то не беше безпричинно. Тя сама затваряше душата си и съзнанието си заедно с тези тайни. И затова даваше всичката си свобода на тялото и сетивата си. Защото иначе едва ли щеше да има толкова много събития около нея.

Никога не задълбочаваше отношенията си с хората. Щом усетеше, че се привързва към някое място или хората му, бързаше да отпътува за друго. Възможно по-далеч. Но как щеше да избяга от хората - те са навсякъде. А местата - избираше ги винаги красиви, близо до океана. Не искаше да привиква към нищо. Все едно това й тежеше. Но за разлика от хората Джейн никога не се опитваше да забрави местата. Напротив, пазеше ги в душата си все по-живи. И все си мислеше за тях с топли чувства. Сякаш искаше да се върне във всяко едно от тях. Но хората… за тях не знам нищо.

Намираше безопасността само когато беше сама. Обичаше самотата. Тогава се оставяше се изцяло в пелерината на спомените. Обгръщаше я. Не позволяваше нищо друго да се доближи до нея. Изглеждаше, че щеше да е поредният ден. Джейн обикаляше безлюдните улици. Беше след полунощ. Но тя не беше сама. Една сянка се движеше бавно към нея. Джейн я видя, но дори съзнанието й не трепна. Беше мъж. Усети, че я хвана за рамото. Непознат за нея. Непознат за обитателите на града. Тя се приближи към него. Много близо.

- Кой си ти?

- Кой има нужда от имена?

След няколко месеца Джейн замина отново. Този път, за да дойде тук - в Пустинята. Тук беше последното й преместване. Мястото беше спокойно. Нищо особено не се случваше. Нейното преместване беше едно от най-странните събития. Никой не идваше да живее тук. Но Джейн обичаше спокойствието. Тишината. Природата. Обичаше да стои на верандата и да свири на китара. Това й беше споменът от… Него. Между тях се случи нещо, нещо, от което Джейн избяга. Не знам дали е било хубаво или не, защото Джейн не искаше да с привързва към никого. Но Той явно е останал в съзнанието й и тя не искаше да го махне от там. Спомням си един път, не много ясно, докато свиреше, се усмихна. И после спря. Взе листата и започна да пише. Не знам какво. После го задраска. И влезе вътре. Погълната от спомените си. Спомените от живота, който имаше и който продължи да има, защото миналото й беше настояще и бъдеще.