ДЖЕРМАН

     Отгледаха го в една срамежлива къщурка, която се беше сраснала с планината, наполовина гушната между дърветата, наполовина ококорена към шосето, което криволичеше току пред нея. Очите му биваха ту жалнозелени като листата на околните клони, ту острозелени като очите на разярена дива котка. Те можеха да вдъхновяват, когато се усмихнат и да покоряват, когато се ядосат. Това момче на пръв поглед растеше като другите деца, но и не съвсем. Всяко негово движение беше белязано от някакъв вътрешен взрив и той вършеше всичко с необикновена бързина. Катереше се по дърветата с лекотата на пъргава катерица и със същата лекота подскачаше от клона на едно дърво върху клона на съседното, скачаше и се свличаше като лавина върху старата шума. Приземеше ли се на пътя, поотупваше се от полепналите клечки и кафяви листа, качваше се на въображаемия си мотоциклет, припалваше го с единия си крак, после го яхваше, форсираше го като онагледяваше с ръка и го озвучаваше невероятно мощно за детския си глас, отпускаше рязко ръчката на амбреажа и с мръсна газ, и с пищене на гуми политаше по улиците на селото.

     Веднъж, трябва празник да е било, вкъщи имаше печено агнешко и апетитната миризма се разнасяше чак на улицата. Както бръмчеше с мотора си, Джерман имитира пищене на гуми, направи рязък завой, намали, спря въображаемото си возило и старателно го подпря на дворната порта. Влезе тихо в стаята, където бяхме насядали около масата и лакомо лапахме от вкусното месо, застана прав до лявото ми рамо, гледа в блюдата и си мълчи.

     – А добре дошъл! – подхвана майка ми.

     – Добре дошъл – отговори сконфузено малкият рокер.

     – Ела, седни с нас на масата да си хапнеш, да го опиташ, много е хубаво!

     – Не, няма, няма...

     – Е, хайде вземи си тогава! – продължава настойчиво мама. – Не може така. Момченце си, наше си, ще ти стане нещо, хайде, хайде, вземи си!

     – Не, не ща, не... – упорства той.

     – А гладен ли си? – питам го.

     – Аууу!

     Избухнахме вкупом в добродушен смях. Майка ми отчупи едно по-голямо парче от изпеченото тяло на агнето и му го подаде. Той го грабна, наведе глава и бавно излезе от стаята. Не можа да каже „Довиждане”, защото устата му беше пълна и докато излезе от двора, вече го беше погълнал, припали отново мотора си с бучене и изчезна нанякъде по трасето.

     Такъв беше като малък Джерман – мълчалив и отвеян. Така и не го видях поне веднъж този малчуган нормално да върви по пътя. Когато отиваше или се връщаше от училище, той винаги управляваше или мотоциклет, или автомобилна състезателна кола, или пък самолет, разперил ръцете си като крила.

     Всъщност, той ходеше на училище единствено, защото го принуждаваха и от любов към футбола през междучасията, в часовете по физкултура, след занятията, просто по всяко време. Нищо друго не го интересуваше. Не се научи да чете и да пише грамотно, да смята, не го интересуваха великите исторически лица и събития, моретата, държавите, нютоновци, ломоносовци, петолиния, ноти, ритми. Този човек живееше в един друг свят, който страшно приличаше на света на хората, но не беше същият. Скоростите, разстоянията и времето имаха други измерения, погледът му улавяше други очертания, а сърцето му подскачаше при други мелодии.

     Когато все пак завърши четвърти клас, родителите му купиха велосипед на старо. Естествено той се беше научил да кара на чуждите и сега нямаше проблеми с управлението му. И той така го обикна, че забрави всички други свои страсти и всяка свободна минутка използваше за езда. И то каква! Джерман изпитваше невероятно удоволствие да кара с изумителни скорости по всякакви пътища, терени и препятствия. За него нямаше значение кое време от денонощието е, единственото, което го занимаваше бяха високите скорости. Много обичаше да кара по тротоарите, може би защото лентата беше по-тясна, а предизвикателствата по-големи, особено на завоите или на пресечките, когато са под прав ъгъл. Безброй пъти излиташе от трасето и се удряше я в електрически стълб, я в оградата на някой двор, я в зида на някоя крайпътна къща. Цялото му тяло се покри със синини и охлузвания, но страстта му се увеличаваше. И никой не знае докъде щеше да стигне, ако не бяха зачестили и катастрофите с невинни хора. Върви си човек спокойно по тротоара, прибира се отнякъде по тъмно и изведнъж изневиделица се появява с бясна скорост Джерман, който кара естествено без фарове, блъска го и той или залита от удара, или направо пада като отсечено дърво. Ако е жена – кълне го, мъж ли е – псува го до девето коляно. Нищо друго не може да направи, защото след секунди само нарушителят е на другия край на селото. Директорът на училището, който беше известен с Бисмарковите си нрави и със своето двестасантиметрово и сто и петдесет килограмово тяло, след всяко произшествие му налагаше тежки физически наказания, които сам изпълняваше много старателно. Нищо. Оплакаха се на кварталния милиционер и той лично конфискува злополучното возило, прибра го в мазето на селсъвета и го заключи. А на Джерман, освен поредните телесни глоби, му наложиха и пълна забрана да управлява велосипед до края на живота си. Естествено той своето колело нямаше как да експлоатира вече, но затова пък други деца имаха такива, че и по-нови, пък и избягваха много-много да му противоречат.

     Този човек изглеждаше непоправим. Той и до ден днешен има проблеми с родния език, но защо му е да бъде виртуоз, когато той владее до съвършенство езика на природата? Пък и малкото думи, с които разполага за общуването си с останалите двуноги, са му достатъчни да ги забърка в такива каши, че после да попържат по-дълго и от Великите пости. Всичко, към което се стараеха да го приучат хората, той не го възприемаше и всяко нещо, на което се учеше сам го овладяваше до съвършенство. Така по едно време той се прочу с бракониерството си.

     Веднъж, например, един негов познат го спира на пътя:

     – Хей, Горския цар!

     – Кажи бе, Драганчо, какво те вълнува? – пита го усмихнат Джерман.

     – Отдавна се каня да те питам нещо, а ето че сега ми падна на сгода.

     – Питай тогава!

     – Я ми кажи, ти, навит ли си да отидем заедно с колата ми една вечер в балкана, ти да тряснеш нещо диво, че ми се е прияло, а не мога да се докопам. Ще го приберем в багажника и после ще си го поделим.

     – Да идем, защо да не идем. На мен месо не ми трябва, до гуша ми е дошло, та съм решил да мина на нещо „пò питомно” – и тарикатски смигва с лявото си око, а зъбите му светват.

     – Кога? – нетърпеливо.

     – Утре вечер, да речем. Става ли? Към девет, вечерта, ще ме чакаш с колата до долчинката, на острия завой. Ще се качиш по черния път докъдето можеш с машината и ще я оставиш, да не се вижда от главния път. И да се облечеш хубаво, че вечер в планината става студено, края на септември е, и да се обуеш удобно, че понякога бая ходене пада!

     – Добре! И да не забравиш, ей, Горски цар!

     – Е, хубава работа! В девет – там съм!

     На другия ден, малко преди уреченото време, Драганчо пали колата, отива до острия завой, отбива от пътя и когато колата потъва между дърветата, спира мотора, угасва фаровете и започва да чака.

     Да, ама на Горския цар снощи толкова му хареса „питомното”, че и тази вечер беше решил да му се наслади и тъкмо когато с лекота се озова през отворения прозорец в стаята на удоволствията, махалото на стенния часовник отброи девет покани за пищна вечеря.

     – Ще ме прощаваш, – помисли си – Драганчо, ама такъв ти бил късмета. Аз ако знаех какво ме очаква, нямаше да ти обещавам, ама нà, отказва ли се на такава прелест? Само ако беше видял с очите си, щеше тутакси да ме оправдаеш, но то не е работа за тебе.

     Тая мисъл трая само докато се събличаше, а мигом след това изчезна и се изгуби в тъмнината и Горският цар се отдаде на пиршеството.

     Драганчо чака в колата, пуши, повече от половин кутия изпафка и като минаха цели два часа за тоя що духа, завъртя стартера, пусна фаровете и полека започна да се спуска към главния път. Прибра се бесен и обиден. Да го метне нищо и никакво хлапе! Ама той си е виновен, хем си го знае! Тегли му една тежка и сочна попръжня и чак тогава си легна. На другия ден си тръгна за града. Пътят му минаваше покрай къщата на Горския цар. Спря пред нея. Джерман го зачу от двора и гримаса на ужасна и нетърпима болка се изписваше на лицето му при всяко престъпване с десния крак.

     – Циганин! – не се сдържа Драганчо в яростта си. – Мръсен, долен, въшлив циганин! Това си ти, а не Горски цар!

     – Чакай, бе, приятел! Не ме ли виждаш? Чакай малко да ти кажа...

     – Няма какво да ми казваш, – прекъсна го светкавично Драганчо. – Аз снощи доста те почаках!

     – Стига вика, де! Слушай да ти кажа какво стана. Приготвям си аз такъмите, знаеш, за тая работа как стават нещата. Не може на сватба без... И не пускам електриката, да не светят крушките, да не знае никой с какво се занимавам. В бързината се подхлъзнах – ии катоо стъпих накриво – майко мила – изревах на умряло от болка. Добре че наблизо нямаше никой, та само кучето ме чу и се разскимтя съучастнически, сякаш разбра животинката, че съм много зле. Пълзешком съм се прибирал обратно да крия такъмите и най вече самоделката, че ако ме бяха хванали пак с нея, направо в панделата щяха да ме натикат или да ми пръснат тиквата с рязаната ù цев. Изкълчил съм го, мамка му крива, бая съм го изкълчил, щото почервеня и се наду, а как болеше само?! Ужас! Сетих се за тебе, ама как да ти кажа? Не мога да мръдна!

     Лъже Джерман, хич не му пука, лицето му се гърчи от болка, не му вярва Драганчо, но като го гледа, яростта му полека се стопява. Той се качва в колата си и мърмори недоволно:

     – Пак ме метна, ама хайде... Някой друг път...

     – Е, някой! Още следващия път като си дойдеш, обаждаш ми се и на другия ден ти стоварвам с раницата двете плешки, двата бута и рибиците на стокилограмово диво шопарче! – И продължава. – Хубава работа! Някой друг път. Ще разбереш, ти, Драганчо, кой е Горският цар! Хайде сега – на добър път и... както се разбрахме.

     Замина си Драганчо в града, замина си и болката в десния глезен на изкусния ловец, изчезна и болезнената гримаса от лицето му, замина си и обещанието с нея. Така и до ден днешен гражданинът Драганчо не опита от дивечовото месо и се отказа от услугите на лъжливия бракониер, но за сметка на това кака Гуна още носи лисичи кожи около врата си зиме. И все нови.

Като си помисли човек не е кой знае какво чудо в днешни дни една жена да се сдобие с лисича кожа. Търговци под път и над път. Е, да, ама Гунините са някак си пò специални, не са като другите. Всяка от тях си има своя предистория и е придобита по особен начин.

     Хубавелка беше на младини Гуна, хубавелка си остана и като се задоми, че и след като роди двете си дечица. Наспорил беше Господ тялото ù – отпред, отзад, отвсякъде, а на някои пò дискретни местенца даже беше се и позабравил. Когато се разминеха с нея, мъжете се и поизвръщаха, че имаше какво да се види и от близо, пък и от по-далечко. Тогава бузите ú пламваха и тя заситняше с хубавите си крачкà по-бързо да се прибере вкъщи. Иначе работлива беше, домакиня и чистофанка. Жена на място с две думи. Не виждаше изглежда това съкровище до себе си мъжът ù, а беше заклет иманяр. По цял ден разглеждаше някакви остарели скици и разгръщаше книги с изпокапали листи, а вечер палеше колата и по цяла нощ не се прибираше. Погълна го треската за злато, той отслабна от непрекъснатото скитане и недоспиване, озвери се и луда ревност го обхвана. Започна да следи женичката си на всяка крачка, сам я караше с колата на работа, макар до там да бяха около стотина метра, започна да ù вдига скандали без причина, а може и със, Господ знае. Писнало ù беше вече на Гуна, тя знаеше, че той има слабост да покрадва, намери му цаката, хванаха го веднъж и хоп – в затвора. Набързо после селото научи каква била работата, защото тук тайните не могат да виреят. Осъдиха я хората по бързата процедура в аморалност, но по подобна такава процедура великодушно ù опростиха греховете, че то с такъв мъж живее ли се, ма, пък и тя душа носи, няма да векува, я.

     Слезе една привечер Горският цар от планината, изпра си ловната раница в реката, която минаваше покрай тях, опъна я да се суши в плевника на проветрение, старателно прибра самоделката на непристъпно място, изкъпа се, похапна и пое към кръчмата в добро разположение на духа да се поразсее и да послъже някой наивник. По пътя си, не щеш ли – насреща му върви Гуна. Преди много пъти я е срещал, но не му е правила никакво впечатление, но сега нещо припламна у него и инстинктът му на закоравял ловец и хищническият му нюх го накараха да действа светкавично.

     – Ооо, здравей, како Гуно! – поздрави учтиво. – Къде така по това време? – и подава ръката си.

     – По работа – подава ръка и Гуна и се чуди на какво се дължи тази любезност, друг път не се и поздравяват.

     – Е, каква е тая работа по това време? – очите на котарака проблясват в тъмното.

     – Моя си работа. Тебе какво те интересува? – повдига вежди, та го поглежда.

     – Може и да ме интересува – миризмата на здрава и апетитна сърна го опиянява.

     – Ами... това е. По работа. Друго? – не пуска ръката му.

     – Знаеш ли, како Гуно, имам един важен разговор с тебе?

     – Важен? Колко важен?

     – Много.

     – Много? Ееех, какиното, не се шегувай, зелен си още за важни, че и много важни разговори. – Усмихва се. – Шегуваш се нали Джерманчо?

     – Не. Не се шегувам – очите му пронизват. – Утре, по същото време, ще те чакам в старата къща, ей тука, зад завоя.

     – Чакай!

     – Ще дойдеш ли? – пуска ръката ù.

     – Ще видим – продължава пътя си Гуна, а сърцето ù се чува.

     Тръгва към кръчмата и Джерман доволен, че тази вечер ще празнува победа, която още не се е случила, и ускорява крачките си.

      На другия ден, привечер, Джерман се шмугна в старата къща с любимата си раница на рамо. Никой не го забеляза, пък и да беше го забелязал, нямаше да му обърне внимание, защото освен него, никой друг нямаше да влезе в тая катакомба. Кога и как и Господ не знае, но Джерман беше превърнал една от стаичките в удобно за звяр като него леговище. Беше подредил грижливо дъските на едно старо, но все още здраво легло, довлякъл беше почти нов дюшек и прилична възглавница, одеяло, не съвсем протрито, а днеска донесе и чисто бял, прясно изпран чаршаф. Беше си направил отдушник, за да може да проветрява, когато му се наложи да отседне, а в ъгъла имаше трапеза с голяма лоена свещ по средата, за да осветява, когато се налага иначе тъмното като пещера леговище. Открехна отдушника, опъна чаршафа, сложи едно трикрако столче до вратата, седна, подпря гърба си о нея, запали цигара и се замисли. Вече беше започнало да притъмнява. Тогава стана, запали лоената свещ в ъгъла, извади една обработена лисича кожа с червена козина, която се преливаше в оранжево, с огромна рунтава опашка в същите цветове и изкуствени очи от рубинени топчета, които светеха на пламъка на свещта. Светнаха и неговите котешки очи, когато видя на прага безшумно пристигналата Гуна, скокна, хвана ръката ù, притегли я вътре и тихо ù каза:

     – Добре дошла в моите царски палати, принцесо!

     – Казвай, каквото ще казваш, Джермане, че нямам време – изчерви се Гуна, ама в полумрака не се видя.

     Какво е станало после, какво са си говорили, какво са правили само те двамата си знаят, но надали си спомнят, даже и Оня от горе няма да може да ви каже. Само тези, които са чели приказката за Красавицата и Звярът сигурно се досещат нещо.

     Малко след полунощ Гуна надяна една чанта, в която се беше свила лисицата в дръжката на мотиката, подпряна на старата къща, преметна ги през рамо и си тръгна към дома. По походката ù личеше, че млада кръв бълбука във вените ù и горски вятър напира в гърдите ù, а тя тихо си говори:

     – Трай, лисичке, трай, миличка, кака Гуна другата седмица дружка ще ти донесе! Да не си самичка.

     И удържа на думата си. Хубавица беше и втората, само че със сапфирени очички. Липсваше лисугер, та като стана готов, и лисугер им занесе, и той с оченца от скъпоценен камък. През вечер започна да ходи Гуна в старата къща в леговището на Звяра, а един път месечно на свиждане на съпруга си и през цялото време му нарежда на рамото, потоци от сълзи мокрят затворническото му рамо:

      – Хайде бе, мъжо, кога ще се свърши това пусто тегло твоето, че и на мен да ми олекне? Всичко сама. Не мога вече. Сутрин ставам преди да е съмнало, вечер си лягам посред нощùте, сън не ме лови, яде ме, мира ми не дава. Пък да видиш един ден, ооох, един ден какво стана!

     – Какво стана? – Уплашено.

     – Ооох, Рангеле, имало Господ, Рангеле!

     – Я стига, ма, Господ имало! Глупости! То, ако имаше – аз сега нямаше да съм тука. Дяволи, виж, има.

     – Има, има... Звъни един ден непознат човек на вратата. Ти ли си, пита ме, Гуна. Аз. Е това, вика, е за тебе, праща го твой далечен роднина от Америка. Помоли ме да ти го донеса, че по пощата не може, не ги пускали комунистите. Даде го и си замина. Даже не влезе вкъщи.

     – И какво имаше? – оживи се Рангел.

     – Три лисичи кожи! Да си ги слагам през зимата около врата. Ама хубави! А очите им направени от скъпоценни камъчета. Да видиш как светят само! И в един плик стодоларова банкнота,  да купя нещо за децата и за тебе.

     – Ами що не пита за адреса му, ма, Гуно?

     – Питах, Рангеле, каза ми го човека, три пъти му писах вече, ама нищо. Сигурно писмата ми не ги пускат изобщо да излязат от България комунистите.

     – Еех, мръсници! – псува Рангел, времето изтича, той се прибира в килията, а тя бърза към автогарата да се върне обратно.

     Когато наближи денят Рангел да излиза на свобода, Гуна и Горският цар си подариха своята един на друг и се уговориха никога повече да не се срещат.

     Много скоро Джерман-бракониерът, Джерман-лудетината, Джерман-Циганинът се ожени за една зряла и пищна газела, с двама сина, малко по-млади от него, природиха си още един и заминаха да живеят в някакво село, далече от тукашното. Едни от слуховете говорят, че си бил същият – луд гидия, а други, че си е седнал на задника, трети, че се е пропил и лъже повече от преди, за което често го поступват. Приказки всякакви, не можеш да затвориш устите на хората.

     Сигурното е едно – че у всички има, може и малко да е, истина.