Оставаше му още един ден да подиша родния селски въздух, да се порадва на кротките майчини очи и да послуша разказите на баща си за онова далечно време, когато родителят му е бил още дете и животът по тези места, както се изразяваше старецът, е кипял – същинско  младо вино, а не се е влачил едва, едва, сякаш в затлачена вада, както сега му изглеждаше.  Само още един ден и щеше да се прибере в големия град, при съпругата и дъщеря си, където пак да се завърти в скрибуцащата мелница на забързаното ежедневие, докато сърцето му започне да прескача и усети добре познатия метален вкус – все едно, че е стиснал нож между зъбите си.

         - Тате,  да се поразтъпчем към лозето, а? – тръсна глава Драго, хвана баща си под мишница и му помогна да стане от скамейката за раздумки,  която бе протегнала моминската си снага пред дворната порта и неустоимо изкушаваше.

         - Хубаво ми е тука, сине, както съм си седнал, ама щом си рекъл, да се поразходим пък – подсмихна се под мустак дядо Благо, предчувствайки сладките приказки, а после и завършека на разтъпкването - джумбишът  в селската кръчма с няколкото му набори с яки коренища, които още успяваха да ги задържат в родното място.

         По мекия път, прикътал се между смокини, черници и люляци, скоро излязоха извън селото. Зеленото погали очите на Драго, просторът сякаш изпълни чак и душата му. Той разпери ръце и се затича като дете. Баща му закуцука по-чевръсто.

         - Е-е-ех, дай да изпеем мамината песен, онази кръшната, развълнуваната като селския ручей, хайде бе, тате!

         Тръгнаха по-бавничко и запяха. Покрай тях птиците взеха да им пригласят и чак жабите закрякаха в такт. Не усетиха кога стигнаха до лозето. Като го видя колко е изоставено, радостта на Драго помръкна и песента секна. Откак към 1994 година, с решение на поземлената комисия, възстановиха собствеността върху земята, в началото старците опитаха сами  да се грижат за няколкото си ниви и за лозето, разхвърляни в различни местности, но с годините силиците им взеха да не достигат, та ги дадоха под аренда. Ама и Митьо Чобанов, дето сега уж ги работеше,  го хвана кризата – позакърши я човечецът и дори спря да им се отплаща със зърно за земята, що му бяха дали да ползва. Посърнали, лозичките с укор гледаха бащата и сина,  а спарушени гроздове, случайно задържали се тук-таме, сякаш изричаха клетви. Шипковите храсталаци, надраснали лозите, доволно се подхилкваха.

         - Мислех ли си, Драго, че и Митьо ще я закъса, че земята ни пак сълзи ще рони … – закахъри се дядо Благо.

         - Те и околните лозя не са гледани бе, тате! На зле върви работата, ей! – рече угрижено синът, вперил поглед в имотите на съседите.

            Двамата се повъртяха, потюхкаха се и без време свърнаха към кръчмата, че там, с наборите на дядо Благо, положението да избистрят.

         Когато пристигнаха в селския парламент, обичайните посетители вече бяха заели местата си. Старците се зарадваха, че наборът им води барем един младок - петдесетгодишният си син и надигайки чашките с ракийка, побързаха да го разприкажат:

         - Как тъй се сбърка бе, момко, таквиз чукундури като наша милост да навестиш? – първи се престраши да попита бай Милан, който и на осемдесет години още си беше напет и червендалест.

         - Дойдох мама и тате да видя, дядо, пък и да разбера как вие я карате тъдява – смирено рече Драго, чукайки чашката си в тази на заприказвалия го.

         - Няколко старчоци останахме и сме я подкарали нали знаеш накъде?! – смигна многозначително бай Недьо.

         - А-а-а, не го слушай, момче, още много хляб има в нас, да знаеш! Ей, аз двора се мъча да чопля, пък и животинки да гледам, че на дечурлигата с това-онова да помагам – напери се дядо Братан.

         - Абе, сега от лозето се връщаме с баща ми и мъка ме обхвана като го видях –  та от шипки лозичките едва се виждат! Какво да правим, че работата да потръгне, а?

         - Без млада кръв нищо не става, така да знаеш, Драго! – извиси глас бай Милан.

         - Ами то хубаво млада кръв, ама с какво да се задържи тук бе, умник?! – наежи се дядо Благо.

         - Сложни са ги измислили тези европейски проекти, тези големи работи, дето няма кой да ни ги обясни по човешки. Абе защо наистина не направят нещо за нас, а само ни будалкат! – ядоса се и бай Недьо, надигайки поредната чашка със скоросмъртница.

         - Няма да се даваме лесно! Напук, колкото можем ще си чоплим земята, че народ сме ние, не сме ти някоя лукова глава, е-ей! – бая подпийнал, се провикна и Братан.

         - Хайде да видим на кого му държи с коня ми да изкачи Голямата могила и до половин час тука да се върне! Да разберем има ли мъже между нас или само на приказки  не се даваме! На бас за едно шише ракия, че никой няма да се реши! – пак извиси гласа си бай Милан.

         Старчоците взеха да се изглеждат едни други, бавно и от главата, та до петите, докато накрая всички впериха очакващи погледи в петдесетгодишния младок, а Благо уплашено дръпна сина си встрани и му рече на ухото:

         - Гледай си хаира и не ги слушай тия пияни глави!       

        Драго сякаш чу тъкмо обратното, изскочи от кръчмата и яхна коня на бай Милан, който досега кротко си пасеше край пътя. Пришпори го и се понесе към Голямата могила. Притесни се дядо Благо, че синът му не бе дип добре със сърцето и пешком, накуцвайки, пое по прашния път и той хълма да изкачва. Слънцето, що към залез клонеше, се посурна, посурна пред тях и ги загледа дяволито с крайчеца на червеното си око иззад могилата. Младокът скоро помаха от върха и запрепуска надолу. А дядо Благо направи кръ-ъ-ъгом и закуцука по обратния път.

          В кръчмата бай Милан точно отмерваше времето. На двадесет и шестата минута Драго се изтъпани пред кръчмата, пъргаво скочи от коня, позабърса му гърба със стиска суха трева и задъхано влезе при джумбишлиите точно в тридесетата минута.

         - Аз загубих баса и държа на думата си, не съм ала-бала като някои – рече бай Милан и тури едно шише ракия пред Драго.

         След малко дядо Благо докуцука, седна до наборите си и гордо рече:

         - Ей, браво, сине! Ще им видим работата на шипките в лозето, от мене да го знаеш!