Всичко започва сега и завършва сега, после или преди това, вече или се очаква или е било.
Висях с надолу главата на лоста и наблюдавах как хората минават и странните физиономии, които носеха към работното си място. Всички хора сутрин са напрегнати и забързани, изнервени и нетолерантни. Интересно им беше това мое начинание. Всички ме познаваха като уравновесен човек, който си следва задачите, демек скучен. Днес обаче, аз реших да разчупя стереотипа, защото трябва от някъде да се започне, когато искаш да промениш цялостното си мислене. Всичко се промени, когато разбрах, че един от най-добрите ми приятели е починал от рак. Млад човек на тридесет и девет години и така си замина, остави дъщеря и съпруга. Залюлях се на лоста по-силно и по силно и скочих, приземих се на поляната и се ударих, но нищо не усещах. Станах изтупах се и сега вече можех да тръгна на работа, обаче изобщо не си давах зор. Облякох се в тонове, който никога не съм носил, оставих косата си несресана, а лицето си видимо небръснато. Крачех бавно и се радвах на всеки миг, на всяко вдишване, на всяка крачка изобщо на живота… Харесва ми да съм жив, това напираше в гърдите ми. Нямах намерение нито да бързам нито да се притеснявам вече, когато видях Петя, тя вървеше бързо пред мен и изглеждаше сякаш е в друг свят с тези тапи на ушите, усмихваше се сама на себе си …Настигнах я и я потупах по рамото:
– Накъде така? – усмихнах се с възможно най-изкусителната си усмивка. Харесвах я още от училище, бяхме съученици. Тя се стресна, но после ми се усмихна и свали тапите от ушите.:
Метрото и дойде и аз останах загледан след него, след малко и моето дойде…
Качих се и все още мислех за Петя, тя беше ученическата ми любов и не се беше омъжила, направо чист късмет, аз също не се бях женил… Ако това не е знак, какво да е друго…Естествено, че ще и се обадя, дори нещо повече,размечтах се, естествено, време ми е да свия гнездо…живях празно до сега, вярно завърших две висши, преподавам и съм добър, но винаги особняк и безличен в очите на жените. Петя ме забелязваше, сякаш бяхме в „Списъкът на Шиндлер” и тя беше моят цветен кадър, а аз нейния…Два свята сме, а всъщност в една действителност, трябва да превърна това днес и утре в днес, за да имам щастието да продължи да е моето цветно петно! Машинално слязох на „Софийския университет”, качих се на ескалатора и се запътих към аудиторията. Днес бях подготвил поредните лекции за студентите си.
Лекцията премина и аз за днес нямах повече лекции и реших да се разходя. Навън валеше дъжд, аз бях без чадър, но това не пречеше на разходката ми.
Днес не ми се виждаше с никой, просто вървях, а капките дъжд ме мокреха до кости, краката сами ме отведоха пред апартамента на Дарина, съпругата на моят злополучно починал приятел. Позвъних на вратата, тя ми отвори и аз като ученик изглеждах стъписан и мокър:
Вървях и не спирах, дъждът се беше засилил и ме направи на нищо, но на мен той не ми пречеше,даже беше като катарзис в състоянието, в което се намирах, нямах душа, нямах сили, бях в тунела на скръбта и безизходицата, изпитвах ярост към живота и неговото продължение, защо мамка му? Защо? Как така млади хора умират? Не го допусках, свестни млади хора с бъдеще със семейство с изпълнен със смисъл живот, с ценностна система и така нататък?
Прибрах се и аз не знам как, просто легнах мокър и съм заспал. Събудих се посред нощ скован и схванат, имах температура. Не ми се живееше в този миг, но все пак реших, че ще изпия няколко хапчета и ще се напаря, защото утре пак имах лекции …
На сутринта се бях възстановил и естествено вече нямах онзи ентусиазъм от предишния ден сутринта.Плюс това времето навън се скапа, а на мен ми течеше носът, от вчерашното емоционално рандеву със съдбата …
Облякох се криво ляво, измих зъби, избръснах се и се сресах. Тръгнах по-смачкан от когато и да било, амплитудите в настроението ми от еуфорично до крайно депресивно не ме изненадваха при дадените обстоятелства, повече ме притесняваше, че не съм на себе си. Днес преподадох друга лекция на други студенти в друг курс, отново в Софийския университет, но звучах минорно и не можах до края на лекцията да вляза в ролята на забавния историк, в която обикновено се изявявах. Накрая една студентка ме попита шеговито:
Аз се надвесих през щанда и без да я питам я целунах. Тя не ес съпротиви и дори ми отвърна. Аз прескочих щанда и се озовах до нея, прегърнах я и продължих да я целувам докато не я оставих без дъх. После я придърпах и бръкнах в деколтето , погалих я по гърдите, спуснах надолу ръка по тялото и и я пожелах ужасно. Тя не се съпротиви даже напротив. Привлече ме към себе си и ме заведе в една задна стаичка, където двамата се любихме страстно. От аптеката се чу звънчето на външната врата, но ние тъкмо се обличахме. Петя закопча престилката си, оправи косата си в строг кок и излезе, като попита делово, все едно преди малко не се е разтапяла в ръцете ми:
След като клиентът, един дядо с високо кръвно си тръгна, ние с нея дълго се гледахме преди тя да прошепне:
Вече бях щастлив, много щастлив, тялото ми крещеше „Петя, Петя,Петя!” Ароматът и по кожата ми, свежият и дъх на малини, от гланца, който използваше най-вероятно, всичко в нея си беше моето, всеки милиметър от тялото и, ми е любим и то днес и то сега, не вчера, не утре завинаги!
Утре бях почивен ден, нямах лекции, прибрах се в къщи и звъннах на Петя:„
Затворих слушалката и припаднах …Когато се свестих таванът се въртеше, а в главата ми отекваха думите на Петя, като в сън, като в лош сън с повтарящи се епизоди, в които патосът е драматичен и ужасно лош краят …Не!Не и тя!
Провелих телефонът , беше ми звъняла поне петнадесет пъти. Прочетох ес ем есът и и в него тя ми се извиняваше , че се е пошегувала толкова лошо и, че това не е вярно, просто понякога има черно чувство за хумор. Отдъхнах си, направо ми олекна, но се и улових, колко съм уязвим на тази тема, колко тежко изживявам смъртта на приятеля си…
Звъннах и и тя вдигна:
Дълго след като тя беше затворила телефона аз се усмихвах от тръпката, която лазеше по гърба ми заради предстоящата среща!
Изведнъж изпаднах в мним амок, този ергенски апартамент, чисто клише, трябваше много набързо да го приведа в ред и да купя нещо за хапване и пийване. Задействах се и свърших това бързо, аз умеех да действам подредено и дисциплинирано, „като хирург си” казваше мама. Това винаги ме караше да се усмихвам и сега го като се сетих го направих несъзнателно. Приятелка не бях имал може да се каже от две три години, заради особения ми нрав, а сега исках нещата да се развиват толкова бързо, колкото се и развиваха. Мама беше учителка по история, как да не последвам нейните стъпки, че дори и да ги развия, виж баща си не познавах, може би за това бях толкова особен, не мога да кажа със сигурност, все пак точно психология не завърших, това беше второто от три висши, но изкарах два семестъра … Нещо в психологията не ми хареса, може би тази теоретичност на психологическите науки, до някъде неприложими при истинското изучаване на поведението, допадаха ми лекциите за Карл Густав Юнг и неговите „Теории за личността”. Все пак това си беше чиста проба обща култура. Иначе прилагах педагогически практики, които бях учил за да мога да съм преподавател, дори и повече, вече професор, което за тридесет и деветте ми години си беше постижение, професор по история и философски науки, как звучи а?Ами, мама е причината да съм това, което станах, нейното постоянство и настойчивост по отношение на образованието ме направиха стойностен човек, дори според собствената ми оценка.Обаче отново теоретик, въпреки цялото ми желание да съм археолог, станах археолог заровен в книгите от миналото, ако може така да се нарече.Не се оплаквам, защото и това е едно добро дело, който не познава историята си, няма как да гледа към бъдещето ...
На вратата се позвъни и ето, че беше време за среща:
Все пак се облякохме по инерция и се разделихме с целувка, като всеки отнесе към задачите си ароматът на другия и тънката нишка от нощта!
Сега няма да ви занимавам с подробностите в близката една седмица от всяко днес, но определено е доста розова и сладникава, чак до блудкавост с нашата безкрайно чиста любов за завиждане. Все пак ще ви кажа, че след още една седмица Петя ми съобщи, че чака нашето дете. Дете!Дете! Дете! Съзнанието ми ликуваше, аз ще ставам баща!Аз ще гледам това дете, обещах си го, няма да постъпя като собствения си баща.
Изведнъж както си вървях носейки поредните мои книги от печатницата, се сепнах, ами време беше, дойде време да и предложа брак!
Разбира се, че за това начинание ми бяха необходими букет цветя и един годежен пръстен … След поредните лекции, закупих един пръстен, с консултация с Петя за размера разбира се и след това продължих с клишето, като взех 11 червени рози за да е пълна картинката на потопеното в романтика събитие.
Изтипосах се в аптеката и насред опашка от три баби аз клекнах на земята и запях с цяло гърло, естествено фалшиво:
Петя се червеше зад гишето, но се окопити и със същия тържествен тон отговори:
Последва ръкопляскане от бабите, както по американските бози и трогателно и напудрено попиване на очите им с носни кърпи, после дори едно звучно изсекване, което ни върна в реалността…
И така, приказка си е нали, направо шеметна … Ами какво да Ви кажа, не всичко е гладко, естествено, че не ядохме три дена и три нощи … Скоро след годежа се ожених за Петя официално и днес гледаме близнаците, с които ни надари животът…Все пак, той е хубаво нещо, когато всички сме живи и здрави! Важното е да сме тук и сега и да сме оптимисти, че едно нещо винаги има две лица и животът е дуалистичен, а любовта действа и като антидепресант, клишираният ми призив е „Обичайте се!”.
© ДЕСИСЛАВА СТОЯНОВА Все права защищены
(извинявам се, че не добавих автора на цитирания текст!)