17 нояб. 2018 г., 23:40

Днес така, а утре пак 

  Проза » Рассказы
803 2 8
5 мин за четене

- Ей, тъпанар! Имам деца вкъщи, които ме чакат. Това са просто ябълки. Избирай по-бързо. Нямам цял ден. – крещеше възрастната жена.

 

Не съм сигурна кое повече ме озадачи – факта колко груб език използваше даденият индивид, факта, че беше жена или факта, че забързаният и напрегнат начин на живот, състоянието на държавата, ниските заплати и пенсии, липсата на истинска защита на народа са докарали една красива жена до състояние на яд и избухливост, че да се развика по този начин на един с нищо виновния млад мъж. 

 

***

 

Беше неделя сутрин.

 

Разхождах се из пазара, за да купя продукти за седмицата, нещо за готвене, може би портокалов сок, може би стрък магданоз. Поглеждайки в бележката ми, на която грубо бях нахвърлила какви неща са необходими да закупя, един мъж грубо ме бутна и продължи забързано по пътя си, дори без да се извини или обърне. Въздъхнах, направих възмутена гримаса, помислих си за къде ли бърза толкова, какво го е подтикнало да се държи така, преместих торбата с картофи от едната в другата ми ръка и продължих към щанда с домати.

 

След час изморително и изтощително пазаруване, непрекъснатото вадене на портфейл, даване на пари на продавачките и продавачите, болката от стърженето на найлоновите пликчета в дланта ми, намерих счупена пейка, на която все пак бяха останали леко клатещите се две нищожни дъски, на които рязко подпрях измореното ми тяло и торбите. Станала свидетел на поне три скандала в 11 часа сутринта, започнах да си мисля защо тези хора, въпреки всички проблеми, не са запазили поне малко учтивост у себе си и елементарно културно поведение, защо не се поставят на мястото на другите, а толкова ожесточено се бутат и ръгат, нервирани, ядосани, намусени толкова рано през деня.

 

*

 

Точно когато вече правех може би едни от най-важните ми житейски изводи за някои неща, една жена с дете, излизаща от аптеката, очевидно раздразнена, се скара на сина си, който я дърпаше упорито за блузата. И въпреки острият тон, който се опита да постигне, тя притежаваше от онези гласчета - медените, нежните, тихите, за които в училище учителите правеха най-много забележка. (не могли да чуят, нека да чете по-високо..) Нямаше и една минута и момчето започна да реве с цяло гърло. Обърнах тактично глава и с почти периферното ми зрение долових отчаянието на жената. Опитваше се да прибере рестото от продавачката в аптеката, чантата ѝ очевидно и тежеше на рамото и всеки момент щеше да се плъзне по него чак до китката, дори можеше да падне на земята, рева на детето ѝ я изнервяше още повече. Чувствах, че ще заплаче, ако не ѝ помогна, затова забързано хукнах към нея, преди да е изтървала всичко на мръсния асфалт.

 

- Нека ви помогна. – предложих и аз
- О, благодаря ви много. 

 

Не каза нищо друго, но беше напълно достатъчно да се почувствам повече от добре. В гласа ѝ се долавяше такава искрена благодарност, че дори да не беше казала нищо, щях да разбера ще съм я спасила от една катастрофа. Детето спря да циври веднага щом се доближих до майка му. Не го упреквам, сигурно има причина да плаче – излизайки от аптека, вероятно е болно. Горкото.

 

Обърнах се да си взема торбите и с радост забелязах, че всички са си на мястото. Това си е направо чист късмет. Все пак не бях до тях повече от две минути. В град като този си късметлия, ако някой не стъпка обувките ти или не те ограби, дори да става въпрос за една ябълка.  

 

*

 

Вече беше четири часа следобед. Отдавна се бях прибрала, сготвила, обядвала, свършила малко домакинска работа и излязла за една разходка в хубавото топло време в центъра на София. Това е едно от най-интересните и живи места в града – бул. Витошка. Там можеш да станеш свидетел на куп потресаващи, забавни, нестандартни истории, както и да станеш част от някоя, дори без да подозираш. 

 

В ролята на разхождаща се жена с един от своите приятели, непосредствено от ляво на мен, подпрял се на олющена стена, един доста възрастен, сбръчкан от страданието през годините и трудното време, което преживяваше всяка минута, която можеше да се окаже последната му на този свят, един старец се беше свил на топка, а пред него седеше черна шапка, сложена за да приюти подаянията на добрите хора, които го съжаляват. Те не бяха много, дори бих казала, че са рядкост, включвайки в това число и мен, защото народа е докаран до това да поставя под съмнение всяко нещо. 

 

Превърнали сме се в скептици, съмнявайки се във всичко. Но е нормално, особено, когато станеш свидетел на уж един такъв беден просяк без някой крайник, получил току-що прясна вафла от някоя добра жена, магически да скача на два крака и да я хвърля в кофата за боклук. Че вече се прави бизнес и от човешкото страдание, можете ли да повярвате. Нормално е хората да пестят парите си, малкото, които имат, за наистина нуждаещите се – например себе си. Хората се борят всеки ден за себе си, за по-добър живот, подминавайки тези, които животът ги е захвърлил на улицата и принудил да просят. Тъжно е, защото понякога тези просяци са интелигентни хора, знаещи езици, понякога дори професори, учени, работливи и борбени хора. А сега мръзнат и са подминавани с лека ръка.

 

Почувствах този старец нуждаеш се. Не му се виждаха очите. Сигурно плачеха, всеки ден. Оставих пари в шапката му. Само да е жив и здрав, да оцелее до утре, макар че не съм сигурна кое е по-добре за него. Да умре днес по-малко мъчил се от утре или утре. Във всеки случай съм сигурна, че за него няма значение, защото вероятно душата му се е предала отдавна, вече е погребана жива насред оживеният град. Тъжно е.

 

***

 

В 10 часа, в топлото ми легло, с прясно мляко в ръка и сред хората, които обичам, неделя вечер беше повече от прекрасна за мен. Но някои дори може да не се доживели този късен час от деня. Тъжно е, но ако обръщах голямо внимание на всяка тъжна история всекидневно, най-вероятно щях да се превърна в Хамлет (герой от Уилям Шекспир в трагедията „Хамлет“) – образ, който има желанието да се бори със случващото се, да промени ставащото, но след неуспех, да потъна в отчаяние.

 

Повтарям си, тъжно е. Но пък спасих една душа от отчаяние днес. На друга подарих малко надежда. 

 

- „Утре пак!“ – помислих си точно преди да заспя.

© Евгения Все права защищены

Повече от моето творчество, може да видите тук - http://did-i-say-something.tumblr.com

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • CestLaVie (Rose)
    Радвам се !
  • Разказът ти поражда теми за размисъл!
  • Много хубава творба!
  • Харесах!
  • Ясни послания - може би днес точно такива трябват на отчаяните и озлобени хора!
  • Разказът или по-точно - нещо смесено между разказ и есе разглежда важни теми за българското общество.
    Повече от това ми хареса начинът, по който са поднесени разсъжденията на разказвача: ненатрапчиво и меко, със загриженост и желание за състрадание и съпричастност. Поздрави.
  • Вероятно и аз съм като теб, но хората са скептични към добрината!Разказът ти ми напомни за случка преди някоколо години: Беше зима, валеше сняг на парцали, за да се движат хората се бяха привели на две. Един възрастен мъж бе паднал на земята, а до него две торби с покупки. Когато се приближих и му подадох ръка да стане, той ми се развика: - Внимавай, имам буркани, да не ми ги откраднеш...Стана ми тъжно, но все пак го изправих.
  • Хубав разказ. Реалистичен и тъжен. Наистина е много трудно, когато ежедневно си бомбардиран от злоба, от претенции, от недоверие ,от грубост, умора и проблеми да запазиш усмивката си до края. В този случай ( ако запазиш усмивката) веднага ще се намери някой да те обвини в двуличие или глупост. Жената с детето е приела помощта,но колко биха се развикали, мислейки, че вместо помощ искаш да им направиш зло. Хората са изнервени не само от недоимъка,но и от невъзможността да запазят добротата в ума си. Страхът да не станат и те от тези на улицата ги прави груби . Замисляща творба, която подтиква да се опитаме да направим толкова добро, колкото сме способни и дано всеки ден да е повече.
Предложения
: ??:??