Мило мое дневниче,

     Отдавна не сме се срещали. Ах, какво странно изречение! Та как ли ще се срещнем... говоря си с тефтер, чудесно... Няма значение, отплеснах се.

     За пръв път от много време насам стоя така пред лист хартия. Не го очаквах, но явно съм отвикнала и дори не знам как да започна. Помниш ли времето, когато се обръщах към теб във всеки свободен миг и създавах онези чудни светове от мислите си? Е, поне се опитвах... Кога беше за последно? Минаха години. Вече дори не помня чудния свят, който преди не можех да изкарам от главата си. Кога се промених така?

    Мило дневниче, изгубих се... Или просто пораснах? Не зная отговора. Дори не знам защо днес стоя отново пред теб безмълвна. Дали ми липсват думите, или ме гони носталгия по отминалите дни? Или просто търся утеха в меките ти страници?

      Не живея вече в онзи чуден свят, в който бях като дете и дори не знам дали сама разказвам своята история, или ме носят надалеч вълните й. Но ще останеш ли с мен, ще се вгледаш ли в бясната им скорост и ще се вслушаш ли във виковете ми надалу по течението? Ще ме подслониш ли пак при себе си? И ще излушаш ли пак мислите ми, макар да са загубили магията си?

     В теб търся аз утеха от тази сива самота, която крия вътре в себе си. Само за малко. Докато възвърна цветовете си или я покажа на света.