Разби ми сърцето. Дали знаеш колко много боли... С примка Северна си го завързал. И колкото повече се отдалечаваш, толкова повече я стягаш,
и усилваш болката ми...
А те обичам. Силно, страстно, всеотдайно... и погубващо...
Помолих те за малко време.
Само мъничко...
И обещах ти.
Поисках да ми Вярваш. Бях готова да се изправя пред всички, за да тръгна към теб!
Бях готова да браня Любовта ни с всички сили и от всичко!
И толкоз малко ни остана...
Но ти се отдръпна на финалната права. Страх ли е? Несигурност? Изгубено търпение?
... или видя Любовта в плътта и я материализира.
И ме предаде, може би... Защото така е лесно. А трудното те оттегчи.
Така ли е, кажи? Омръзна ти до болка от чакането и Платоничната любов. Недостатъчна ли бях?
НЕдостатъчно изваяна в идеалите ти бях? Или без да ме достигна някак бързичко ме изживя...
И не ни даде шанс. Предпочете да ме "хвърлиш" в Ледовете на Игнора.
С отблъскващотото си мълчание пътят ми към теб затвори. Това геройство се нарича! Да събудиш нейде онемялата Любов, а после да я прогониш егоцентрично. Без да жалиш онова тупкащото, което до безкрайност те обича...
Из "Писма до моето Раче"
© З. Райкова Все права защищены
Наскоро ми казаха нещо подобно, затова ми е мило да го чуя!!!
Отново Благодаря!