Седим си ние с Драго в спалното помещение зад караулното, по точно лежим проснати върху войнишките одеяла така както сме с кубинките и измачканите холандки, и си говорим глупостите които обикновено си говорят всички осемнайсетгодишни келеши.
Драго беше един такъв висок, готин красавец, с перчем, любимец на нежната половинка, или поне беше такъв преди да оплешивеем дружно и да ни се разкаже играта.
Апропо, забелязал съм че от водата ли, от какво ли, не знам, но по нашето Черноморие ние, пичовете много бързо оплешивяваме и тогава вече трябва да залагаме на ясна мисъл, умни приказки и влажен поглед за да имаме същата слава както едно време. Може и да е благословия, знаеш ли. Но това е друга тема.
Та така. Седим си ние с Драго в караулното накъде там в зората на демокрацията, мислим че сме се освободили и чертаем планове за бъдещето като нямаме какво друго да правим, или просто скучаем в лятната жега.
И изведнъж от устата ми излиза нещо много странно:
-Драго, викам аз, тъй и тъй нямаме как ...