Понеделниците винаги носеха нещо ново, независимо от неговото естество. И както си личи от името след почивката, след неделята, всичко живо се отърсваше от залежалите и флегматични размисли и се впускаше отново с пълни сили в работата на живота, в неговите кипящи искри и тежки каменни дела. И този майски понеделник бе също така изпълнен с онази живителна енергия, която имаха само пчелиците. Папаз дере отново живваше след няколкото буреносни и дъждовни дни. Сякаш слънчевата светлина на делника досущ като ведро с киселина, до най-дълбоката фуга успяваше да отмие неприятните и враждебни спомени от предната седмица. А уж бяха празници. Хората се бяха научили, че празниците може да бъдат по-лоши дори от делниците, когато Бог не иска да се празнува. И както през двата предни дни, небето плачеше. Плачеше от скръб, че двата големи християнски празника Лазаровден и Връбница бяха пометени от същата ежедневност на делниците, примесена с още по-голяма доза ненавист към работата. Но за всичко и все ...