Манастирът се намираше на около три километра от селото. До него се стигаше по една стръмна пътека, която заобикаляше гората от север. Макар и твърде неудобна, всички други пътища минаваха през Картал махала. Особено нощно време, хората ги бе страх да минават оттам. А стръмната пътека се виеше през острите чукари на планината и само няколко сантиметра деляха преминаващите да не паднат в дълбоката клисура над манастира. Не веднъж бяха падали големи скални късове в манастирския двор. Но никога върху сграда. Господ пазеше това свещено място и то се славеше като своеобразен олтар на местността. Прекалено важен за жителите на Папаз дере, в него се допущаха единствено православните християни. Дали от предпазливост, дали от прекалена вяра, никой не знаеше. Но на всички големи празници, манастирската обител се превръщаше в роящ се кошер, готов да приеме вярващите като работливи пчелици. И хората бяха благодарни. Макар да не живееха много богато, всеки намираше по петак от своята кесия да остав ...