Свечерява се. И си на терасата. Заслушана в трафика, допиваш изстуденото бяло вино. То те отнася там, където искаш да бъдеш. На някой топъл остров. С широка ивица и лек полъх между листата на палмите. В ярък залез от онези, които винаги се помнят. Отпиваш и отпускаш глава. Оставяш се монотонността на трафика да те завладее и откара по-бързо до онова място. Живее ти се някъде далеч. Далеч от всичко и всички. От добре познатото ежедневие. И колегите. От задръстванията в големия град. От тъжните и вечно оплакващите се лица. Всичко те натоварва и задушава бавно. Вече искаш да си далеч и да не мислиш за утре. Искаш да освободиш съзнанието си и просто да бъдеш себе си. Да бъдеш онова щастливо момиче, което нямаше грижи. Беди и куп неща, за които да мисли. Иска ти се да бягаш и никога да не поглеждаш назад. Никога да не си спомняш за болките, които карат сърцето ти да спира. Мечтаеш за изход, за портал, който ще те отведе някъде. Невидимо за всички, които чакат твоята дума, твоето действие. П ...