Глава 12

Летяхме с мотора по булевард Сливница, като Дими изобщо не се притесняваше дали няма да има органи на реда. Аз го стисках през кръста, изплашена от високата скорост, но същевременно сякаш бях оставила разумната Аз назад на тротоара до автобусната спирка. Даже ми се искаше да пищя от скоростта, но бях толкова стегната, че не можех дори да отворя уста. Вятърът буташе главата ми назад и ме плашеше, а ръцете ми съвсем скоро щяха да изтръпнат от стискане. На един светофар спряхме на червената светлина. Ръката на Дими хвана моите сключени пред корема му ръце.

            -По-леко, малката, ще ме удушиш – засмя се той.

            Поотпуснах малко хватката си, притеснена. Сетне Димитър форсира мотора, докато все още бяхме на червено - двигателят яростно изръмжа, и аз усетих, че се боря със себе си за да не го стисна силно отново.

            Само че докато обикаляхме бясно по булевард Сливница, за мой ужас имаше полицейска кола, която реши да ни спре. Тя изсвири със сирената си и тръгна след нас, а Димитър започна да се смее. За момент си помислих, че ще се опита да избяга от полицията – Дими се държеше сякаш случващото се беше една гигантска комедия. Аз обаче изобщо не се забавлявах на факта, че сега щяха тлъсто да глобят приятеля ми. Ако изобщо можех да го нарека така, дори в главата си. Все още имаше много неясни за мен неща в тази странна връзка.

            Дими отби встрани и аз си отдъхнах, а полицейската кола спря зад нас. Той свали каската си, оставяйки на мотора, както и аз.

            До нас се приближи служителят на реда.

            -Слезте от мотора, господине – каза мъжът и Дими послушно спусна степенката и слезе от мотора, като аз останах на него, без да знам какво да направя – документите, господине.

            -О, ама разбира се, господин полицай – засмя се Димитър, продължавайки искрено да се забавлява на притеснителната ситуация. Към нас се приближи и партньорката на полицая, докато Дими вадеше от чантата си необходимите документи.

            -Дими? – жената се изненада, когато се приближи – о, господи, защо не се учудвам?

            -Познаваш ли го, Сабина? – попита полицаят, а тя изсумтя. Слязох от мотора, без да мога да се спра, свалих каската и дойдох до Димитър. Той гледаше с неразгадаемо равно изражение към новопоявилата се жена. Сабина. Дали ставаше въпрос за онази Сабина?

            -Ооо, Сабинка – каза Димитър и се усмихна, но нещо в очите му ме накара да си помисля, че не му е забавно вече – патрулираме ли, мадам?

            -Не ми говори по този начин, Димитре. – каза тя студено. Забелязах, че всъщност тя е много красива жена, с лъскава черна коса и изразителни зелени очи. И според мен тя определено бе бившата на Дими. Една от бившите му, за която Жоро бе споменал преди няколко дни в Приморско. Тя се обърна към партньора си – да, познавам го. Трябва да го отведем в полицейския участък, тъй като е алкохолик и със сигурност е под въздействието на опиати.

            Зяпнах жената, а очите на Димитър се разшириха с неприкрит шок.

            -Е, сега, така ли ще играем, Сабина? – ядосано я попита той.

            -Даже може би трябва да го задържим за 24 часа – каза тя, а аз само я загледах, неспособна да повярвам. Не бе ли забранено да го задържат? – за каране в нетрезво състояние.

            -Аз не съм в нетрезво състояние – рязко каза Димитър, а другият полицай също гледаше доста шокиран колежката си.

             -Сега ще разберем – каза той и се отдалечи от нас, а Димитър пристъпи заплашително близко до Сабина.

            -Виж, нека да не правим сцени, мацка – каза й той, но обръщението, разбира се, я разпали още повече. Лицето й леко се зачерви, но тя го гледаше с упор.

            -Не правя сцена, Димитре, а си върша работата.

            -Аз не съм шибан алкохолик – ядоса се той, а тя вдигна една вежда предизвикателно. Полицаят се завърна при нас с дрегера, в който Дими бе принуден да духне. Шокирана осъзнах, че уредът измерва концентрация на алкохол от 1.3 промила.

            -Дими! – не се сдържах аз, стресирана, а полицаите се спогледаха. Сабина изсумтя.

            -Не, не ви е верен уреда – реагира остро Димитър, а аз продължавах да не мога да повярвам. Беше шофирал мотор с ужасно бърза скорост в нетрезво състояние! – аз..

            -Е, сега вече мога да те задържа – каза Сабина сурово – концентрация над 1.2 промила алкохол е престъпление.

            Не можех да повярвам на очите си, а те най-безцеремонно арестуваха Димитър, като преди това той ми каза, че ще ми се обади.

            Разхождах се по булевард Сливница, тъй като не ми се прибираше обратно. Нямах намерение сега да обяснявам на Диана защо точно се беше провалила срещата ми. Не можех да повярвам, че той би карал пиян, но пък в крайна сметка аз не го познавах напълно и нямах идея дали не влизаше в характера му да кара мотор бързо, пиян. А и тази Сабина – съществуването на която дращеше по мозъка ми. Нямах начин да разбера повече. Познавах единствено Асен Симеонов и…

            Изведнъж осъзнах, че един черен джип се движи край тротоара. Прозорецът бе отворен. 

            -Госпожице Йорданова? – беше всъщност, Асен Симеонов, който ме викаше от задната седалка на автомобила. Стъписана, се спрях, и го зяпнах – моля ви, качете се.

            Послушах го. Асен Симеонов бе точно такъв, какъвто бе и преди седмица, когато ме нае на работа – спретнат с тъмносив костюм, къса прическа и изразителни очи. Той стисна ръката ми мило.

            -Карай към Люлин – каза той на шофьора. Разпознах, че всъщност колата е Мерцедесът, с който докараха мен и Дими в София – извинете, че си позволявам да ви отведа, но Дими ме помоли много настоятелно да ви закарам в апартамента му, и ми обясни, че ще се забави за малко и после ще продължите… ъмм, срещата си.

            Зяпнах право в лицето на брата на Димитър.

            -Димитър беше арестуван – сопнах се аз и веждите на Асен скочиха нагоре.

            -Моля?

            -Да, точно така. За шофиране в нетрезво състояние.. с 1.3 промила алкохол – обясних, раздразнена. В момента наистина чувствах гняв към Димитър, който си е позволил да ме вози на пияна глава.

            -Но… той нищо не ми каза – Асен въздъхна – явно смята сам да се оправи.

            -Ама разбира се, защо не – троснато отвърнах – той ме возеше с мотора.

            Асен изглеждаше сякаш го бях зашлевила с мокър парцал, но сетне бързо се съвзе и въздъхна тежко.

            -Е, случвало му се е да кара пиян. Но това беше много отдавна, мислех, че е престанал с точно тези безумия.

            -Всичко това е като пародия – промърморих, яростна на Димитър и безотговорността.

            Пристигнахме с джипа в жилищния квартал Люлин 7, където явно Дими имаше апартамент. Старите блокове ме караха да си мисля, че може би Дими наистина нямаше пари или инвестираше по-голямата част от тях в благотворителност… или някъде, където си нямах и представа. Колата паркира на един паркинг до три извисяващи се над главите ни жилищни блокове, тук-там с леко порутена мазилка. Тръгнахме към средния вход, докато аз обмислях какъв скандал ще вдигна на Димитър заради нарушаването на закона и наистина опасното преживяване.

            Влязохме в апартамента, който бе малък едностаен апартамент в изрядно състояние. Нямаше една разхвърляна дреха. В единия край на главната стая имаше кухненски плот и маса, а в другата страна имаше едно голямо легло и две китари, едната от които бе електрическа. Зяпнах в китарата, впечатлена от червеното й тяло и дълъг гриф. Имаше малък шкаф с дрехи, върху който имаше подредени картини, чиито автор веднага разпознах. Бяха три картини с фигурите на жени – едната, изобразена на горски фон, другата пред нещо като слънце, чиито лъчи сочеха към зрителя, сякаш прегръщайки жената. На третата картина бе жена с цигара на градски пейзаж, съблазнително смъкнала дрехата си от едното си рамо. Не можех да отрека, че Димитър бе страхотен художник. Картините бяха като живи с ярките си цветове и съблазнителната натура на субектите, които бяха нарисувани.

            -Той тук ли живее? – полюбопитствах аз, докато все още оглеждах картините. Асен Симеонов бе седнал на един стол до масата и ме наблюдаваше замислено.

            -Понякога да – той сви рамене – той има още един апартамент и едно студио, където работи над картините си. Често, мисля, че спи в студиото, особено ако се е концентрирал над картините.

            Кимнах на Асен и колкото и да ми се искаше да отворя шкафа, за да видя дали вътре е така подредено, както навън, си наложих също да седна на един стол.

            -Подготвил съм документите за напускането ви – каза той.

            -Не съм сигурна, че ще напускам… - промърморих, объркана от безотговорното поведение на Димитър. Асен вдигна вежди – вижте, не съм решила на сто процента.

            -Сигурен съм, че просто сте шокирана от случката – каза Асен – не е нужно да прекратяваме договора, ако не искате. Аз мислех, че сте съгласна.

            -Димитър караше пиян, с мен зад него, ужасно мощен мотор! – избухнах, неспособна да се сдържа. Сърцето ми трещеше. – извинявайте – спрях се – просто не знам как да реагирам.

            -Разбирам ви, госпожице Йорданова – въздъхна Асен – брат ми и мен ме кара да се чувствам така, доста често при това.

            -Не мога да повярвам, че би направил такова нещо.

            -Той прави много неща – каза Асен – не всичко е детинско. Понякога сякаш просто е бунтар с целта да се бунтува на нещо. На правилата, на законите понякога. На лекарите, на близките си, на всичко.

            Чувството, че не познавам Димитър изобщо, се настани в сърцето ми и започна да ме натъжава. Какво всъщност можех да очаквам от него? Ами ако решеше да се бунтува на връзката ни и да отиде да спи с някоя друга ей-така, просто за да е бунтар? Това изобщо не ми се нравеше.

            -Бихте ли ми казали нещо за Сабина? – попитах аз, отново неспособна да се сдържа. Асен ме погледна странно, не можах да разгадая изражението му, сетне въздъхна.

            -Защо не питате брат ми, госпожице Йорданова? Все пак…

            -Питах го, и той не ми каза нищо. Но бих искала… - спрях се. Не ми се искаше да разбирам от Асен, сякаш Димитър не беше способен да ми обясни. Въпреки че в момента му бях адски ядосана, умът ми беше в хаос и непрекъснато се връщаше към Сабина. Жоро беше казал, че тя и Димитър даже са щели да се женят. Това дали значеше, че са били сгодени?

            -Да, прав сте – казах бързо – ще го попитам отново.

            -Аз мисля да вървя, че имам работа в компанията – Асен се изправи от масата и стисна ръката ми – ще се оправите, ако трябва да почакате Димитър тук, нали? Ако има нещо, мога да ви закарам до дома ви.

            -Не, ще остана тук, благодаря – отвърнах му – ще го изчакам тук.

            Асен ми кимна кратко, след което си тръгна. Дали Дими не го беше изкарал от някоя бизнес среща, само за да се погрижи за мен? Въздъхнах и пуснах косата си, сетне се огледах из апартамента. Не ми се искаше да пипам нищо, но въпреки това любопитството ми беше голямо. Това трябваше да е апартамент на един необвързан мъж. Какво ли можех да намеря?

            Отворих шкафа, върху който бяха картините и открих всъщност купчина лекарства, но всичките изрядно подредени. Същото беше и със следващите чекмеджета. В шкафовете над мивката бяха подредени чинии и чаши. Този мъж бе наистина подреден.

            В един друг шкаф открих едно списание, доста старичко, на чиято корица беше Димитър, с няколко години по-млад. Беше сниман, клекнал до едно куче, чиято порода не можех да определя, и заглавието за него гласеше: "Лицето на животните в България" – броят беше от 2005-та година. Заинтригувана, отворих на страниците, където всъщност имаше интервю с Димитър относно нов приют за животни, който бе основал, заедно с фондацията "За най-добрите ни приятели", което явно бе неправителствена организация. Зачетох се с интерес как Димитър обясняваше от каква голяма важност е човекът да пази другите обитатели на планетата и как заблудата, че човекът е най-важното същество и най-висшето, е погрешна. На снимките към статията Димитър бе сниман в една ферма, до пилетата, и как им хвърля храна. Говореше, че човекът не трябва да яде месо и за грижата за фермерските животни. Беше облечен в семпла бежова риза и дънки, и малко ми напомняше на каубой.

            Тогава Димитър е бил в трийсетте си години. Лицето му все така изглеждаше болнаво, но очите му излъчваха жизненост. Сърцето ми се стопли от хубавите думи, които той говореше за животните и как грижата за тях е наша отговорност и като съвременни хора трябва да се откажем от някои праисторически привички. Аз самата не бях веган, но явно Димитър се беше инвестирал в това още тогава.

            Сетне открих в  коридора, на една секция книги, разни романи, психологически книги, имаше и книга по психиатрия, предназначена за медицински персонал. Не знаех защо е там, и когато я разгърнах осъзнах, че вътре бе подчертавано с молив. Разни пасажи от различни психически болести бяха подчертани, може би от самия Димитър. Защо ли му беше да го прави? В личната му библиотека имаше и много френска класическа литература: Камю, Волтер, Виктор Юго.

            Имаше и исторически книги. Този мъж имаше доста интересни неща в библиотеката си, осъзнах. Попаднах на един албум със снимки, затиснат между две книги и с любопитство го отворих.

            Вътре видях много детски снимки на непознати деца, които се бяха снимали и с Димитър. Може би бяха племенниците му? Момиченцето беше с розова бухнала рокличка, прегърнало Дими, а момченцето беше съвсем малко. Усмихнах се на широката усмивка на Дими на тези снимки.

            Вратата се отвори рязко и аз почти изпуснах албума от стрес. На прага стоеше Димитър, помъкнал каската, и се ухили като ме видя.

            -Брей, колко скъпо полицаите ти пазят мотора за един-два часа – възкликна той, а гневът ми от нарушението на закона пламна отново в сърцето ми.

            -Пуснали са те?        

            -Да, тъй като имаше неточност в апарата им – каза той, и аз вдигнах вежди – но ти явно разглеждаш наоколо, а?

            -Как така неточност – изнервено го погнах.

            -Чакай, успокой се, момиче, ще ме изядеш направо – той се засмя, дойде пред мен и сините му очи проблеснаха. Изглеждаше пакостлив, но сякаш бе победил в някаква видео игра. – работата е там, че аз пия много лекарства за хронична болест, нали? Това може да попречи на дрегера да установи правилните стойности.

            Стоейки пред Димитър, като той беше облечен с това черно яке, на мен ми се искаше бързо да забравя за дрегерите и всякакви подобни подробности. Въпреки това обаче разумът ми забрани да се поддавам на мъжкарското излъчване на Димитър и да мисля с главата си, не със сърцето. Отстъпих крачка назад от него и скръстих ръце пред гърдите си.

            -Как ще се получи чак такова разминаване? – настоятелно попитах.

            -Аз пия доста лекарства – каза ми той.

            -Нима очакваш, че това е отговор? – ядосах се – как е възможно да си пил, и да си позволяваш да изкарваш нещата така, че вината е на хапчетата ти? Бас държа, че дори не си ги взел тази сутрин!

            Той изведнъж спря да се усмихва и ме загледа с равно изражение. Очите му можеха да хвърлят погледи, остри като ножове. Настръхнах.

            -Защо автоматично не ми вярваш? – попита ме той, като запази интонацията си спокойна, но виждах, че в очите му се поражда гняв – аз ти казвам, че не съм пил. Машината им не отчиташе правилно. Взеха ми кръвна проба. Беше чиста.

            Гледах го съмнително.

            Той изсумтя, измъкна от джоба на коженото си яке (най-вероятно еко кожа, като се съдеше по активистката му веганска натура) сгънат лист хартия и ми го подаде троснато, сетне мина покрай мен и влезе в стаята. Бяха резултатите от кръвните изследвания, от които нищо не разбирах, освен че с червен химикал беше заграден 0.0 концентрация на алкохол. Може би той го беше оградил така рязко? Дали беше вдигнал скандал в полицията?

            Кога всъщност бе успял да направи всичко това в полицията за малкото време, в което го бях чакала? Изведнъж се изпълних с чувство за вина, задето му бях повишила тон, а той наистина е бил невинен.

            Сабина го беше нарекла алкохолик. Дали някога всъщност е бил наистина?

            Върнах се в стаята при него – той се беше проснал на леглото по гръб и беше сложил ръце под главата си. Наблюдаваше ме нацупено като малко дете, на което са му отказали играчка. Сякаш още малко щеше да почне, като същинско дете, да надува глас и да се тръшка.

            -Дими, извинявай, прав си – казах примирено – просто… тъй като си доста импулсивен и странен човек – той вдигна вежда, но аз продължих – и ти сам знаеш, че е така, си помислих, че наистина си способен да шофираш на пияна глава.

            -Никога. – дръзко ме прекъсна той – никога не бих те поставил на такава опасност.

            -Но..   

            -Абсолютно никога не бих го направил. Може да съм всякакъв, но не… - той се закашля, и аз си поех дълбоко дъх. Бях видяла инхалатор в първото чекмедже и бях готова да го приложа при необходимост. Пристъпът на кашлица продължи малко по-дълго, но пък Дими ми направи знак да не правя нищо и седна в леглото. След малко вече дишането му се успокояваше.

            -Дими, извинявай – казах отново – беше моя грешка.

            -Плюс това Сабина просто искаше да ми направи мръсно – продължи той, недоволен – можеше изобщо да не се стига до дрегер.

            Свих рамене и дойдох да седна при него. Стана ми доста приятно, че сме еднакво облечени – с дънки и бяла блуза. Разбира се, бялото седеше зверски привлекателно на кожата на Димитър, както предполагах седяха всички цветове.

            -Ще ми разкажеш ли за тази Сабина? – попитах, и лицето на Дими помръкна още повече. Сърцето ми се сви, но въпреки това смятах да разбера историята с бившата.