Глава 17

            Събудих се на сутринта и осъзнах, че не само съм заспала до Дими на голямото кралско легло, ами и бях с роклята. Слава богу бях свалила обувките на Louboutin и те сега почиваха до леглото. Дими беше станал, а кардиографът беше изключен. Огледах се наоколо, но не видях къде е отишъл Димитър. Станах, набързо облякох семплите дрехи, с които бях дошла, и прилежно сгънах роклята. Полюбувах се за секунда на красивите лачени обувки (които не ми бяха убили през цялата вечер, което не ме изненадваше) и след това проверих на терасата. Към стаята на Димитър имаше великолепна огромна тераса, със страхотна гледка към гората на Витоша. Напълних дробовете си с кислород, но сетне реших да потърся Димитър и се върнах обратно вътре. Когато обаче излязох в коридора осъзнах, че няма как да се лутам из огромните коридори на имението и да търся любимия си цял час, затова си извадих телефона и му позвъних.

            -Да, съкровище – вдигна ми веселият му глас.

            -Къде пак си отишъл, като трябва да си почиваш? – попитах го, като в гласа ми си прозвуча обвинението, че е излязъл някъде, без да ме събуди.

            -Във фитнеса съм, той е на етаж -1 – каза той – искаш ли да пратя някого да те доведе при мен?

            -Във фитнеса?! – изведнъж през главата ми проблесна гняв. Бяха му казали изрично да се пази от натоварващи физически усилия, а той бе отишъл на фитнес! – какво правиш във фитнеса, Димитре?!

            -Подигравам се на брат ми – Дими се засмя с чистосърдечния си, някак детски смях – той се поти тук, а аз го разбивам на спринт на машината за бягане.

            -Господи, не го прави! – възкликнах, дълбоко смутена.

            -Кое, да не се подигравам на брат ми ли? Че аз винаги го правя! – той отново се хилеше.

            -Не, имам предвид, не бягай никъде, нали чу лекаря…

            -Спокойно, легнал съм на един фитнес уред, закачил съм си кардиограф и система и охкам, докато брат ми спортува и се поти – каза той шеговито и аз вече не бях сигурна коя всъщност дейност извършва.

            -Добре, прати някой да ме заведе, че не съм сигурна, че ще се ориентирам – казах и се засмях неловко, застанала в средата на големия коридор, под един пищен полилей.

            Когато се озовах при Димитър, намерих следната картинка – той се беше излегнал на една лежанка, облечен само по халат и с джапанки, а косата му беше влажна сякаш току-що беше излязъл от душа. Асен тренираше, от главата до петите облечен и обут в Адидас.

            -И аз имам такъв секси анцуг – каза ми Димитър, когато влязох и срещнах пакостливите му весели сини очи. Широка усмивка плъзна на светлото му лице.

            Асен го изгледа остро, сетне слезе от тренажора и ми се усмихна мило.

            -Здравей, Анелия – поздрави ме той и аз му отвърнах сърдечно, докато Дими продължаваше да обяснява нещо за марката Адидас, но го казваше толкова под нос, сякаш говореше на себе си. Засмях се, а сетне Дими стана от лежанката и дойде да ме прегърне импулсивно и силно. Тялото ми се разпали от допира до него.

            Той ме пусна и ме целуна нежно по бузата, погали главата ми и весело ми се ухили.

            -Искаш ли да излезем, Ани-нини? – попита ме той и отново ме погали по главата, от което аз се загледах притеснено в очите му. Погледът му изглеждаше странно – следобеда трябва да отида до болницата.

            -Защо? – попитах подозрителна.

            -За изследвания. Реших утре да ме оперират, ако всичко е наред – той сви рамене, сякаш операцията за него беше нищо. И разбира се, че беше… той беше свикнал. Аз също би трябвало да съм свикнала, заради моя двугодишен опит на медицинска сестра… но досега никой мой близък не беше имал сърдечна операция. Сините очи грееха срещу мен с някакво странно разбиране.

            -Ти… - започнах аз, но той ме грабна за ръката и ме поведе към изхода от фитнес залата.

            -Няма аз, няма ти – каза той и ми се ухили над рамото си, тъй като практически ме дърпаше за ръката и аз бях зад него – отиваме да се позабавляваме сред природата.

            -Но…

            Той продължи да ме дърпа и аз реших, че ще въздържа тревогата си в мен. Но добре знаех, че това беше доста лошо за собственото ми психическо състояние.

            Шофьорът на семейство Симеонови (със сигурност не единственият им шофьор) ни закара до Западен Парк и Дими ми обясни, че по странно стечение на обстоятелствата този парк му беше любим. Той го намирал за очарователно малко кътче.

            Седнахме с Дими на сянка на тревата и аз срещнах очите му, все още разтревожена.

            -Защо реши да е точно утре? – попитах го, след като той свърши разказа си за нещо забавно, което изобщо не можех да чуя от тревогите си.

            -Леле, Ани-нини – каза ми той и ме изгледа с вдигнати вежди – отново си притеснена!

            -Ама разбира се, Димитре! Това е сърдечна операция.

            -О, стига вече. Това е съвсем мъничка интервенция, дори ще съм буден, няма да ме нокаутират – каза ми той и импулсивно ме целуна по бузата – виж момиче, ако така се притесняваш за всяка операция, няма да го бъде. Повярвай ми, тази операция ще е лека в сравнение с други, които съм изтърпявал.

            -Дими… - въздъхнах. Дими ме прегърна силно, сетне прошепна до ухото ми:

            -Всичко ще бъде наред. Повтаряй си това.

            -Всичко ще бъде наред. Всичко ще бъде наред. – казах.

            -Супер. Айде сега да се позабавляваме, че после имам известно време на възстановяване. Искаш ли да медитираме малко тук сред природата?

            -Да – въздъхнах и този път аз вдигнах ръка да докосна Димитър. Той се беше преоблякъл с кафява тениска от лек плат и дънки, на краката си имаше джапанки, напълно непукистично, които въпреки всичко бяха също кафяви. Беше седнал по турски в тревата, а русата му коса беше прибрана на ниска опашка. Сините му очи, както винаги, грееха жизнерадостно, а аз просто вдигнах ръка и го погалих по бузата. Както винаги той бе гладко избръснат и меката му кожа даже бе по-мека от моята.

            -Толкова си красив – смънках, и сетне се смутих от думите си, но Дими широко ми се усмихна, показвайки ми любимите ми трапчинки.

            -Искаш ли да правим секс в храстите? – предложи ми Димитър директно и ми посочи едни храсти в близост до нас, достатъчно гъсти за целта, зарязвайки медитацията. Вярно, беше през деня в седмичен ден и паркът беше почти празен, но сърцето ми предателски се разтуптя. Можех да остана вярна на зоната си на комфорт и да му откажа. Но също можех и да приема да правя нещо откачено заедно с ексцентричния си приятел. Затова, в опит да избягам на собствената си тревога, аз, противно на всичките ми морални принципи, се съгласих. Дими ме сграбчи през кръста с импулсивната си сила и ме дръпна към бодящите храсталаци.

            Имаше нещо много интересно в нарушаване на обществените норми и аз всъщност осъзнах, че съм много по-способна в правенето на глупости, отколкото очаквах. Смеехме се тихо, докато извършвахме "морално прегрешение" и аз се чувствах като палаво дете, избягало от час.

            След сексът – в който отново аз бях на пиедестал, но беше далеч по-смешен, отколкото романтичен – се върнахме на мястото, където бяхме седнали преди. Димитър бе надянал на лицето си горда пакостлива усмивка. Надявах се никой да не ни е видял, включително някой от влака, който мина недалеч от нас в един момент. Може би с Димитър щях да правя купчина неща, които после самата аз да не мога да повярвам, че съм направила.

            -Уау, чувствам се добре да нарушавам правилата – усетих, че казвам, запленена от емоциите от случилото се.

            -И после ме питаш защо аз все ги нарушавам – засмя се Дими и седна с въздишка отново на тревата. Облегна ръце зад гърба си и вдигна глава към небето – мисля, че скоро  ще има буря.

            -Мислиш ли?            

            В далечината се чу тътен и аз мигновено се притесних – все пак бяхме в гората, имаше много дървета, бурите този сезон бяха все жестоки.

            -Виж какво трябва да направим – каза ми Димитър и ме погледна пакостливо – трябва да легнем на земята, да махнем всичко метално и да гледаме бурята от тук.

            -Не! Трябва да вървим – не бях готова за нарушаване на благоприличие относно буреносно време – страх ме е, Дими.

            Пакостливото изражение на Димитър се промени, докато той ме изучаваше с кристално ясните си очи. Сетне той спря да се смее, явно разчел, че този лимит не може току-така да прескочи, и въздъхна тежко като разочаровано момченце.

            -Добре – каза примирено – да си ходим тогава.

            Изследванията за състоянието на сърцето на Димитър включваха ехокардиограма, електрокардиограма и стрес тест. За двете кардиограми Дими се държеше напълно нормално и зряло, но незнайно защо относно стрес теста Дими изпитваше огромно забавление. Когато разбра, че трябва да бяга на фитнес пътека, прикачен към сърдечен монитор, той не спря да се залива от смях и да имитира лекар, който казва, че не трябва да се натоварва. Чак на доктор Петков – който не провеждаше теста, а просто наблюдаваше – сякаш му стана конфузно относно лекарят, който все пак провеждаше изследванията.

            -Ъм, господин Симеонов, бихте ли се успокоили, за да започнем теста? – попита след известно време лекарят, когато стана ясно, че Дими може да се смее на стрес теста цял половин час.

            -Поне не може ли да извикам Асен да се надпреварваме? – попита той ухилен до уши. Детска веселост красеше големите му, изразителни очи.

            -Господин Симеонов, ако обичате, качете се на пътеката.

            -Ама разбира се, докторе – Дими се разсмя отново, опитвайки се да не се смее той даже сложи ръка пред устните си – да, разбира се, че ще се кача на пътеката, къде другаде да отида!

            Усетих, че клатя глава развеселена. Дими започна да тича и аз с удоволствие наблюдавах движението на тялото му. Оформените му, дълги крака изглеждаха умопомрачително секси, докато той тичаше. Пък и тази болнична нощница добре ми ги показваше. Разбира се, когато тестът започна, Дими спря да се смее внезапно и се съсредоточи. Не разбирах как този мъж така желязно може да владее емоциите си.

            След теста докторите се събраха да обсъдят резултатите, а ние с Дими седнахме в една стая, където щяха да го хоспитализират. Беше ВИП стая с телевизор и уютно изглеждаща мебелировка, но пак си беше болница. Може би той трябваше да спи тази вечер тук.

            Той седна на ръба на леглото и тупна мястото до себе си, за да седна при него. Послушна, се подчиних.

            -Е, това беше – каза Дими и въздъхна – изследванията приключиха.

            -Да. Утре най-вероятно ще те оперират.

            -Мхм. И вдругиден ще съм отново на крака – заяви той твърдо и аз го изгледах изпод вежди. Беше мой ред да го гледам с неверие, както той реагираше на притеснението ми.

            -Виж Анелия – каза ми той сериозно след кратко мълчание – не си мисли, че не виждам, че си притеснена и колкото и да не вярваш, не ми е трудно да знам как се чувстваш.

            -Да бе, ти никога не си притеснен – заявих, леко раздразнена.

            -Но съм бил! – той вдигна една вежда – притеснението ти се поражда от негативната картина на нещата, която си представяш. Ако вместо това си представиш, толкова усърдно, колкото си представяш негативни варианти, един вариант в който аз съм супер добре, всичко минава перфектно и още вдругиден ме изписват? Опитай, представи си го.

            За известно го гледах зяпнала, сякаш говорех с някакво позитивно гуру. Сините му очи заблестяха настоятелно, и аз послушно затворих клепачи и се съсредоточих върху оформянето на позитивната мисъл в главата си.

            -Постарай се да включих и подробности – каза той – представи си ги детайлно.

            Послушна си представих веселия Димитър, който се шегува с пейсмейкъра си и е енергичен и силен. Представих си усмивката му, представих си как доктор Петков обявява, че операцията е минала прекрасно, че няма да има никакви усложнения. След малко усетих как мисълта наистина намалява притеснението ми.

            -Хей… мисля, че помага – казах аз и отворих очи. Лицето на Дими грееше с доволство – може би схващам как си толкова позитивен.

            Той се усмихна широко.

            -Аз съм всъщност, Ани-нини, реалист – каза ми той сериозно – и както в живота има и хубави, и лоши случки – разбира се това всичкото е тълкуванието на човека – и в мисълта ми има и хубави очаквания за нещата, не само притеснения. Знаеш притчата за вълците, нали?

            -Знам, но…

            -Е, истина е. Просто изисква известна доза усилия – той ме погали по главата като послушно малко кученце и аз се разсмях сърдечно. Определено голяма част от притесненията ми идваха от факта, че си въобразявах как лоши неща се случват. Как усложненията от операцията се проявяват всичките при Дими. Как той… тръснах глава и отново се съсредоточих върху образа на сияещото му, весело лице.

            -Прав си, изисква огромни усилия – промърморих аз.

            -Но действа – бе жизнерадостният му отговор.

            -Дими… - тръгнах да казвам, но тогава на вратата ни се почука.

            -Да? – отговори Димитър и вратата се открехна. Беше Асен, отново облечен в изряден костюм – този път тъмно син – и със стегната вратовръзка. Братът на Дими също притежаваше доста красота и изразителни черти, но за мен Дими бе по-красив. Асен дойде до нас, на лицето му се четеше тревога.

            -Е, ще те оперират ли? – попита той брат си.

            Дими се ухили широко.

            -Ами не знам още, но ти трябваше да дойдеш за стрес теста. Бях сигурен, че ще те бия на пътеката… но чакай, те имаха само една пътека. Нямаше да се получи.

            -Не ми е до шеги, Димитре – сряза го Асен – не можеш ли поне веднъж да си сериозен?

            -Ама аз съм сериозен – Дими вдигна вежда с учудване – какво си се начумерил така? Нещо станало ли е?

            -Освен това, че ще ти слагат пейсмейкър и съм притеснен, ли? – попита Асен сърдито – все още си мисля, че това е поредната операция, която можеше да се избегне, ако ти се справяше по-добре с грижата за здравето си.      

            Дими показно се нацупи, но в очите му все още имаше веселост.

            -Асене, нещо е станало. Ти не си обикновено толкова прям… не че е лошо, де – и той се засмя, а лицето на Асен още повече се начумери. Очите му можеха да хвърлят мълнии наляво-надясно, и той настоятелно се вгледа в брат си. Димитър му отвърна с не по-малко силен, директен поглед в упор. Двамата се взираха един в друг продължително, а аз се зачудих дали да не изляза и да не ги оставя да се разберат.

            Накрая Асен се предаде, въздъхна тежко и седна на един стол, скръствайки ръце. Дими ми метна един палав поглед и си позволи да ми смигне, както обичаше да прави. Аз се усмихнах колебливо в отговор на смигването, въпреки че сърцето ми се разтуптя, както и то обичаше да прави.

            -Ели се е забъркала с някакъв тип… - каза Асен – който не ми харесва.

            Димитър избухна в смях, напълно невъздържано, а погледът на Асен още повече помръкна от реакцията на брат му.

            -Само ще ти кажа, че момчето се казва Людмил Костов младши – продължи Асен – говори ли ти нещо?

            Дими мигновено спря да се смее и се взря в брат си.

            -Сериозен ли си? – попита.

            Асен изсумтя.

            -Аз винаги съм сериозен, за разлика от теб.

            Аз явно бях единствената, която не намира нещо лошо в името Людмил Костов, но пък когато се замислих, ми звучеше познато. Някъде го бях чувала, все пак.

            -Кой е Людмил Костов старши? – попитах.

            Димитър изобщо не изглеждаше доволен, а Асен ме погледна мрачно и заговори:

            -Людмил Костов старши е един мафиот – каза простичко той – доста известен мафиот, който е в затвора. Неговият син… Елисавета се е забъркала със сина на мафиот. Димитре, ти работил ли си с този човек.

            Дими се намръщи.

            -Не – каза сурово.

            -А срещу него?

            Дими въздъхна.

            -Може би – каза уклончиво, а аз го зяпнах, разтревожена.

            -Защо не отговориш по-точно? – настоя Асен, но тогава вратата се отвори и вътре влезе лекарският екип на Димитър, прекъсвайки разпита.

            -Господин Симеонов, готови сме – каза главният лекар, който бе провеждал и стрес теста – утре ще ви оперираме, така че тази вечер, ще ви помоля да останете в болницата, за да ви наблюдаваме.

            Дими кимна, но вече не изглеждаше сякаш му е забавно. Асен също бе доста намръщен. Лекарите отново ни оставиха.

            -Ще разбера за какво става въпрос – каза Дими на брат си – не се притеснявай. Знаеш, че няма да допусна нещо лошо да се случи с Ели.

            Асен кимна, явно искаше да чуе точно тези думи, след това ни остави и заръча Дими да си почива и да го кара лежерно за операцията утре. Останах насаме със сериозната версия на Димитър.

            -Ъмм, мога ли да те питам нещо? – попитах.

            -Не знам нищо за ситуацията – заяви Димитър – но Людмил Костов не храни особено добри чувства към мен. Съмнявам се това нещо с Ели да е чиста случайност.

            -Какво смяташ да направиш? – притеснена заявих, а Димитър въздъхна и се протегна. Той сега беше облечен с мек кафяв анцуг и кремаво бяла блуза с дълъг ръкав, която му стоеше умопомрачително на косата и светлата кожа.

            -Ще завъртя един-два телефона, това е всичко.

            -Не искам да се забъркваш с мафията отново.

            -Няма да се забърквам с никаква мафия, спокойно. Всичко това е вече минало – заяви твърдо Дими и очите му проблеснаха упорито – всичко ще е наред, не го мисли. Нека правим по една стъпка само. Първо – операцията да мине. После ще измисля нещо.

            На другият ден Дими влезе в операционната, а аз, Асен и Лидия стояхме в чакалнята през цялото време, като никой от нас не обелваше и дума. Майката на Димитър имаше неразгадаемо изражение, равно и неемоционално, и тя беше забила поглед в земята и изглеждаше потънала в неразбираеми мисли. Асен ходи за кафе, сетне ходи да пуши навън, сетне се разхождаше из чакалнята на болницата. Беше видимо изнервен и не можеше да го скрие, въпреки че бях очаквала, че всички са свикнали. Е, явно не бяха. Аз се опитвах да си представям само позитивния изход от събитията, както ме беше инструктирал Дими, но от време на време тревожни мисли обсебваха съзнанието ми. Процедурата се очакваше да не е много дълга, лекарите ни бяха казали 1-2 часа, и аз трескаво чаках това време да измине и да науча какво става.

            Само че след два часа и половина, ние все още не бяхме получили новини от операционната и позитивната картинка на изхода от операцията изненадващо започна да се разпада на парчета. Защо това закъснение от половин час?

            Времето започна да спира, сякаш изобщо не изминаваше, и сърцето ми все повече се свиваше в лошо предчувствие. Хайде, някой да дойде да ни съобщи, че всичко е наред. Взирах се във вратата, откъдето се очакваше да дойде лекарят, за да ни даде информация. Но той не идваше и всяка изминала минута и тримата настръхвахме, а сърцето ми се разтуптяваше тревожно. И тогава дойде една медицинска сестра при нас.

            -Някой от вас да е B отрицателна или 0 отрицателна кръвна група? – попита ни сестрата и сърцето ми сякаш потъна.

            -О, господи… - възкликна Асен.

            Лидия стана.

            -Аз съм B отрицателна. Какво става, той кръв ли губи? – попита тя.

            -Елате с мен, госпожо – каза сестрата, без да ни даде каквото и да било обяснение. Асен седна на канапето до мен и зарови лицето си в ръце, явно наистина обезпокоен. Аз прехапах устна толкова силно, че усетих вкуса на кръвта в устата си.

            -В-всичко ще е наред – усетих, че казвам с треперещ глас. Асен вдигна глава към мен, очите му лъщяха тревожно.

            -Омръзна ми от това… - каза той с отчаяние – нещо се е объркало. Нещо се е объркало…

            -Успокой се – опитах се да го успокоя, но гласът ми бе неуверен. Асен гневно изруга.