Глава 5

            След вечеря с Димитър решихме да отидем до плажа за една нощна разходка. Озовахме се на едни пясъчни дюни, които изглеждаха мистично под пълната луна. Димитър събу белите си маратонки и тръгна бос по пясъка. Последвах примера му, като същевременно се любувах на романтичната, спокойна обстановка. Той измъкна телефона си от джоба.

            -Искаш ли да ти покажа нещо? – попита той и аз кимнах – седни ей там.

            Подчиних се, сядайки на една висока дюна. Пясъкът бе хладен, но приятен, а луната бе достатъчно силна тази вечер, и лек полъх на вятъра нежно докосваше лицето ми. Дими пусна непозната ми песен на телефона си (някакъв инструментал) и ми го връчи. И за моя абсолютна изненада след това той започна да танцува. Имаше страхотно чувство за ритъм, а движенията на тялото му не бяха за вярване. Впечатлена, не можех да отвърна и за миг очи от неговите, и тогава, за моя абсолютна изненада, той се изправи само на ръцете си. Сетне се превъртя на крака и направи шпагат в пясъка.

            Извиках от изненада. Той се разсмя и направи и циганско колело. Беше като дете, което се перчи, но успяваше да ме омаломощи с пластичността на тялото си. След малко обаче дойде при мен и седна, задъхан.

            -Не мога повече! – обяви той и се просна на пясъка. Аз все още бях напълно стъписана и се взирах в него, докато той дишаше тежко на земята.

            -Страхотен си – изплъзна се от устата ми – не знам какво да кажа.

            Той ме погледна жизнерадостно.

            -А ти си страхотно красива на тази лунна светлина.

            -Мисля, че е време да се прибираме – опитах се да сменя темата, а той се изправи до седнало положение и приближи лице към мен, сякаш ме сканираше. Трепнах, но не посмях да се отдръпна и лицата ни бяха на една педя разстояние. Щеше ли да ме целуне? Щеше ли да посмее? Той продължи да ме наблюдава, сякаш разстоянието не беше нищо за него и не му създаваше неудобство. Аз можех отблизо да видя нежната му кожа, даже по-нежна от необходимото за един мъж. Гладко избръснатото му лице. Дъхът му ухаеше на ментовата дъвка, която бе взел след храната. А сините очи… не можех дори да си представя по-красиви очи. Виждах в тях мънички жълтеникаво-зелени жилки, но на светлината на луната тези очи изглеждаха по-скоро сиво-зелени.

            -Некомфортно ли ти е? – прошепна той, все така близо до лицето ми. Сърцето ми вече не издържаше. Той вдигна ръка и нежно ме погали по бузата – искам да те целуна, Анелия. Но няма да го направя, ако и ти не искаш.

            Шепотът му ме влудяваше. Преглътнах, борейки се с вътрешната си професионална дилема.

            -Аз съм медицинска сестра – тихо му отвърнах, не знаейки какво да кажа, той се разсмя и сетне импулсивно ме целуна по бузата. Отдръпна се от мен и аз успях да си поема дъх, но сърцето ми почти щеше да се разплака, че Димитър се отдръпва. Как можех да съм толкова привлечена от човек, когото не познавах? В предишните ми връзки не беше така… даже изобщо не бях вярвала в понятието "любов от пръв поглед". Дилемата мълниеносно се разрази в сърцето ми. Димитър бе импулсивен и явно обичаше да живее на момента, нещо, с което аз никога не бях могла да се справя. Може би просто не бях такъв човек… но пък..

            Наведох се и го целунах, без да го мисля повече. Той ме обгърна с ръце през кръста и ме придърпа в скута си, докато продължихме да се целуваме на лунната светлина. Вдигнах ръце и обгърнах врата му. Близостта до горещото му тяло подпалваше моето.

            Той бе този, който прекъсна целувката ни и аз, смутена, се отдръпнах от него. Не знаех какво да кажа – чувствах се като неопитна тийнейджърка.

            -Всичко се случва толкова бързо покрай теб – прошепнах накрая. Дими тихо се засмя.

            -Виж, Анелия, харесвам те. Защо трябва да усложняваме нещата?

            -Аз… аз просто… не знам, аз съм медицинска сестра…

            -Е и? Медицинските сестри нямат право на целувки?

            Преглътнах, но ме напуши смях. Сетне отново срещнах очите му, които горяха с желание. Той ме желаеше, и аз него, но имах огромна спънка – как можех да върша работата си?

            Тогава телефонът ми иззвъня пронизително и рязко ме дръпна в реалността. Видях на дисплея, че Асен Симеонов ми се обажда и се поколебах, а Дими грабна устройството от ръката ми и без да му мисли, вдигна.

            -Кажи, малкото ми братче? – отговори той. Аз усетих, че леко треперя и не знам изобщо как да мисля като нормален човек. Профилът на Димитър на лунната светлина… тези силни, остри черти, но същевременно и нежни и чувствителни… не бях виждала досега такъв човек, който да завърти главата ми по този начин. Бях в напълно непознати води.

            -Да, асистентката е прекрасна – каза Дими  и ме погледна дяволито – доволен съм. Този път си си свършил работата. И слава богу, че не ми прати поредната болногледачка, да разбирам, че си се отказал?

            Асен Симеонов му отговори нещо.

            -Да, сега сме на плажа. Тя ми асистира с багажа днес цял ден. И ми асистира, като ми обръщаше страниците на вестника – той се засмя – лека нощ, братчето ми.

            И той затвори и ми подаде телефона, докато аз го гледах смаяна.

            -Мислиш ли, че ще разбере, че си ме разкрил? – прошепнах, притеснена.

            -Не, спокойно, брат ми не е чак толкова умен – каза Димитър с лековата интонация – но, докъде бяхме стигнали ние?

            -Ъмм…

            -Ъхъм – той имитира тревожната ми интонация с нотка на забавление – искаш ли да се прибираме в хотела? Захладня доста.

            -Да, нека вървим – объркана отговорих.

            Дими се изправи енергично, сетне ми подаде ръка и аз я хванах – топлите му пръсти ме погалиха леко, преди да ме дръпне внимателно да се изправя. Отново се взрях в очите му и сърцето ми заплака. Приближих се до него още, но не смеех да го целуна отново. Първоначалната ми смелост се беше изпарила. Може би той разбра, защото само ме погали по косата и поехме обратно към хотела.

            Лежах в леглото, което бяха донесли за мен в стаята на Димитър, и не можех да заспя. Сигурно нямаше да мога да мигна цяла нощ, докато Дими отдавна беше заспал и дишаше дълбоко и спокойно. Не спирах да си представям сините изразителни очи и да си спомням за целувката, която бе разбушувала толкова много страст в мен за отрицателно време. Слава Богу, като се върнахме в хотела Дими ми остави личното ми пространство и не се зае да се опитва да спи с мен, което уважавах. Но аз бързо трябваше да реша какво да правя с всичките върлуващи в мен емоции. В далечината все още чувах певицата от близкия ресторант да изпълнява репертоара си.

            Поизправих се в леглото си и погледнах към леглото на Димитър. Той лежеше по гръб и беше отметнал одеялото си, но хладният бриз, влизащ през широко отворения прозорец, сигурно щеше да го простуди. Той би трябвало да пие и имуносупресанти, и нямах идея дали ги пие редовно, но все пак беше болен. Изправих се тихо с желанието си да стана и да го завия, но когато се доближих до леглото му, той хвана китката ми. Все още беше със затворени очи.

            -Ела при мен – прошепна той сънено и ме дръпна силно, при което аз паднах на леглото до него – нищо няма да ти направя…

            -Дими, буден ли си? – повиках го аз и той измънка нещо неразбираемо. Сетне пусна китката ми и въздъхна, все така със затворени очи. Поредната стара българска песен на Тоника долиташе през прозореца, обгръщайки двама ни в особената си мелодия.

            Поизправих се на лакът и се загледах в спокойното му, заспало лице. Искаше ми се да докосна тази мека кожа и тези весели бръчки. Не знаех изобщо какво щях да правя със себе си след като се бях запознала с този мъж.

            По някое време осъзнах, че се бях унесла в сън, легнала до Димитър. Отворих очи и забелязах, че той ме наблюдава, обърнат настрани към мен. Очите му блестяха и лека усмивка грееше на лицето му. Сърцето ми се сгря.

            -Ти ме дръпна и… - опитах се да се оправдая, но той само леко поклати глава.

            -Шшш – беше отговорът му.

            Преглътнах, но помълчах, загледана в красивото лице на Димитър. Той отново затвори клепачи и аз го последвах, като мигновено бях придърпана в обятията на съня.

            На сутринта се събудих сама в голямото легло. За моя изненада Димитър вече беше станал. Огледах се из стаята и се поизправих в леглото. Всичките вещи на Дими стояха напълно видими в отворения му куфар до гардероба. Спуснах босите си крака на килима и се погледнах в огледалото – косата ми беше малко рошава, но аз изглеждах странно – имах някак сияещ вид, който обикновено не присъстваше на лицето ми. Защо ли беше там? И бузите ми бяха някак приятно жизнено розови. Погледнах към вратата за терасата и видях, че Дими е там, облечен в копринен халат. Пиеше кафе и пушеше.

            Излязох при него.

            -Добро утро – поздрави ме той с усмивка и се позакашля. Тази кашлица продължаваше да звучи зле за медицинските ми уши.

            -Добро утро, Дими. Рано си станал.

            -Аз по принцип ставам рано – каза той – обичам сутрините.

            Седнах до него на другия пластмасов стол и се загледах в цигарата му. Забелязвах лек тремор на пръстите му, които държаха цигарата.

            -Как се чувстваш? – попитах го.

            -Страхотно. Тази сутрин пих всички лекарства, Анелия, за да съм послушно момче – каза шеговито той – не искам да те вкарвам в олелии с брат ми.

            Засмях се лекичко и прокарах пръсти през косата си, опитвайки се малко да я приведа във вид. За разлика от моята рошава глава, прическата на Димитър бе отново перфектна, косата му бе лежерно дръпната назад от лицето му. Беше красив. Беше всъщност изключително привлекателен с този копринен халат в тъмночервено. Беше като принц, станал да пие кафе в прекрасната си градина.

            -Дими, бих искала да поговорим – казах аз, обмисляйки внимателно следващите си думи – за целувката снощи.

            -Мм, какво за нея – попита.

            -Иска ми се да знам отношението ти към жените – директно му казах – честно казано, чувствам се малко объркана.

            -Разбрах – той сви рамене – няма страшно, няма да те притискам. Казах ти, че те харесвам, Анелия, и си стоя зад думите. Искам да кажа, че не те притискам, но бих искал да сме по-близки.          

            -Да, но ти… по сериозните връзки ли си? – попитах го.

            -Зависи с кого съм – каза ми простичко той – аз съм амбивалентен човек, Анелия. Ти пораждаш в мен особени чувства. Бих искал да съм сериозен към теб, но разбира се, ако те притеснявам, моля те, кажи ми. Знам, че съм доста по-възрастен от теб и ако това не е твоето нещо…

            -О, това е най-малкия ми проблем – изтърсих аз.

            Той се подсмихна.

            -А кой е най-големият?

            -Аз… не знам какво да правя, тъй като съм, практически, твоя болногл…

            Той се прокашля.

            -Не обичам тази дума.

            -Добре де, но така или иначе, изисква се от мен да съм обективна към здравословното ти състояние.

            -Искаш ли да уредя уволнението ти?

            Прехапах устна.

            -Не искам да си загубя работата, не съм имала такава работа досега… но пък наистина те харесвам и аз и наистина не знам какво да правя.

            -Бързаш много, мисля – каза ми той – нека се поопознаем, остани на работата си, няма да ти преча, обещавам. Ще бъда много послушен пациент.

            -Добре – казах накрая – няма да го мисля много.

            -Ммм – отвърна той одобрително – като се върнем в София ще те запозная с племенниците ми. Те наистина са сладки деца, тоест, те вече са големи де, ама аз все още си ги виждам като деца. Май е нормално, а?

            И той се засмя чаровно, някак скромно. Усмихнах се, изпълнена отново с лекота – неговото присъствие гонеше от душата ми притесненията и ме зареждаше с безтегловна веселост. Не знаех как го правеше. Забелязах обаче, че кожата му червенее от плажа вчера.

            -Изгорял си малко – засмях се аз, наблюдавайки червените му страни.

            -Мм, да, забелязах. Днес ще ме мажеш много по-дълго със слънцезащитен крем.

            -Не мислиш ли, че ще е добре да изпуснем плажа днес?

            -Не, дошъл съм на почивка – каза той – и ще вися на слънце.

            -Инатлив си.

            -Както винаги, Анелия.

            -Изпитваш ли болка в момента? – попитах го, наблюдавайки сериозното му изражение.   

            -Аз имам хронична болка – сви рамене той – винаги изпитвам болка от тук, от там… но пък съм свикнал. И имам висок праг на поносимост.

            -Наистина ли не ти пука? – настоях аз, загледана в него. Той вдиша от цигарата си един последен път и после я загаси, все така елегантно и премерено.

            -Не ми пука. Живея така… от както се помня. Все едно да те питам дали ти пука, че имаш дясна ръка. Дали ти е тежко да я размахваш наоколо, докато вървиш.

            Избухнах в смях, сетне напълно се отказах да поставям под съмнение думите му за болестта. Явно той дотолкова беше свикнал с нея, че наистина не му правеха впечатление дребните ежедневни болежки, свързани с нея. Той бе най-уникалния пациент, който бях срещала досега в скромния ми двугодишен опит.

            По-късно отново се намирахме на плажа и Дими се излежаваше под чадъра с лека усмивка и затворени очи, докато аз отново го наблюдавах и го изпивах с очи. Знаех много добре, че вече съм влюбена в него, и дилемата, която си стоеше, малко натежаваше на сърцето ми, но се опитвах да я игнорирам. Засега нямаше да го мисля, повтарях си думите на Дими да не прибързвам с нещата и просто да се наслаждавам на мига.

            -Искаш ли да отида за фреш? – предложих аз.

            -Дап.

            Изправих се от кърпата и тръгнах към близкото заведение, от което вчера също си бяхме взели фрешове с лед. Докато вървях през топлия пясък, хвърлих едно око над рамото си към Димитър. Той ме наблюдаваше с широка усмивка и сърцето ми сякаш започна да блести в гърдите ми. Но защо толкова се впечатлявах от факта, че той ме изпровожда с прекрасния си поглед? Стига, Анелия, влюбена си. О, господи, влюбена си в мъж, осемнадесет години по-голям от теб. А изобщо и не исках да си помислям за варианта, в който тази болест най-накрая го… не, нямаше да мисля за това. Трябваше да живея на мига.