Глава 7

Не можах да мигна през цялата нощ, докато бдях над Димитър и го гледах как спи спокойно с кислородната тръбичка в носа. Притесняваше ме, но думите му някак ме бяха успокоили. Аз бях в огромен конфликт със себе си, който се опитвах да реша, но съзнанието ми беше бавно, спеше ми се и се чувствах изнервена и самотна. За Дими нямаше такава дилема…

            Но оставаше въпросът, дали Димитър всъщност само се забавлява с мен или онова за сериозното му отношение беше истина. И разбира се фактът, че изобщо не го познавам. Засега може би трябваше да се съсредоточа върху медицината и да оставя чувствата си към Димитър настрани, ако изобщо хората бяха способни да поставят емоции на пауза. Не можех да рискувам той да има повече пристъпи, които най-вероятно са могли да бъдат предотвратени, заради моето привличане към един мъж. В крайна сметка той може би не беше сериозен, нямах идея как би се държал в различни ситуации и трябваше да приложа малко повече мозък.

            На сутринта осъзнах, че се бях унесла в повърхностен сън – и вече ми се насъбираше недоспиване. Когато отворих очи, в стаята бе тихо и Дими още спеше. Изправих се от леглото си, набързо облякох една бяла лятна рокля, стигаща до коленете ми и тръгнах боса по килима към голямото легло, което Дими заемаше. Той дишаше дълбоко и плавно. Докоснах челото му и слава Богу, не беше горещ. Но пък си беше все така блед. Одеялото се беше отметнало от тялото му и аз се загледах в очертаващите се ребра под кожата му. Той наистина беше доста слаб, въпреки че се хранеше като нормален човек. Сигурно виновникът за теглото бе тази болест.

            Той отвори очи и мигновено ме фиксира. Сърцето ми трепна.

            -Добро утро, Дими – прошепнах тихо – как се чувстваш?

            Той седна в леглото и махна кислородната тръбичка от носа си.

            -Прекрасно. Време е да се разходя из курорта – каза той – мисля, че преди обяда ще разгледам за разни сувенири.

            -Добре – казах, а той стана от леглото и отиде пред огледалото, оправяйки косата си, прибирайки я назад от лицето с две уверени движения. Сетне отиде в банята, а аз останах да се чудя как да се държа. Да се отпусна ли? По-добре не. Извадих тетрадката от багажа си и прегледах кои лекарства трябва да пие сутринта. Измъкнах ги и ги подредих на полицата пред огледалото. Дими си миеше лицето и зъбите, докато аз се взирах в лекарствата. Сутринта той имаше да пие седем хапчета. Сърцето ми се свиваше, но аз нямах намерение да му се давам толкова лесно.

            Дими се върна от банята и аз мълчаливо му посочих лекарствата, които бях наредила. Той се взря в тях, сетне отново в мен и се намръщи.

            -Нали няма да ме караш да закусвам с хапчета? – попита той, начумерен като буреносно небе.

            -Карам те, принципно – свих рамене аз.

            -Стига, Анелия. Станалото вчера сигурно ще се случи отново, независимо дали пия тези хапчета или не – каза.

            -Не ми се обяснявай, Димитре, а пий лекарствата.

            Погледът му стана студен и доста инатлив. Може би той изобщо не обичаше да го контролират, но това не беше мой проблем. Аз просто си вършех работата. Той скръсти ръце.

            -Няма. – каза накрая.

            -Как така "няма"? – възмутих се аз и ококорих очи – необходимо е да..

            -Няма да ги пия.

            -Дими… ти ми обеща, че ще си послушен пациент.

            Той изсумтя.

            -Това беше преди ти изведнъж да откачиш заради един пристъп и да станеш студена с мен – каза той – и преди да почнеш да ми нареждаш.

            -Добре, не ги пий – казах ядосана, предавайки се.

            Той се загледа в мен продължително, изучавайки лицето ми с прозорливите си сини очи. Сетне, за моя абсолютна изненада, той наведе очи към хапчетата и методично изпи всичките седем. Глътна ги без вода и сетне ме погледна.

            -Доволна ли си? – попита заядливо.

            -Да – казах и въздъхнах – разбери, че..

            -Отивам на пазар за сувенири сега – прекъсна ме той – ти идваш с мен, нали така?

            -Да, разбира се…     

            Той започна да се преоблича и аз отново обърнах гръб, притеснена, че сега ще ми се цупи цял ден. Мъжете бяха страшна работа. А той беше още по-страшна работа от повечето мъже, тъй като по никакъв начин не успявах да разбера какво си мисли и кога. Беше инатлив мъж, но мистично покрил всичко от себе си. Въпреки че ми беше разказвал неща за себе си, аз все още имах чувството, че е напълно непознат.

            -Да вървим – каза той.

            Обърнах се към него и изненадана го загледах. Беше обул отново свободен панталон, само че този път панталонът сякаш бе от лен с приятен светлокафяв земен цвят. Нагоре беше с едно индианско изглеждащо, шарено елече с ресни. Приличаше ми на герой от фентъзи роман.

            Взех чантата си, където бях събрала и лекарствата за из път, и го последвах през стаята. Той беше обул кафявите си джапанки. Аз обух сандалите си и двамата излязохме в приятната сутрин, обещаваща поредния горещ ден.

            Димитър вървеше с танцувална стъпка по тротоара и си тананикаше някаква мелодия. Ходеше с ръцете зад гърба като шефче и не след дълго се озовахме в центъра на Приморско. Курортното градче беше приятно и вдъхваше чувство за почивка, докато се разхождахме, но Дими не ми казваше нищо, и аз се разтревожих, че сега ще трябва да го омилостивявам, за да спре да се сърди.

            От площада на града тръгваха малки кокетни улички със сувенири и Дими се насочи към тях с веселата си походка.

            -О, бижута – каза Димитър – прекрасно.

            Той се заглеждаше по различните бижута, докато аз го наблюдавах. Лицето му беше с лека, чаровна усмивка и той разглеждаше гривни от камъни. Сетне хвърли един поглед към мен и очите му проблеснаха.

            -Искам да ти подаря нещо – каза той.      

            Засмях се притеснена.        

            -Добре – свих рамене и той въздъхна, сякаш бе сдържал дъх за отговора ми. Избра ми една гривна от лунен камък, сетне я сложи на ръката ми и тя ми пасна идеално. Той плати на продавача и сетне се обърна към мен.

            -Сега имаш един от камъните на моята зодия на ръката си – каза той и ми смигна.

            -Не трябва ли ти да го носиш? – учудих се аз, но той пренебрегна думите ми, както и символизма на камъните и продължи напред покрай наблъсканите малки магазинчета.

            -Леле, виж това – повика ме той след малко, застанал срещу един медальон с орел и черна кожена верижка – това толкова ще ми отива.

            -Димитре, като жена си, в магазин за обувки – не се сдържах аз и той ме изгледа.

            -Искаш да се кефя само на ланци ли? И да мириша на пот? – попита ме той и вдигна вежда, а аз усетих, че отново, както почти винаги край него, съм избухнала в смях. Димитър и неговият остър език.

            Докато обикаляхме магазинчетата за сувенири, той си хареса и една обеца с шип. Забелязах, че всъщност имаше дупки на ушите за обеци, което ме шокира, и всъщност той ми обясни, че имал цели седем. Купи си обецата и сетне ме погледна.

            -Кажи на кое ухо да я сложа, за да не приличам на гей – каза сериозно и аз отново се разсмях.

            -Май на дясното – свих рамене и той ме послуша. Изглеждаше невинен, докато ми задаваше такъв симпатичен въпрос. Този мъж си беше цяла загадка, мислех си аз, но сетне се сетих за лекарствата в чантата ми и погледнах часовника на телефона си. Бях си настроила алармата за медикаментите, които се пият на обяд след хранене. Наближаваше обяд, докато все още обикаляхме из уличката и Дими се прехласваше като дете на всевъзможни неща. Хареса си даже един яркожълто-червен воден пистолет и ми се закани с него. Сетне си го взе. Както си взе и шапка, един прозрачен шал със сини и сиви шарки (който заметна на раменете си веднага), и още гривни с камъни, които взе за себе си.

            Не след дълго се спряхме пред поредния магазин, този път отрупан с бижута от неръждаема стомана.

            -Оо, метъл – каза той доволно.

            -Дими, не си ли гладен вече?

            -Да, но честно казано, тук нямат много опции за вегани – загледа се в един магазин със скара и дюнери – трябва винаги да ям пържени картофи. Това е неудобно.

            -Но все пак трябва да хапнеш нещо, за да можеш да пиеш втората партида лекарства.

            Погледът му помръкна.

            -Още ли продължаваш? – попита той и този път бе мой ред да изсумтя.

            -Да, разбира се, на работа съм.

            -Офф.

            Той ми обърна гръб и се зае да разглежда мъжките гривни от стомана, докато аз клатех глава зад него.

            -Вече ми се ходи на плаж – обяви той след малко и заряза сувенирите толкова бързо, колкото си беше и напазарувал. Подчинен на импулсивното си държание, той тръгна обратно по уличката.

            -Преди това ще обядваме – извиках зад него и побързах да го настигна. Седнахме в ресторанта със салатата с маслини и лук и той си поръча картофи, а аз салата. Докато чакахме, той преглеждаше нещо на телефона си, а аз гледах гривната, която ми беше подарил. Малките топчета от лунен камък стояха прекрасно на кожата ми и тази гривна сякаш бе създадена за малката ми китка. Оглеждах я от всички страни, изпълнена със странното чувство, че няма да искам никога да я сваля. Сърцето ми обаче беше тъжно.

            -Мога ли да се опитам нещо? – повика ме гласът на Дими и ме изведе от унеса на собствените ми дилеми. Той бе оставил черния си смартфон настрани и бе опрял лакти на масата и подпрял брадичка на юмруците си. Беше чаровен, отново.

            -Да се опиташ нещо? – повторих, опитвайки се да разшифровам думите ми, преди да се съглася.

            -Дап.

            -Какво?

            -Искам да се опитам да те убедя да спреш да си на работа.

            -Не, не може – рязко казах – аз съм на работа и не искам да…

            -Да, да се случва вчерашната ситуация отново – бързо каза той – но тя ще се случи, дори ти да стискаш лекарствата ми като удавник – сламка.

            Въздъхнах.

            -Разбери ме добре, Анелия – продължи той – аз не искам да напускаш работата си, но пък не искам да таиш в себе си обвинения за неща, които са извън твоя контрол.

            Аз отворих уста да му поясня, че е имало какво да направя, но той вдигна ръка и ме спря.

            -Извън контрол – повтори той – е тази болест. Извън моя, извън твоя, извън контрола на всички висококвалифицирани лекари, които са работили с мен. Трябва да научиш, че в живота има такива неща, и не трябва да се обвиняваш за тях. Грешки всеки прави, но да се опитваш да контролираш една болест е безсмислено. Аз… ще ти разкажа нещо. Когато бях по-млад, преди около петнадесет години, или вече повече, аз исках да имам деца. Брат ми тъкмо имаше първото си дете, а аз обожавам децата.

            Преглътнах, докато гледах очите му. Досещах се накъде отиваше историята.

            -Тогава за първи път бях наистина бесен на тази болест – каза ми той – допреди това карах както дойде, но тогава… тогава наистина бях бесен. И не ми мина веднага. Мина ужасно много време, преди да проумея, че нямам контрол над това и че не мога нищо да направя. Отне ми години, всъщност, в които правех глупости, с които не се гордея, докато главата ми напълно не изпуши. Можеш да се чувстваш добре само когато осъзнаеш  нещата, над които нямаш контрол, и приемеш това състояние. Ние не сме богове, Анелия. Хората често забравят този така простичък факт.

            Сърцето ми се натъжи, но Димитър не изглеждаше тъжен.

            -Да пуснеш юздите на контрола е наистина освобождаващо, колкото и странно да ти се вижда – той сви рамене – не можем да контролираме всичко. Съжалявам, но не можем, следователно не можем и да поемаме отговорност за неща извън нашия контрол.

            Той беше прав, помислих си аз, но за мен не беше лесно да се отърся от чувството за вина. Прав бе, но пък аз също имах грешка в ситуацията, която смятах да поправя.

            -Разбирам те, Дими. Но ти си много силен човек, а аз…

            -О, глупости! – възкликна той импулсивно – аз, силен? Абсурд, момиче, просто съм преживял много неща, но силен… аз буквално си строших психиката тогава. Бях станал луд за връзване, честно. Не се държах като силен човек.

            -Но все пак си продължил напред…

            -Благодарение на мълчанието и медитация – каза той – аз всъщност отидох в ашрам, за да се опитам да приема точно това. Точно моята неспособност да имам деца. Аз много исках деца, да знаеш.

            -Разбирам.

            -За някои неща ти трябва по-голямо количество заземяване, отколкото за други, но проблемите се натрупват, когато бягаш от тях. Днес си поела отговорност за нещо малко, утре за още едно и в един момент се чувстваш все едно целият свят се разпада и е извън контрол. Като проклето влакче на ужасите.

            -Какво предлагаш да направя? – попитах накрая. Мъжът прокара пръсти през прекрасната си гъста руса коса и сетне ми се усмихна мило.

            -Приеми, че болестта ми е извън контрола ти. Отпусни се малко. Позволи ми да те зарадвам с нещо, каквото и да е. Бъди честна със себе си. Такива неща.

            Усетих, че се чувствам още по-спокойна от думите му. Разбира се, трябваше да следя за лекарствата, но беше ли грешката ми толкова фатална?

            Той протегна ръка през масата с дланта нагоре. Сложих ръката си в неговата и той я стисна мило, сетне ме погали с палеца си. Спокойствието започна да се настанява трайно в сърцето ми, благодарение на тези успокоителни сини очи.

            -Ти си някакъв магьосник, нали, Дими? – попитах го сериозна и той избухна в смях.

            -Дааа – каза той – спомням си, че веднъж, докато медитирах, се издигнах на един метър над земята.

            -Стига бе!

            Той се засмя, но аз не можех да разбера дали се шегува, или наистина е имал такова преживяване. Изненадващо обаче телефонът на Димитър иззвъня и ме стресна, а той се подигра с погледа си на стресираната ми реакция.

            -Дап? – вдигна той.

            Сетне се заслуша за малко, все още без да пуска лявата ми ръка.

            -Страхотно – каза след малко – на плажа, нали? Добре. Вие вече тръгнахте ли? О, супер. Звъннете като стигнете. Ще ви чакаме на плажа.

            И той затвори, а аз го погледнах с въпрос.

            -Едни приятели от Бургас – каза той – казах им, че съм тук и ако искат да дойдат да си устроим малко празненство и нощен плаж. Единият от тях даже има китара, мога да ти посвиря.

            Сърцето ми се изпълни с ентусиазъм, но и немалко тревога за бъдещето.