Глава 9

            Чувах някакъв шепот до ухото ми, но не можех да осъзная дали сънувам или не. Думи, които не можех първоначално да различа една от друга. Тръпки преминаха по гръбнака ми и най-накрая се осъзнах и отворих очи. Димитър се беше надвесил над мен и шепнеше на ухото ми.

            -И се събуждаш, и се събуждаш – говореше той и аз примигах.

            -Хей, изкара ми акъла! – възкликнах, а той се разсмя сърдечно и се изправи. Беше облечен с тъмночервения си халат, хлабаво завързан на кръста му. Краката му бяха боси, което ми напомни, че най-вероятно под халата няма други дрехи или бельо. Русата му коса падаше свободно покрай лицето му, леко начупена. Усмивката му се разшири до небесата, отново показвайки ми чаровните му трапчинки.

            -Хайде, не мога повече да те чакам – каза той и аз се сепнах.

            -Ама за какво?

            -Кафе, разбира се! – възкликна той – трябва да отидеш да ми вземеш кафе от долу! Свършиха онези гадни инстантни кафета, които бях купил.

            -Искаш да ти взема кафе? Защо не си вземеш сам? – възмутих се аз, още опитвайки се да се събудя.          

            -Ти си ми асистентка, забрави ли? Плюс това си мислех, че не искаш да се връщам с купчина жени тук. Ако изляза така, момиче, ще…

            -Ох, спри! – казах и с нежелание се измъкнах от леглото – добре, ще отида.

            -О, слава на Бога! – каза той – вече те чакам от цял час. Мисля, че голяма тенекия ми върза.       

            -Не сме се разбрали кога ще ставаме!

            -Хайде, Анелия, умирам за кафееее – досаждаше ми той.

            -Добре, обърни се да се преоблека поне…

            Докато слизах надолу по стълбите, осъзнах случилото се и ме напуши смях. Като същинско дете, той ме беше събудил, защото иска нещо. Въпреки всичко ми се видя чаровно, но не знаех дали няма да го прави винаги. Завърнах се с още топлото кафе от долу, а Димитър ме чакаше навън на терасата, седнал на пластмасовия си стол и потопил очи в телефона си. Отново беше сложил диоптричните очила, които толкова добре му стояха.

            -Имала ли си профил в някой сайт за запознанства? – попита ме Димитър, докато оставях кафето му.

            -Не, защо?

            -Ами аз имах един и си го намерих – каза той – виж, пълно е с почитателки.

            Изсумтях.

            -Нарочно ли го казваш, Димитре?

            Очите му блестяха дяволито, но той доволно отпи от кафето и сетне въздъхна.

            -Прекрасно, топло кафе. Ще си изтрия профила – каза.

            -Прави каквото искаш – не се сдържах аз и седнах на другия стол. През нощта бе имало буря и сега въздухът бе свеж и влажен. Сигурно плажът щеше да е мокър.

            -Ама разбира се.

            -Димитре, винаги ли трябва да ми отговаряш?

            Той се засмя. Забелязах, че седеше със скръстени крака, което му придаваше доста превзет вид, с този копринен халат и изправен гръб. Влязох в стаята и сетне му донесох всичките лекарства, за да ги пие. Той извъртя очи, но се подчини. Какъв пациент само, мислех си, стресирана от собствените ми дилеми, които изобщо не можех да реша. Досега никога не ми се беше случвало да съм привлечена от пациент дотолкова, че да трябва да си налагам насила мисълта, че съм на работа.

            -Днес ще отиваме в аквапарка – каза той – нямам търпение.

            -Има аквапарк?

            -Да – той сви рамене – обожавам такива неща. Екстремни малко. В София мога и да те повозя на мотора ми, имам си една Repsol Honda.

            Не се и съмнявах.

            -Ти имаш ли шофьорска книжка, Ани-нини? – попита ме той и аз го зяпнах.

            -Как ме нарече?

            -Вече така ще те наричам, о, обожавам как звучи. Ани-нини, Ани-нини, Ани..

            -Спри! – сопнах се аз, а той избухна в сърдечния си, искрен смях. Как бе възможно някой да се забавлява от почти всичко на този свят?!

            Той свали диоптричните си очила и ме изгледа изпод вежди, а аз застинах на място. Фиксиращият му поглед плъзна по лицето ми, после бавно към потника ми. Този път бях с къси дънкови панталонки и розов потник, и явно това се харесваше на палавия поглед на Димитър. Усетих как за пореден път през лицето ми преминава червенина.

            -Чуй, чуй – каза Дими и отново си сложи очилата, за да погледне на телефона си. Сетне пусна от там песента на Il volo – Grande Amore. За моя изненада той стана от мястото си, заедно с телефона, застана пред мен и започна да пее, падайки на едно коляно. Какво, по дяволите, го прихващаше!? Озадачена осъзнах, че той може да пее почти оперно, и гласът му огласи сутринта. Все повече разширявах очи, а той се взираше в мен и ми пееше, разбивайки сърцето ми на пух и прах. И не му пукаше, разбира се, че сигурно целият хотел го чува.

            Когато песента свърши, аз, стъписана от силата на гласа му отново, заплясках, впечатлена. Той се изправи и ми смигна.

            -Бива ме, мамка му – каза той.

            -Да, разбира се, че ще си направиш авто-комплимент.

            -Авто-комплимент?! – той се разсмя – стига момиче, един мъж трябва да има самочувствие. Отпусни се, няма да извикат полиция, нали не пея Rammstein!

            -Леле, ако ми изпееш Rammstein ще откача.

            -Du, du hast – започна той и аз избухнах в смях. – du hast mich!

            -Спри, моля те – смеех се аз, а той го повтаряше, леко танцувайки с глава в метълски стил. Сетне му омръзна да се преструва на Тил Линдеман и отново си седна на мястото. Представих си за момент как аз и Дими се возим в метрото и той се обръща на седалката да гледа през прозореца, както всяко едно дете би направило. И как аз през цялото време се червя от непослушната му порода. Усмихнах се на мисълта, въпреки че не ми се искаше да изпадам в ситуация, в която Димитър пее Rammstein в софийското метро.

            -Виж, мога и да съм сериозен – каза Дими – Анелия.

            Той стана отново от мястото си и отново коленичи пред мен на едно коляно. Зяпнах го.

            -Анелия, ти си най-страхотната жена, която познавам – започна той със сериозно изражение, но очите му блестяха пакостливо – ти си забавна, мила, красива… би ли ме удостоила с честта да отидеш до аквапарка с мен?

            Отново избухнах в смях и импулсивно станах от стола си и го прегърнах силно. Той се изправи и ме завъртя.

            -Благодаря ти, че прие – каза до ухото ми.

            -Спри да се бъзикаш – отвърнах.

            Малко по-късно двамата се отправихме по тротоара към аквапарка на Приморско. Беше сравнително голямо място, имаше басейни, водни пързалки и всякакви забавления. Съблякохме се по бански и Дими тръгна напред, оглеждайки енергично атракциите, докато аз отново се взрях в яркочервения му бански. Би трябвало да е незаконно да носи нещо толкова сексапилно на място, където имаше хора. И всъщност се учудвах как четиридесет и шест годишният мъж поддържаше тялото си в такава форма.

            -Хайде, Анелия, да се пързаляме тук първо! – ентусиазирано посочи едно от най-близките съоръжения, затворена пързалка в зелен цвят, която завършваше в един басейн. Взехме една от огромните надуваеми "възглавници" за двама човека и Димитър почти подтичваше към пързалката. Аз не бях досега се пускала в такава пързалка и изпитвах малко здравословен страх от неизвестното. Изкачихме се до върха по стълбите, като забелязах, че Димитър малко се задъхва от изкачването, но както винаги, той не обърна внимание на здравословното си състояние. Поне бе пил сутрешните лекарства, без да се прави на сърдито дете.

            Служителят, който следеше за безопасността на съоръжението, тъкмо инструктираше двойката преди нас.     

            -По-тежкия отзад – казваше той.

            Дими ме погледна весело.

            -Колко тежиш, Анелия? – попита и ме огледа – нека позная. Петдесет и три килограма.

            -Ъмм, петдесет и пет – смутих се аз, а той се разсмя. Сигурно аз трябваше да съм отзад, озадачена си помислих.

            -Мятай се отзад – каза той, сетне се разсмя на физиономията ми – шегувам се. Аз тежа шейсет, така че аз съм отзад. Но ще се държа за косата ти, нали може?

            -Димитре, господи…

            Той не спираше да се лигави и да ми се подиграва, но когато се качихме на възглавницата и беше моментът да се спуснем, аз усетих как ме хваща шубето. Сърцето ми се разтрещя тревожно.

            -Страх ме е – оплаках се.

            -Няма страшно, косата ти е издръжлива – каза той и аз се обърках към него, стъписана. Бяхме седнали един зад друг на надуваемата възглавница и Димитър безкомпромисно ни побутна с крака към входа за зеления тунел-пързалка. Прехапах устна и се вкопчих в дръжките точно както ни беше инструктирал служителя. Дими ни бутна надолу и веднага започнах да пищя, същевременно изплашена и ентусиазирана.

            Излетяхме с голяма скорост към басейна и възглавницата ни се приземи с плисък и крясък от моя страна. Сетне се разсмях, изпълнена с адреналин, докато възглавницата ни плаваше по широкия басейн.

            -О, искам пак! – каза Димитър и понечи да слезе от възглавницата, обръщайки я в басейна.

            До обяд вече се бяхме качвали на всички най-страшни атракции в аквапарка и виждах, че Димитър е уморен, затова се излегнахме на сянка на два шезлонга. Той дишаше тежко.

            -Добре ли си? – попитах го, когато забелязах, че дишането му не се успокоява.

            Той ме погледна изморено.

            -Просто се изморих, наистина – каза той и въздъхна – сега трябва да си почина.

            -Разбира се, ние за никъде не бързаме – отвърнах му, но за моя изненада той вдигна ръка и я сложи в центъра на гърдите си.

            -Сърцето ми ще експлодира – каза той и аз настръхнах. От записките на Асен Симеонов относно болестта на Дими знаех, че преди той е имал сърдечни проблеми. В тетрадката обаче бе отбелязано, че в момента всичко е наред с този орган и аз не бях поставила под съмнение информацията. Но ето че сега Димитър се оплакваше от сърцето си.

            Седнах на шезлонга, тревожно втренчвайки се в лицето на Дими, което ми се стори малко по-червено от колкото би трябвало. Осъзнах, че той хич не беше добре. Станах от шезлонга и хванах китката му, мерейки пулса му и с ужас установих, че сърцето му бие твърде ускорено.

            -Дишай дълбоко – казах му, а той ме погледна сериозно.        

            -Не ми е добре – каза, за първи път от както го познавам. Тревогата се плъзна през цялото ми тяло.

            -Ще извикам екипа!

            -Не, почакай, може да ми мине.

            -Не, с това шега няма да има – заявих твърдо и измъкнах пейджъра от чантата си – стой на едно място и се опитай да дишаш спокойно. Пулсът ти е твърде ускорен и това не ми харесва.

            Отново, съвсем бързо, лекарският екип на Димитър пристигна в аквапарка и се събра до шезлонга на Дими, който все така дишаше тежко и държеше ръката си на гърдите. Отдръпнах се от пътя на лекарите и те му премериха пулса и кръвното. Сетне констатираха това, което и аз – че пулсът му е ускорен и това не е на добре. Слава Богу имаха някакво лекарство, което не беше в списъка на Асен Симеонов, което му дадоха.

            -Трябва да лежи и да почива известно време – каза ми лекарят, който се казваше Иван Петков – ще донесем носилката.

            -Не, не, ще ходя – каза дрезгаво Дими и ме погледна – дай ми ръка да се изправя.

            Помогнахме му да стане и той очевидно изпитваше затруднения да стои прав, а погледът му бе все така някак измъчен. Хванах го под мишница и той тръгна бавно през аквапарка към изхода. Тримата лекари от екипа му тръгнаха с нас и ни изпратиха до хотела.

            Дими се настани на леглото, все още с банския си. Когато си тръгвахме от аквапарка, го бях покрила с една хавлия и бях взела с мен дрехите, с които бе дошъл, които се състояха от свободен бял панталон и бял потник. Доктор Петков донесе портативен кардиограф и го закачи за Дими. Пулсът му сега бе 95, но бях убедена, че е бил много по-ускорен преди да пие лекарството за сърце.

            -Господин Симеонов, не знам какво сте правили, но не трябва да се повтаря – каза доктор Петков сериозно – засега ще пиете малко и този медикамент, за да стабилизираме сърцето, но когато се приберете в София, настоявам да помислите за операцията, за която ви говорих.

            Настръхнах, но Дими не реагира, само им махна с ръка да се махат и лекарите се изнизаха от стаята. Седнах на леглото на Димитър и се втренчих в красивото му лице.

            -Те искат да те оперират – казах, загледана в множеството белези по светлата му кожа.

            Дими само въздъхна.          

            -Ще ти обясня след малко – прошепна ми след кратко мълчание – сега трябва малко да си полежа.

            -Дими, искат да ти правят операция на сърцето. Откога?

            -От известно време, Анелия, моля те остави ме да си почина малко – настоятелно каза той – всъщност, защо не ми помогнеш да си облека нещо по-меко? Тези бански са плюс това, досадно мокри.

            -Р-разбира се – заекнах изнервена, но в задълженията ми на болногледачка влизаше и преобличането на пациенти. Помогнах му да съблече банския и да облече пижамата, като през цялото време настойчиво си повтарях да не гледам към интимната му област и да се държа като професионалист. Когато приключихме с преобличането, сърцето ми бясно трещеше, а лицето ми беше червено, но се бях справила. Димитър бе почти нокаутиран от умората и се обвиних, че си мисля за тялото му и за слабините му, когато той беше зле.

            Сетне се унесе в сън, а аз грижливо го завих и се загледах в кардиографа. Пулсът му се беше успокоил още, но това не ми пречеше да се тревожа. Той имаше нужда, явно, от сърдечна операция, и аз не бях уведомена за това. Бяхме се возили на всичките екстремни пързалки, без да зная.

            Излязох на терасата с телефона си, трескаво набирайки номера на Асен. Той вдигна мигновено.

            -Да, госпожице Йорданова?

            -Извинявам се, господин Симеонов – казах, опитвайки се да сдържам тона си, въпреки че бях готова обвинително да му се развикам – но не бях уведомена за нуждата на Дими от сърдечна операция.

            -Сърдечна операция!? – братът на Димитър прозвуча искрено стъписан – но как… никой не ми е казал за това!

            -Доктор Петков днес каза на брат ви, че е необходимо да помисли за операция… изглеждаше сякаш Дими е наясно с цялата ситуация.

            -О, той пак… - Асен гневно изруга – отново е накарал докторът да не ми каже! Пак го е направил!

            -Значи и вие не бяхте наясно? – озадачена попитах.

            -Разбира се, че не съм бил наясно! Димитър е накарал доктор Петков да го запази конфиденциално. Той има това право, но по дяволите, ако не го използва за щяло и нещяло! Колко е тежко положението? Да изпратя ли хеликоптер да ви вземе?

            -Не, не, мисля, че нещата засега са под контрол – казах аз, опитвайки се да го успокоя – Дими сега си почива. Като се събуди, ще го обсъдя с него и ако се налага, ще го върнем в София. Но аз трябва да разбера повече подробности и си мислех, че вие сте наясно. Ще поговоря с Димитър и с доктор Петков.

            -Аз още сега ще се обадя на доктор Петков. Ти се погрижи да доведеш Димитър в София възможно най-бързо. – и Асен затвори телефона, без да ми каже дори "Довиждане".

            Осъзнах, че с почивката може би беше свършено. Едно беше Димитър да получи астматичен пристъп, друго беше сърцето му да се нуждае от интервенция. Осъзнах, че този път ще бъде сблъсък на волята между мен и Димитър и че нямаше да отстъпя.