Русия
Москва
1918 година
В голяма зала заседаваше Съветът на народните комисари начело с неговия председател другаря Владимир Илич Ленин. Около дълга правоъгълна маса се бяха наредили другарят Скворцов, другарят Ногин, другарят Сталин, другарят Мишин и другарят Троцки.
Към седящия Троцки бавно се промъкна облечена във военна униформа млада жена, застана зад него и му прошепна нещо тихо на ухото. Той кимна, погледна към другаря Ленин и направи знак с ръка, че иска да излезе. Вождът на революцията даде знак на съгласие и той излезе. Премина през доста коридори докато се озова в чакалня, вратата на която се пазеше от двама часови.
До тях стоеше прав мъж с черна кожена куртка препасана с два револвера и гранати. Това бе Михайл Николаевич, командир на брониран автомобилен екипаж.
– Другарю Троцки, имам съобщение за вас от началника на пристигналия брониран влак – изкозирува той и подаде сгъната телеграма.
Троцки я взе, разгърна и бързо прочете написаното.
– Чакай ме в колата! Идвам след заседанието на Съвета – нареди на командира, обърна се обратно и бавно пъхна телеграмата в десния джоб на панталона си.
Младият военен отново козирува, направи кръгом и се отправи към паркиран на улицата брониран автомобил, по-известен като „Остин-Путиловец”.
Той бе оборудван с две „Максим” картечници монтирани в отделни кули поставени от двете страни на корпуса зад кабината на водача. Екипажът му се състоеше от четирима – командир, шофьор и двама стрелци, които можеха да влизат или да напускат превозното средство през вратата от лявата страна на кабината или през задната врата.
Не след дълго до бронираната кола се появи Троцки, качи се от лявата врата, шофьорът потегли и след десет минути колата спря на Московската железопътна гара.
Там на първи коловоз бе композиран брониран влак.
Троцки бе енергичен и неуморим и заслужено стана председател, първо на Реввоенсъвета на Русия, а после и главнокомандващ на цялата Червена армия (наркомвоенмор). Той беше фактическият създател на Червената армия и нейн командващ в годините на Гражданската война (1918–1925 г.). Под ръководството на Троцки Червената гвардия на Съветите се превърна в регулярна армия, основана на всеобща войнска повинност и строга дисциплина.
Той обикаляше фронтовете със своя „прословут” брониран влак, изнасяше пламенни речи и непрекъснатото внимание, което отделяше на военно-административните проблеми го превърнаха в двигател на военната машина на Болшевиките. Именно той става по-късно основен опонент на Сталин в борбата за наследяването на Ленин и не е чудно, че е един от първите хора от които Сталин е искал да се отърве.
Михаил Николаевич и началникът на влака бяха застанали мирно на перона, точно до локомотива на бронираната влакова композиция и при появяването на техния главнокомандващ, когото те считаха за ,,титан на революцията”, козируваха.
– Другарю Троцки, натоварихме и докарахме мострите на пистолетите „Колт”, „Смит енд Уесън”, леките картечници „Максим” и преносимите оръдия. Докарахме хранителни провизии и превързочни материали – докладва началникът на влака.
– Добре! Къде са пистолетите и пушките? – попита той и се качи в първия вагон, който се използваше за подвижна щаб-квартира на Червената армия. Седна на един стол до неподвижно прикрепена за пода кръгла маса.
До нея на пода, подредени в права линия, лежаха предоставени от задокеански търговци на оръжие мостри на пистолети и пушки.
Лев Троцки трябваше да вземе решение от кой вид да закупи за да оборудва армията.
Влакът бавно потегли от перона и след два дни пристигна в Петроград, където на акостирал английски кораб го очакваха американски и английски търговци на оръжие и муниции.
Той имаше пряк канал към западни банкери и търговци, които за него бяха неизчерпаем източник на пари и оръжие; благодарение на връзките които му осигуряваше американското му гражданство и американския паспорт.
Троцки, началникът на охраната на пристанището и младият Михаил се качиха по трапа на английския кораб „Надежда”, който бе нагазил дълбоко във водата под тежеста на пълните трюмове с оръжия предназначени за Червената армия.
– Добре дошли на борда, мистър Бронщайн! – приветства го английският търговец Джон Дикси, като назова с истинската фамилия Лев Троцки и му подаде ръка. – Да ви представя мойте колеги... това е мистър Смит и мистър Бронксли. И двамата много биха искали да търгуват със Съветската власт – каза имената им вежливо.
– Стига любезности... революцията не чака. Какво имате за мен?
– Всичко каквото се предлага на оръжейния пазар в САЩ – схватливо отговори господин Бронкси.
– И в Британската империя – допълни мистър Дикси.
– Да считам ли, че ще видя и новия английски танк „Марк”? Мощта на танка се умножава по мощта на разума на този който го използва – продължи Троцки.
– Ще имате това удоволствие – продължи Дикси, – но за пари още не сме говорили?
– Реввоенсъвета... на който председател съм аз, разполага с пари и скъпоценности за необходимото ни оръжие и муниции за Червената армия.
– Мистър Бронщайн, нас ни интересуват пари... естествено, но също и предоставянето на концесии за разработка на руските природни богатства – открито каза Бронксли.
– Ще ги имате! – вдигна показалеца си във въздуха той. – Но вие господа, трябва да спрете да финансирате и продавате оръжие на белите армии в Украйна и Средна Азия.
– Ние нищо не продаваме... – почти в един глас излъгаха Дикси и Смит.
– Надявам се, революцията да победи навсякъде – допълни и Бронксли.
– Господа! Моля, без лъжи... – навъсено и строго погледна Троцки – ...знам, че бихте продали оръжие и на Дявола, стига само да ви плати със злато.
Господата Дикси, Смит и Бронксли предпочетоха да замълчат за да не разсърдят главнокомандващия на Червената армия.
Гражданската война в Русия едва бе започнала, тлъстите печалби предстояха.
Този ден беше преломен за младия господин Бронксли. От обикновен собственик на малък магазин за оръжие в Манхатън, той стана крупен продавач на оръжие на необятния руски пазар.
Идеята да доставят с кораб оръжие в Петербург бе негова. Господата Джон Дикси и Уолтър Смит веднага я одобриха и естествено я финансираха в голямата си част.
***
Ню Йорк
1940 година
Кандидат-наемателите нетърпеливо се редяха на опашка. Всеки искаше да наеме офис или недвижим имот в новопостроения огромен „Голд Офис център“, който се издигаше близо до Манхатън благодарение на инвестициите на американски петролни фамилии.
Много от помещенията бяха вътрешно измазани и с гипсирани и боядисани стени, други бяха още на „груб строеж”. Ресторантите и офисите бяха напълно готови за използване и наемане.
Първи на опашката стоеше един висок петдесетгодишен мъж, облечен с тъмен костюм, кафява копринена вратовръзка и с тъмна мека шапка на главата. В ръката си държеше цигара.
– Вече наближава два часа – каза той, погледна ръчния си златен часовник марка Вашерон§Константин и дръпна от цигарата си. – Трябва да отварят вече!
– Адвокат Матели, имайте търпение. Нали ви плащат на час – обърна се към него мисис Смит, втора по ред на опашката. – Какво ще наемате?
– Ооо... не за мен – отвърна любезно той след като разпозна съпругата на богатия търговец на храни Дони Смит. – Наемам офиси, складове и един ресторант за господин Бронксли.
– Аз пък искам, лично да огледам, да одобря и само след това да наема за съпруга си големи приземни помещения – сподели тя.
Търговецът на храни Дони Смит страдаше от болеста подагра, днес получи пристъп и затова неговата съпруга го отмени в това според него важно начинание.
– Заповядайте да минете първа, уважаема госпожо Смит – каза адвокатът.
– Благодаря, вие сте истински джент!
Млади бизнесмени бяха купили недвижима собственост, земя в регулация, на миля от Колумбийския университет и бяха планирали да построят град на финансите и парите. През месец септември 1932 година беше започнало това голямо строителство. За построяването на четири небостъргача бяха поканени архитекти, художници и скулптори от много страни на света, също и от Съветския съюз.
***
Във фоайето на стария и кокетен хотел „Бенет” се чуваше глъч от новопристигнали туристи и гости.
Хотелът бе малък и евтин, не предлагаше никакви екстри и затова бе предпочитан от по-бедните чужденци пристигнали по бизнес в града.
Едър, чернокож и бузест портиер посрещна пред въртящата се входна врата новопристигналите гости. Портиерът винаги посрещаше новодошлите с усмивка на лицето, която предизвикваше симпатия и те често му подхвърляха някой дайм.
Чужденците, двадесет на брой, бяха стройтелна бригада от Съветския Съюз и естествено не говореха английски език с изключение на Виктор Павлов – млад и перспективен архитект от Москва и по природа полиглот.
От рецепцията настаниха гостите на петия етаж, по двама в стая.
Тази вечер, към девет часа ресторантът на хотела се изпълни с огладнели туристи и гости.
До вратата на ресторанта на удобен стар кожен диван и кръстосал крака седеше Виктор Павлов и четеше новините във вестник "Ню Йорк Таймс” с нескрит интерес и истинско възхищение.
Той се протегна и взе чашата с уйски донесена и поставена от сервитьора на масата пред него. Бавно и с блаженство Виктор отпи една глътка от чистия бърбън, хареса му, въздъхна и я изпи цялата на екс. Остави я обратно на масата и погледна към портиера, който го доближи усмихнат.
– Господин Павов, – сбърка името му той – господин Бронксли ви очаква в паркирана кола отвън... за разговор.
– Да, добре – отвърна Павлов, стана и веднага се запъти към изхода на хотела.
Мина през въртящата се врата и видя спряла отпред черна лимузина с отворена задна врата и шофьор в униформа застанал до нея.
– Господине, очакват ви – каза той и подкани с ръка руснака да влезе вътре.
– Добре дошли в Америка! – чу поздрав от седящия на седалката бизнесмен.
– Спасибо! – на руски отговори архитектът.
– Знаете защо сте тук... предполагам?
– Да, господин Бронксли! – отговори вече на английски той. – Първо... да построим сривалище с дебела бронирана врата в един склад. Собственикът на градата, при никакви обстоятелства, не трябва да узнае и за незаконното преустройство на един голям офис в тайна зала за бизнес срещи.
– Ето ви стройтелния план и се надявам добре да го пазите. – Бронксли подаде на архитекта папка с надписи на немски и английски езици отгоре.
Той я взе, отвори и започна бавно да разлиства плана, след това кимна че разбира написаното.
– Утре, имате среща и с европейските си колеги – продължи Бронскли. – Подберете доверени двадесет човека. Един камион управляван от мой шофьор ще вземе вас и другите от хотела точно в осем сутринта. Ще съумеете ли да свършите задачата за три месеца?
– За три месеца... ще можем. Относно парите... премия за момчетата дали ще има.
– Нека бъдете умен и полезен за Америка! – отвърна бизнесменът. – Пари после ще има.
С това разговорът приключи. Руснакът слезе от колата и влезе в хотела.
***
Ню Йорк
12,40 ч.
Младият Бронксли слезе от лимузината /в която остана да се вози баща му/ пред катедралата Свети Патрик на Мадисън авеню.
Бодигардът му Боби веднага го забеляза, махна му с ръка и тръгна да се приближава към него.
Той го очакваше, защото по заръка на баща му беше чакал цял един час пред Божия храм.
Дейвид Бронксли, който седеше на задната седалка в бронираната лимузина, се провикна през сваленото задно стъкло:
– Вези! Ще вечеряш ли с мен и майка ти в къщата? Може на маса и с чаша вино в ръка да продължим разговора. Или пък, най-добре ще ни бъде на двамата с теб в залата за пури с чаша коняк в ръка?
– Не мога, Фати! Имам среща с Деамира. Утре вечер съм при вас. Целуни майка от мен! – отвърна той и изгледа отдалечаващата се лимузина.
Шофьорът Палио подкара Линкълн-а в посока към семейното имение Парк вю резиденс на фамилия Бронксли, а Вези се запъти пеша към офиса на приятелката си, който бе наблизо.
Боби го следваше също пеша.
Деамира Сентоса притежаваше в един билдинг, на отсрещната страна на авенюто, брокерска фирма за покупко-продажба на недвижими имоти „Деа пропъртис“.
***
Ню Йорк
Парк вю резиденс
17,35 ч.
Имението на фамилия Бронксли Парк вю резиденс се намираше на десет мили разстояние от билдинга на Интер прима и беше разположено на терен от пет хектара оградени с масивна ограда. Представляваше равна площ с голямо езеро и алпинеум, вековни дървета и масивна триетажна сграда. До нея имаше разположени сервизни помещения, конюшна и гараж.
Фамилната къща беше построена от бащата на Дейвид през средата на миналия век в стил Арт деко, с готически елементи и представляваше уникална сграда с много дебели каменни стени и дълбоки големи мазета. Около нея имаше изкусно подредени вечнозелени храсти изрядно оформени от специално наетия за тази работа английски градинар Фокс Брайън.
За него подрязването на храстите беше градинарско изкуство и той никога не го наричаше „подстригване”. Когато забелязваше, че някой го гледа как работи той го доближаваше и споделяше с него: „Да майсториш с часове отделен елемент и то върху трепкащи от вятъра клонки – да, това наистина е изкуство!”
Лимузината Линкълн, карана от шофьора Палио, направи бавно ляв завой по улица Източен Клантан и плавно се насочи към входната врата на имението Парк вю резиденс. Той внезапно натисна спирачките защото видя, през десния преден прозорец, оранжев на цвят боклукчийски камион да прави маневра назад.
„Какво прави тоя идиот?“ – се замисли Палио и натисна клаксона. Камионът спря и той натисна педала на газта.
Линкълн-а приближи входната желязна врата на имението, която беше оборудвана с компютърна чип система за автоматично отваряне и спря.
„Не разбирам, защо вратата не се отваря?” – се запита наум. Шофьорът погледна към десния вътрешен горен ъгъл на предното стъкло – залепеният дигитален чип беше там, но му се стори потъмнял на цвят.
В същото време боклукчийският камион рязко потегли и затисна лимузината – за да не може да излезе на задна скорост.
– Това е засада! – изкрещя силно Палио и погледна с уплаха към шефа си. – Опитват се да ви убият, господин Бронксли.
– Нали, колата е бронирана? Обади се на охраната в къщата! – нареди бързо той.
Шофьорът извади мобилния си телефон от холдера до подлакътника и погледна екрана.
– Шефе, невъзможно е да се обадя. Няма обхват. Заглушен е.
От отворените врати на боклукчийския камион бързо слезнаха четирима души облечени с черни гащеризони и с черни маски покриващи главите им. Двама от тях носеха в ръце тежки железни чукове. Другите двама маскирани носеха в ръце железни лостове сплескани в основата си. Всички те бяха допълнително препасани с колани, със затъкнати в тях пистолети.
Докато Палио се чудеше какво да предприеме видя как един от маскираните опря дуло на автомат Калашников в стъклото на шофьорската врата.
– Не мърдай! Горе ръцете! – изкрещя му той и започна да почуква с цевта по бронираното стъкло.
Другите трима маскирани се насочиха към задната лява врата. Един от тях изкомандва; другите двама се опитаха да пъхнат метален лост между задната врата и каросерията под наклон от тридесет градуса. Двама от похитители, тези който носеха чукове, започнаха да млатят с тях по лоста. Под напора на ударите металният лост бавно се приплъзна навътре, покрай вратата. От разширението монтираната вакуумна система за автоматично затваряне на вратите на бронираната лимузина се изключи; системата отчете, че купето на колата се е преобърнало вследствие на катастрофа. Веднага се включи аварийната система за напускане на пострадали пътници от автомобила с последващо автоматично отваряне на всички врати на каросерията на бронираната лимузина. В резултат – всички врати можеха да бъдат отворени само с леко побутване.
Един от похитителите напъна с лоста и след като задната лява врата се отвори с лекота бързо извади от колана си пистолет марка Берета. Насочи го към господин Бронксли.
– Излизай! – изкрещя и се протегна той. Хвана за яката на сакото бизнесмена и го задърпа яростно навън.
Дейвид стана от седалката и след „помощта” му бързо изхвръкна навън, като падна на земята на ръце и колене. Изправи се.
Тогава, един дебел маскиран похитител – той единствен държеше в ръце автоматично оръжие, се приближи до бизнесмена и моментално го удари в главата с приклада на автомата си. Господин Бронскли се свлече на земята и дори не изохка. Дочуха са спирачки на спиращ автомобил. До похитителите спря черен джип Кадилак Ескалейд. Дебелият отвори багажника му и с помощта на други двама маскирани мъже набутаха вътре тялото на изгубилия съзнание бизнесмен. Натисна бутона за автоматично затваряне на багажника. Той се затвори, а маскираният отвори предната дясна врата и седна на седалката до шофьора. Другите похитителите се качиха и седнаха отзад. Шофьорът на кадилака натисна газта, двигателят ускори и потегли напред по улица Източен Клантън.
Шофьорът Палио избута навън, вече отключената врата и изскочи на уличното платно. Затича се след отдалечаващия се джип и насочи поглед към регистрационния му номер. Различи добре буквите и цифрите – те бяха на щата Ню Йорк, номер 2019-LMM.
– Копелета мръсни... – извика след тях, гледайки ги как се отдалечават.
След известно време се чу шум от двигател на приближаващ се джип БМВ седмица, използван от съпътстващата охрана на господин Бронксли. Джипът наби спирачки и от него изскочиха трима охранители. Извадиха от кобурите си пистолети марка Колт.
– Какво става тук? – извика един от тях.
– Къде бяхте, бе? – кресна им гневно Палио.
– Хей, успокой се, човече! – отговори му шефът им Картър. – Забавиха ни. Спряха ни на завоя едни полицаи. Опитах се веднага да звънна по клетъчния в лимузината. Набрах номера ти, но нямаше обхват и не можах да установя връзка.
– Отвлякоха господин Бронксли. Толкова бързо стана, че не успях да реагирам.
Шефът на охранителите извади от десния си заден джоб на панталона смартфона си. Погледна към дисплея и провери за сигнал – имаше. Набра 911 и обясни на диспечера накратко ситуацията около отвличането.
В това време шофьорът Палио се облегна на капака на двигателя, пое си дълбоко въздух и започна да разказва на охранителите с подробности случката:
– Спрях колата, но вратата не разпозна чипа. Взех в ръка от холдера на таблото мобилния телефон да позвъня на охраната в къщата – но някой бе заглушил със заглушител всички мобилни телефони, включително и безжичната връзка със задвижващия механизъм на вратата. Разговор не проведох. Нямаше никакъв обхват. Този боклукчия ме беше затапил отзад. – Той показа с ръка спрелия камион. – Едно копеле с маска насочи автомат Калашников в лицето ми. След това, Кадилак-а с похититилите потегли по улицата. Друго не видях... само отдалечаващия се джип. Но запомних номера му!
„Или този е съучастник, което е вероятно или нищо не знае!” – мина през ума на охранителя Картър, след като чу разказа на шофьора.
***
© Сър Димитри Все права защищены