***
Една черна лимузина карана от шофьора Били приближи картинната галерия на Мадисън авеню, която беше собственост на Рос Уилямс, чичото на Каролина.
На задната седалка в колата се возеше Вези Бронксли.
Младият мъж не изчака бодигардът Боби да отвори задната врата на лимузината; слезе сам и стъпи на тротоара. Насочи се с бързи крачки към входа на галерията. Охранителят го настигна, изпревари и понечи да отвори вратата на изложбената зала, но тя бе заключена.
Зад нея стояха прави двама едри мъже, подстригани късо и облечени с черни костюми, сиви на цвят ризи и тъмносиви вратовръзки.
Това бяха Павлик и Витя. Те бяха бивши руски спецназ.
Павлик го изгледа подозрително защото бързо беше преценил евентуалната опасност от човек с такава спортна походка и фигура като Боби.
Той бавно отключи и открехна леко вратата навътре. Долу я запъна с крак и попита:
– Что хочеш?*
*Что хочеш? (рус.) – Какво искаш?
– Господин Вези Бронксли има среща с госпожица Уилямс – отвърна на английски Боби, без да му пука дали онзи говори езика му.
Павлик, като чу името на посетителя, наведе леко глава и отвори широко вратата. Другият пазач Витя отстъпи също назад, направи учтив жест с дясната си ръка и каза на английски:
– Моля, заповядайте!
В този момент кураторката на изложбата забеляза влизащия гост и се насочи към него.
– Добре дошъл, Вези!
– Благодаря ти, Каролина. Утре ли е откриването на изложбата? – зададе й този въпрос, защото бе прочел на плаката отвън: Европейска рапсодия – изложба живопис 20 век, откриване сряда, 10 часа.
– Ох, да... и се вълнувам много.
– А, защо всички картини имат рамки? – опита се да я приплъзне той.
– За да знаят художниците докъде да рисуват – отвърна тя. – Знам го тоя виц. Стар е. Не ме вълнува.
– Но, на партито на яхтата се вълнуваше много – докачи я той. – Не помня, дали присъства на опън чалга партито. Ти участва ли в груповия или беше при бисексуалните? Приятно ми беше да те видя на яхтата, но не беше ли глупаво да дойдеш там?
– Може би, имаш грешна представа за мен. Никъде не съм участвала! Това че съм красива не значи, че не съм умна. Бях на яхтата ти за забавление. Гостувах там защото ти ме покани и защото ми се стори нормален мъж. Тогава бях в труден момент, след като едва не приключих с живота си. Не предполагах колко е прекрасен светът на богатите. Повярвай ми не съжалявам, че те видях на яхтата.
– Всичко ми е смътно от онази вечер. Бях прекалил с коктейли Синя нощ. Откакто изчезна баща ми не пия.
– Да забравим – предложи Кара. – Искам да се насладиш на прекрасните картини от изложбата която утре ще открия.
Тя му показа наредените по стените на галерията картини, също и тези които не бяха закачени и със завидна лекота обясни на госта си коя картина от кой период е, кога е рисувана и какво точно е искал да опише художникът.
Бронксли мълчеше и слушаше. Почти, не запомни нищо от многото информация която му снесе кураторката, но много му допадна начинът по който обясняваше. Той за миг си представи, че е обикновен клиент и трябва да купи нещо. Но какво да купи? Каролина така вълнуващо и с такава жар говореше за английските, австрийските, испанските, руските и украйнски художници; за техния творчески период, че му се прииска да купи почти половината от картините. Ако го направеше – нямаше ли да изглежда като сваляч?
При внимателен оглед на закачените картини той забеляза, че наистина са прекрасно нарисувани и са стойностни. Харесаха му десет но реши да купи една дузина като се оправда с факта, че няма да има място и няма къде да закачи повече.
– Изключително съм поласкана от обстоятелството, че оценяваш руската и европейската живопис и купуваш тези картини. Позволи ми да ти кажа, че правиш една страхотна бизнес инвестиция с художници като Константин Маковски, Николай Фешин, Нико Пиросмани и Гриша Брускин – одобри избора му кураторката.
– Картините са забележителни и с голямо удоволствие ги купувам.
– Няма да можеш да ги вземеш днес. Искам посетителите на галерията да се насладят на тях... поне един месец. Можеш ли да оставиш капаро? – попита го усмихнато тя.
– Добре. Не, не, не! Искам да ги платя изцяло и по този начин да знам, че са мой.
– Доли! – обърна се Каролина към секретарката си, която тъкмо закачаше на стената една картина на британския художник Дейвид Хокни. – Ще можеш ли да представиш на господин Бронксли сумата която трябва да плати?
– Разбира се, госпожице Уилямс – отвърна тя. – Веднага ще го направя.
След като приключиха формалностите по продажбата и двамата се насочиха към изхода на галерията. Тогава Бронксли реши да я попита нещо.
– Не знам, как да ти го кажа – с тих глас започна той. – Искам да те поканя на обяд. Ако си свободна в другиден.
– Не, знам. Откриването на изложбата.
– Извинявай!
– Не, не ме разбра. Ще ми е приятно да обядвам с теб но през деня съм заета.
– Тогава, нека заедно да вечеряме в корейския ресторант? – поднови поканата младият мъж.
– Да, ще дойда – отвърна тя и го погледна право в очите. Видя как нейният отговор промени изражението и на лицето му грейна усмивка.
– Ще те чакам в осем вечерта. Къде?
– Нека бъде пред галерията. Първите дни ще имам много работа.
– О`кей! – отвърна той. – Довиждане!
Вези Бронксли се насочи към изхода на изложбената зала. Излезе навън и се озова на тротоара на авенюто.
"О, Боже! Харесвам тази жена. Нейният чар, жестовете и говоренето й – си каза наум. – Дори, сега ми стана приятно, че Каролина успя да ме накара да купя картини за почти два милиона долара и то по толкова елегантен начин. Изглежда сега съм свободен... след като пратих есемес на Деамира.”
Той се качи в пристигналата лимузина, влезе и седна на задната седалка, кръстоса краката си и продължи да размишлява. В този момент чу иззвъняването на смартфона, погледна го и видя изписано името на Деамира. Зачуди се за миг дали да отговори. Сигурно тя му беше бясна от есемеса, който сутринта й изпрати и с който й обясни, че се разделят. Мелодията продължаваше да се чува.
Вези реши да натисне бутона за отговор.
– Миличък... Везо, къде си? – попита го тя.
– В колата съм. Прочете ли есемеса ми? – учудено я попита, след като не долови в гласа й неприязън.
– Нали, не си забравил за утре? Ще ме вземеш ли от нас в осем? – не му отговори тя.
– Деамира, няма да мога!
– Еее... пак ли си в това лошо настроение?
– Не! Но, не искам с теб да се виждаме и срещаме.
– Дизайнерът Тоти е поканил само теб на първия ред, но и аз искам да отидааа... – провлачи глас тя.
– Отивай! Ще ти пратя поканата.
– Ама, миличко, сама ще ми е скучно. Везо, щом ти не можеш ще отида сама.
„Кучка! Колко лесно се нави да отидеш без мен. Сестра ми Лизи се оказа права не я интересувам аз, а само положението ми в обществото. Не й пука за есемеса. Всички кучки си приличат!” – изруга я наум Вези и натисна бутона на гъвкавия дисплей за край на разговора.
***
Ню Йорк
20,00 ч.
Деамира Сентоса беше собственик на агенция за недвижими имоти Деа пропъртис и работеше с клиенти предимно в района на щата Ню Йорк.
След като приключи разговора с Вези Бронксли, който проведе от офиса си, тя реши да се прибере вкъщи. След двадесет минути шофиране из улиците на Ню Йорк Деамира спря колата си марка Мерцедес АМG роудстер пред сградата на 51-та улица в която си беше купила апартамент. Отвори вратата, излезе и с известна досада погледна приближаващата се фигурата на валето, който я доближи усмихвайки се приветливо.
Игнасио Виляс беше роден в Куба в многодетно семейство и като най-голям от всички деца имаше грижата за останалите изтърсаци. Той от малък не споделяше идеите на Кубинската комунистическа партия и затова реши да напусне страната нелегално. Това не беше трудно за него защото тогава той бе действаща червена барета, физически много силен и доста хитър. Първоначално се установи в Маями, щата Флорида. В Маями Игнасио смени няколко сезонни работи, не му провървя и затова пристигна в Ню Йорк с надежда да си намери постоянна. За негов късмет го назначиха на работа в тази жилищна сграда на 51-та улица. Работеше като вале от десет месеца и си харесваше работата. Често, възрастните дами от сградата го канеха на гости да им поправи разваления ключ за осветлението, да включи някой новозакупен домакински уред в електрическата мрежа или да фиксира нещо дребно. Бившата червена барета беше сръчен и след като фиксираше уредите им – те му се отблагодаряваха с някой и друг долар и често го канеха да пият кафе заедно. Отказваше им защото не си падаше по компанията на възрастни жени – харесваше млади блондинки.
А най-хубавата, според него, от всички жени в билдинга беше Деамира. Харесваше я и често й правеше комплименти, след като й докарваше колата от гаража и я паркираше на улицата пред сградата, от рода на: „Много си готина, днеска, с тази леопардова рокля!”, „Страхотно ти изглеждат краката, обути с тези сандали!”, „Много си готина в тези тесни джинси Версаче“.
Блондинката никога не му отговаряше. Усмихваше се с широка усмивка като показваше красивите си бели зъби и оставяше валето да си мечтае – дали някога ще му отговори.
– Дръж! – подхвърли му ключовете тя без да го погледне.
Игнасио ги улови във въздуха с двете си ръце и разтегна устните на лицето си в още по-широка усмивка.
Младата жена мина толкова бързо покрай него, че той успя да вдиша само от останалата след нея във въздуха миризма на тежък френски парфюм.
Госпожица Сентоса влезе през отворената входна врата, след това в асансьора и натисна дисплея на двадесет и четвърти етаж. Усети как той потегля нагоре, как спря и видя вратата да се отваря автоматично. Излезе от него и бръкна в дамската си чанта, извади оттам чип и го приближи до цифров заключващ механизъм, монтиран вдясно от дървената каса на апартамент 2412. Чу се изщракване, отключващият механизъм се задейства и вратата се отвори. Тя влезе, събу си обувките, захвърли ги в коридора на апартамента без да ги подреди и се запъти към своя кабинет. Зад нея входната врата автоматично се затвори и заключи благодарение на системата за контрол на достъпа и управлението, инсталирана от охранителна фирма Дейли Секюрити. Деамира се насочи към лаптопа си който беше поставен на бюрото, включи го и седна на един стол облицован с мека шагренова кожа. Трескаво започна да брой секундите през които операционната система се зареждаше, очакваше да види на екрана изписани всички нови съобщения и най-вече от бившия си съученик Робърт Редингтън с когото се ухажваха виртуално цели десет месеца.
При нейната красота и неустоим чар това беше цяла вечност, но причината бе твърде тривиална – той беше женен. Деамира си чаташе с него два, три пъти седмично, защото за нейна изненада две години след като завършиха заедно колежа „Ню Йорк стоун кампус“ той беше станал мултимилионер.
Операционната система се зареди и тя погледна към екрана дали има изписани съобщения. Нямаше никакви затова се захвана да напише имейл до Вези. След половин час писане пред екрана усети надигаща се женска злоба в гърдите си.
В главата й се зародиха интриги и заформи отмъщение, защото младият мъж вероятно беше скъсал с нея заради друга жена.
Тя отиде до прозореца, погледна през стъклото и се облегна на ръба. Загледа се в отсрещната сграда, въздъхна и изведнъж се почувства самотна защото разбра, че няма с кой да споделя бъдещите си мечти и насладата от харченето на пари по бутиците на моловете. Тя усети някаква самотност която я изпълни с чувство на страх от настоящето и бъдещето.
Когато Деамира гледаше красивото лице на богаташкото синче Вези Бронксли, когато се чукаха още като гаджета, любовта и нежността изчезваха незнайно къде и отстъпваха място на опита да се копира един див и нестандартен секс видян от порнофилмите от който тя оставаше най-често психически, дори и физически незадоволена. Другата причина беше чувството за самота, която тя не можеше да не разглежда като взаимосвързана с отсъствието в живота й на стабилен представител на другия пол – с цел пари и положение в обществото. Свързваше го и с изблик на емоции; чувстваше се празна отвътре и донякъде неразбрана от приятелките си. Деамира постепенно се затваряше в себе си и й ставаше все по-трудно да си намери реален партньор с който да задоволи амбициите си да притежава много пари. Когато гледаше супербогатите и красиви мъже от екрана на телевизора, във фитнеса или по нощните клубове на Ню Йорк се чувстваше самотна тъй като преценяваше, че иска да е с някой – на когото парите изглеждаха недостижими за нея.
Тя продължи да пише имейла до Вези, като пръстите и трескаво и силно натискаха клавишите на лаптопа в опит да се успокои от шока на едностранната раздяла. Приключи. Облегна са на облегалката на стола и зачете на глас написаното, за да се наслади и с ушите на думите си:
– „Аз съм жена и мойте нужди са необятни. Ооо... не, дотук с теб! Отивам си навреме. До вчера бях твоя от днес стига. Ти се закле, че обичаш очите ми лудо, косите ми диво и всичко друго... да не уточнявам, че ще ти стане членът. Искам на малки глътки да отпивам френско шампанско от чашата на раздялата ни и дано от злоба със зъби да не я строша. Утре вечер, ще те чакам да посетиш леглото ми! Искам да съм твоя за последно... да ме докосваш долу, да почувстваш гърдите ми и да ме вземеш гола в прегръдките си. Бях обичана от теб. „Обичах те и аз” за завист на приятелките ми. Но натиках общите ни спомени в старите ми обувки Маноло Бланик. Аз съм жена и не се срамувам от първичните си желания. Занапред... животът ми е подаръци, секс и обожатели. Всичко друго е сложно, Вези. Но, няма да мога спокойно да спя и ще искам отмъщение. За него жадувам и злобно устни прехапвам, а красивите ми очи са изпълнени с гняв и ярост към теб. Как можах? Защо с лека ръка ти позволих... разглезен и самоблюбен Везо, да ме зарежеш така? И аз съм самовлюбена. Обожавам себе си и зная, че заслужавам само най-доброто. Няма да те пусна така лесно да се отървеш от мен. Дали си струва да си жив или е по-добре да бъдеш шепа кости под някой дялан бял камък?”.
На Деамира Сентоса и хареса написаното писмо, затова натисна ентер на кейборда на компютъра и го изпрати.
„Кой, сега, ще ми даде лукса който заслужавам и с който съм свикнала? – продължи да разсъждава наум тя. – Твойта, нова приятелка ми отне диамантената дебитна карта за най-бездънния „банкомат” Бронксли. Мога да бъда зла. Мога с пистолет в ярост и без жалост да стрелям в теб. Например... мога и да бъда мечтаната жена за Робърт Редингтън”.
Към двадесет и три часа тя изгаси лаптопа и отиде в банята. Дълго гледа лицето си в огледалото; махна си грима и си изми зъбите. Приготви си релаксираща вана. Сложи ароматни соли вътре и се отпусна блажено. След половин час излезе от водата, попи се с една бяла египетска хавлия, хвърли я на пода и огледа тялото си в огледалото. Излезе от банята влезе в дрешника и облече кремава на цвят памучна Т-шърт, с която спеше и легна в леглото си да спи.
„Майка ми е права. Дявол е този Бронксли. Искаше само любов, а не се вижда колко е богат. Който има много пари... за какво му е да има любов? Ако той нямаше безчет дебитни карти, аз нямаше да прекарвам часове с него в леглото. Стига с тоя Вези! Ще направя нещо, наистина, полезно за себе си и ще поканя Робърт Редингтън на първа среща. Ще го поканя в някой хотел и ще го изчукам здраво. Въобще не ми пука за жена му.” – си каза наум тя, после се зави с едно екологично чисто изпрано кашмирено одеало /при този вид пране не се използваха препарати, а само чиста изворна вода/.
Русата млада жена се намести добре и заспа щастлива.
Деамира Сентоса дори и за миг не си престави, че отправената писмена заплаха чрез изпратения ймейл до Вези Бронксли може да й създаде огромни проблеми и те скоро настъпиха за нея.
***
Ню Йорк
20,00 ч.
Вези Бронксли и Каролина Уилямс слезнаха от задната врата на един черен Линкълн, която беше предвидливо отворена от усмихнатия Боби и се насочиха към входа на ресторант „Тайното съкровище на Корея“.
Той се намираше на тихо и далеч от градския шум място и беше посещаван от американците и гостите на Неостаряващия град търсещи уют и спокойствие. Изисканият му стил и приятна обстановка, допълнена от меню с автентични корейски блюда и напитки, допринасяха за приятното прекарване на неговите посетители.
На входа ги посрещна младо корейско момиче облечено в Хамбок – традиционно корейско облекло в ярки цветове с изчистени линии и без джобове. Тя с учтив жест ги покани да седнат на предварително запазената за господин Бронксли маса. Охранителите Боби и Картър бяха насочени да седнат на три маси зад тях.
– Кара, типично корейско ястие което сервират тук е кимчи – каза Вези след като се настаниха. – Това е китайско зеле. Друго ястие което бих ти препоръчал е бибимбап... смесен ориз. Приготвят го в специална купа добавят зелена салата, сурови зеленчуци и двойно смляна телешка кайма.
– Толкова съм гладна, че бих желала да опитам от всички ястия! – бързо каза Каролина и вдигна поглед към него. – Знаеш ли, че съм вегетарианка?
– И аз съм вегетарианец, но риба ям.
– Аз, не ям риба.
– Значи си веган?
– Не, не съм веган. Не ям нещо, което е с било с очи преди да го убият.
– Риба не ядеш. Тогава миди?
– Да, миди ям... и оставям на тебе да избереш.
Към тях се насочи шеф-готвача госпожа Юн и застана до масата.
– Какво ще ни препоръчате? – попита я той.
– В ресторанта може да опитате националните напитки соджу /ракия/ и маколи – с нежен глас и на чист английски език започна да описва напитките и блюдата тя. – Това, което ние корейците хапваме най-често е кимчи... китайско зеле с леко кисел и пикантен вкус. Кимчи е истински деликатес. Мариноваме го с морска сол и добавяме подправки, като престоява поне шест месеца в соса си. Толкова е вкусен, че човек може да изяде три порции. Обикновено го сервираме банчан. Това е меню от: купичка варен ориз и няколко ястия в отделни малки панички. Тук всички банчан поднасяме едновременно, така гостът може да опита от всичко. Кимчи е един банчан другите могат да бъдат от разнообразни салати и ястия. Следва бибимбап... означава смесен ориз, който приготвяме в специална купа от камък.
– О`кей! Искаме кимчи, бибимбап и банчан – поръча Вези и подаде менюто на госпожа Юн. Усмихна се на Каролина и погледна към устните й който изглеждаха прелестни с това наситено червено червило, което бе поставила.
Тя тъкмо бе свалила предпазната си маска и след като забеляза погледа му насочен към устните й, наум се замисли:
„Какво ли си мисли за мен в този момент? Дали ме харесва такава каквато съм и дали усеща, че не съм повърхностна. Не искам да бъда поредната му кукличка за забавление. Дали наистина съществува истинска любов. Възможно ли е това да е "той"?
– Кара, разкажи ми себе си. Съжалявам, че не съм те познавал като малка. Щях да бъда винаги близо до теб и да те пазя от всичко лошо – каза Вези.
– Времето. Как би могъл да го върнеш? То бързо изтича през пясъчния часовник на делника. Сменят се сезоните, завърта се отново и отново кръговратът на природата, а някои от нас си остават в мислите още в детството. В мен още живее онова малко момиченце с медни коси и лунички от злато, което преди много години прехласнато редеше зелени пластмасови чашки на бели точици в импровизираната трапезария в двора на къщата на баба ми. Чашките бяха от детски сервиз за чай, който мама ми беше подарила. Малкото момиченце, тогава пълно с мечти, украсяваше и венчета от върбови клонки с лилави теменужки и жълти цветове от глухарчета.
– Кара, искам да знам всичко за теб. Ще ми разкажеш ли още? – помоли я кавалерът й.
– Родена съм в Лондон от майка българка и баща англичанин. Евробританка съм. Започнах да уча в начално училище в Англия, но тогава мама и баща ми се разведоха. Преместихме се да живеем с майка ми при баба ми в Солсбъри и след години в София.
– О, съжалявам!
– Няма за какво да съжаляваш. Баща ми, който е бивш ръгбист от националната лига, пие често и понякога биеше мама. Не се интересува от мен... може би и заради многото мозъчни травми причинени от повтарящи се удари по главата му при сблъсъци с противниковите играчи. Има къщи в Ница Франция и Бал Харбър Флорида. Той е продукт на края на отминалия век... тогава всички мъже са пиели от безнадеждност. Сега младите европейци не пият, не пушат и спортуват, но за съжаление станаха консуматори и постоянно киснат в социалните мрежи. Мама, която е от София в момента е на гости при баба ми в Солсбъри. Грижи за нея защото е болна. От девет месеца нямам никакви вести от баща ми... от толкова време заради пандемията не съм ходила във Франция. Обичам много чичо Рос, брата на баща ми, който е богат бизнесмен и колекционер на картини. Живее в Съри Лондон. Той се грижи за мен като за собствена дъщеря...
Каролина усети как очите й започнаха да се навлажняват при споменаването на думата дъщеря и затова спря да говори. Стана от стола, извини му се и бързо се запъти към тоалетната.
Евробританката не искаше да показва слабост пред него. Стана й много мъчно, че години наред до нея нямаше подкрепата на истински баща. Ръгбистът може и да беше способен играч, дори влиятелен човек, но не в семейството си. Винаги беше по турнири и навън. „Децата са ангажимент само на майката. Бащата дава само пари!“ това бе неговото верую.
Вези замълча и я изгледа как се отдалечава.
Младият мъж усещаше, като че ли, непознато досега чувство, дори и при тези сълзи в очите й. Не, не беше просто привлечен от нея. Това беше по-различно; той изпитваше истинска наслада да седи с нея на една маса и да я гледа как се храни, как говори и осъзна, че иска да е близо до нея и да се грижи за нея. В характера й той откриваше нещо много специално и много необичайно. Нещо, което определи като чиста красота.
Бронксли не беше обичал истински никоя жена и сега си го пожела.
Каролина Уилямс се върна след пет минути видимо освежена, приближи масата и седна на стола.
– Често ли идваш тук? – реши да смени темата на разговора тя и погледна към него.
– За първи път и ми е много приятно да съм с теб защото много те харесвам като жена.
Тя замълча след думите му. Усети някак си, не можа да определи точно как, че той говори истината. След малко му отвърна:
– Досега, никога не съм вярвала на мъжете, но ти си различен! Хубав си, чаровен и забавен, но...
– Какво, но?
– Мъжете два пъти нараниха сърцето ми. Имах връзка с един мъж Кирил, който обичах. Когато той ме заряза заради друга и получих по есемес потвърждение за положителна проба, въпреки че не бях заразена с новия коронавирус щях да направя нещо ужасно и щях да се...
Младата жена не посмя да изговори думата „самоубия“ и замълча.
– Как се казва „другата“? Как изглежда? – запита Вези.
– Кристина... руса, сини очи и тунингована.
– Не се обвинявай. За изневяра са нужни двама души. Знаеш ли, че умният човек се спъва в камък само веднъж.
– Извинявай, но сега съм много предпазлива.
Вези се протегна хвана двете й ръце, постави ги в своите и каза:
– Харесвам те, харесвам те, харесвам те! Никога няма да те нараня и никога няма да престана да те харесвам. Затова съм с теб и искам да продължа да те виждам. Стига и ти да го искаш?
– Много си мил, като се има предвид какъв бонвиван си.
– Бонвиван е остаряла дума и е на френски.
– Обожавам френския език и харесвам много песните на Селин Дион на френски. Гласът и е вълшебен и има приятно звучене и на английски? Когато някой от моите приятели е тъжен и скърби го насърчавам да слуша френска музика. Освен, че е благозвучна е и лек за всяко неразположение на духа.
– Мойте приятели пък слушат чалга. Искрена и автентична е.
– Понякога, вярвам в прераждането. Все си мисля, че в предишен живот съм била френска певица. Сантиментите ми към този език и към страната са големи и необясними. Има неща които ме спират да напусна родния дом но нещо все тегли духа ми към Франция. Може би един ден ще живея там и там ще умра. Може би! Защото говоря този език. Обожавам това френско ”р”.
– Аз говоря френски – отвърна той. – Майка ме научи. Je te veux et je veux me réveiller du matin avec toi*.
*Je te veux et je veux me réveiller du matin avec toi! (фр.) – Желая те и искам да се събуждам сутрин с теб!
Младата жена го погледна и се усмихна.
– Кара, днес слушах твойте нови попфолк песни. Демо записите ти са трепач. Твоят попфолк тембър докосва. Предлагам ти да участваш в междунродния фолклорен конкурс в Маями Флорида.
– Наистина, записах няколко песни. Искам да видя къде е моят път и да намеря себе си. Интересно ми е по какъв начин ще тръгне и моята кариера. Дори, държа отсега нататък аз да избирам проектите си защото така е по-сладко. Бизнесът в момента е жесток. На този етап няма да правя скъпи клипове. Искам музиката и текстовете ми да са мелодични. Дай Боже в близко време и моят първи албум да излезе.
– Обещавам ти, че като попфолк мениджър няма да прекалявам с критиките си към теб – погледна я Вези. – Ти, наистина си талантлива. Ще пееш и ще печелиш популярност. Не е трудно да стъпиш на сцената Кара, тежко е да се задържиш там. Ако звездите правилно се наредят около теб ще станеш голяма звезда... но за тази цел трябва да спечелиш първо или второ място на конкурса в Маями.
– Вези, вече знам защо харесвам попфолк и чалга... имам предвид качествената. Чалгата лесно и непретенциозно стига до слушателите. Слушателите лесно разбират текста, той е лесно запомнящ се и запеваем. Този балкански ритъм на чалгата кара кръвта ти да кипи, защото се пее единствено и само за любов. Няма политика и наркотици, както е в рока например. Това е музика за маса, за празненства и затова хората се хващат един до друг да играят хоро.
– Попфолкът е жанрът с най-интересните проекти и изпълнители – съгласи се с нея Вези и отпи от чашата си глътка соджу. – Моята звукозаписна компания ще вложи средства в теб. Ще изискваме от теб непрекъснато нови песни и клипове, които могат да те изтощят. Кара, ще можеш ли да се справиш?
– Ники... художественият директор на твоята компания хареса естествената ми красота и реши да ме снима, такава каквато съм. Без да съм тунингована и без ти да си му наредил – усмихна се тя.
Вечерята продължи цели три часа. През това време, те разговаряха на теми относно попфолк, мода, трудното паркиране в града, смяха се на вицовете на Вези за чалга певиците. Смяха се и на нейната история за момичетата който облизват устни в кафенетата в Париж, когато забележат, че някой бизнесмен ги гледа с интерес.
Когато две сродни души разговарят помежду си – винаги ще намерят общи теми и винаги ще им бъде интересно, приятно и вълнуващо.
Госпожица Каролина Уилямс и нейният придружител господин Вези Бронксли приключиха с вечерята в ресторанта. Бяха се нахранили добре и храната беше много вкусна и здравословна. Затова, той поиска сметката и като истински джентълмен я плати. Остави и добър бакшиш на сервитьорката.
В много страни по света е въпрос на мъжко достойнство сметката да бъде платена от кавалера на първа среща. Повечето от американските и европейските мъже биха се обидили, дори, ако дамата предложи да плати част от нея. Ако жената иска да компенсира има многобройни начини да го направи – като започне от билетите за бейзболен мач и свърши например с малък подарък за кавалера. Ако мъжът не направи опит да плати сметката, след като е поканил една дама да излезнат, логично би било да няма втора среща. Не че, жената сама не би могла да си плати питието и каквото и да било там, но това би говорило много лошо за мъжа.
И двамата посетители си тръгнаха доволни от заведението, качиха се в лимузината и шофьорът Палио я подкара.
След двадесет минути колата спря до тротоара пред билдинг Андромеда на 53-та улица.
Каролина обитаваше пентхаус на последния етаж; той бе нает от чичо й Рос Уилямс.
Бронксли я изпрати до входа. Пожела и „лека нощ” и нежно я целуна по дясната буза.
Кара не се възпротиви и му каза:
– Благодаря ти, за прекрасната вечер. Изкарах страхотно.
– Много ми се искаше да те впечатля, защото много те харесвам.
– Наистина ме впечатли и компанията ти и уютният ресторант. Следващият път, аз ще те заведа на био пицария и аз ще платя вечерята.
– Може ли, още утре вечер? – погледна я настойчиво той. – Няма да издържа дълго без да те видя.
– Може... и да може – с тих и загадъчен глас отвърна тя. – Обади ми си утре следобяд. А сега, лека нощ!
– Лека нощ! – Вези наведе глава напред и нежно я целуна по устните.
Каролина с бавна походка премина през отворената от портиера на сградата врата.
Бронксли изгледа отдалечаващата й се фигура.
Младият мъж знаеше, че всяка целувка променя живота и той искрено се надяваше – това да се случи с него.
***
© Сър Димитри Все права защищены