или Опит за Фън Шуй в панелни условия 

Ежедневието си Еленка Ракиджиева можеше да определи единствено като приятно. Дори нещо повече - чудесно и напълно задоволяващо всичките ú потребности в живота. Откак бе случила да се омъжи за Тошо Ракиджиев, се чувстваше неземно щастлива и доволна. Живееха в малък панелен апартамент, обзаведен по модата от Татово време. Но на нея не ú трябваха скъпи мебели, дрехи, гримове, не. Нищо подобно. Вярна на максимата, че веднъж омъжена, няма смисъл да обръща внимание на външния си вид, Еленка по цял ден се излежаваше по нощница или гледаше любимите си сериали, загърната в още по-любимия си стар, прокъсан пеньоар. Прическа също не ú беше необходима, а и за какво ли? Кой щеше да я види в нейния дом - крепост, а и да я видеше, какво чак толкова? Съседите бяха свикнали да се подава от балкона чорлава, мазно-сплъстените ú кичури неопределима на цвят коса не бяха новост за никой, а когато решеше да положи усилия и да се разкраси - с гордост се показваше навита с дунапренените ролки, останали наследство от майка ú. Тя и така си беше невъобразимо красива, нищо че Тошо все по-рядко я заглеждаше, за да я оцени по достойнство. Пък и полза от много-много гиздене каква? Ето например комшийката от втория етаж - какво от това, че се облича, гримира, винаги е чиста и с модерна прическа? Какво от това, че мъжете в блока тайно въздишаха винаги когато тя минеше по стълбите и се разнесеше аромата от скъпият ú парфюм? Какво от това, че по три пъти на ден излизаха да хвърлят боклука, само и само да я срещнат и поздравят по стълбите? Разведе се - ей това стана, докато тя, Еленка Ракиджиева продължаваше да бъде почтена омъжена жена и да живее в безоблачно блаженство. Вярно, че след нея се обръщаха не заради скъпи и изтънчени парфюми, а заради постоянната миризма на загорели манджи примесени с цигарен дим, но на нея ú беше добре така - нищо и никой не можеше да я измъкне от постоянното ú състояние на задоволство.
Откак се бяха оженили с Тошо, Еленка  роди две деца, които ако не бяха на детска градина, биваха поверени на грижите на баби и дядовци. Не беше работила нито ден и както обичаше често да казва с гордост - тя работеше като домакиня. Сутрин ставаше с неудоволствие, за да направи закуската на вечно намусените си съпруг и деца, а след като ги изпратеше, настъпваше блаженството. Сакралният момент, в който си правеше кафенце и пускаше телевизора. Проследяваше с интерес събитията по света и у нас, след което започваха те... Любимите ú сериали, нейният втори живот. Това, за което тя всъщност живееше. В паузите за реклама събираше надве-натри чашките и чинийките от масата, за да ги пренесе в отрупаната с мръсни съдове мивка. После щеше да мие и чисти. Не сега. Сега... сега най-важното е какво ще се случи с Мария... после с Вероника... След това с Изабела... следва Есперанца... Времето на Еленка изтичаше неусетно, обгърната във вехтия си пеньоар и фантазията, че тя всъщност е главната героиня... че невероятните мъже от екрана се борят за нейната любов и нейното благоволение...
Преди ú правеше удоволствие да бъбри с часове със съседките по тераса, но откакто бяха започнали уж добронамерено да ú отправят забележки относно външния вид, относно хигиенните ú навици, престана да им обръща внимание. Голяма работа, че мъжът ú ходи омачкан и с мазни петна по дрехите. Чудо голямо, че дрехите на децата ú били скъсани. Ами ще се научат да си пазят нещата повече! Тя да не е робинята Изаура да се труди от сутрин до мрак! От апартамента им се разнасяла странна миризма... Ами да не си отварят прозорците толкова, долни клюкарки такива! Завистнички, не съседки! Откакто проумя, че всъщност приятелство или добросъседство няма, живееше дори още по-добре. По-спокойно. Нищо не смущаваше перфектното ú ежедневие. Е, Тошо често я заварваше така, както я бе оставил сутринта, и понякога, когато съзнанието му не бе достатъчно замъглено от изпитата ракия, тя усещаше как я гледа укорително. С някаква мълчалива молба в очите. Прехласната в поредния сериал, не пропускаше да забележи с периферното си зрение как той печално се тътрузи към мръсната мивка, където успяваше по мъжки да изплакне чинийка, виличка и чашка - за поредната ракийка със салатка. Като еманципирана жена, Еленка не се трогваше, слушайки тежките стонове и въздишки, изтръгнати от усилието, положено за неимоверния подвиг. Като либерален мъж, Тошо беше склонен да направи поредната жертва, като сам си осигури препитанието и тази вечер, пред възможността да строши главата или извие врата на благоверната си съпруга. Със скромната салатка се стремеше да попие такива количества от домашния еликсир, които да заглушат тежките му размисли за нерадостните превратности на живота, и да го накарат да забрави за криминално-наказуемите помисли към съпругата си. Пиеше дотогава, докато не положеше морно чело във олио-оцетеното море, правейки вълнички в полу-празната чинийка... Понякога, само понякога, преди да успее да се измъкне в красивия ракиен свят, се озоваваше в леглото, изпълнявайки съвестно съпружеските си задължения. В това трудоемко начинание го улесняваше единствено мисълта за съседката от втория етаж... за нейния аромат на скъп парфюм, за нейния перфектен маникюр, който Тошо си представяше по гърба си, вместо нащърбените, захабени и зле поддържани нокти на жена си, за нейното прекрасно, винаги ведро и усмихнато лице, къдриците, които се спускаха уж небрежно... Колко жалко, че се бяха развели с мъжа си, рогоносеца му с рогоносец... Спомените му за нея избледняваха от ден на ден, което правеше задачата по изпълнение на съпружеските задължения все по-непосилна...
Една такава нощ, задълбочен в спомена за нея и задъхан от непосилното усилие, чу под себе си гласът на Еленка:
- О, Освалдо...
- Освалдо? Еленке, к`ъв Освалдо, ма? - попита изненадан Тошо, внезапно изтръгнат от спомена за съседката.
- Да, да... Фернандо - продължаваше да стене Еленка, неотчитайки факта, че заедно със спомена в главата на мъжа ú, бе изчезнала и последната следа от неговата ерекция.
Тошо се изправи, клатушкайки се и се отправи към терасата. Пуши дълго и мълчаливо. Дори му мина през ума да си налее чаша, не, бутилка гроздова, за да забрави унижението, на което го бе подложила Еленка. Изведнъж сякаш всичко в него се преобърна. Трябваше да се направи нещо, не можеше повече така! След два часа, прекарани на студената тераса и кутия изпушени цигари, Тошо Ракиджиев беше взел кардиналното и съдбоносно решение - от утре всичко трябва да се промени! На всяка цена! Върна се обратно в спалнята и за секунда погледа блажено усмихнатото в съня лице на Еленка. Едва удържа порива си да я хване за гушата:
- Спи, Дездемона, усмихвай се... сънувай! От утре ще видим кой е Освалдо, кой е Фернандо, кой е Отело...
На следващата сутрин Еленка се събуди, предвкусвайки блаженството от поредната порция сериали и с обичайната си неприязън се зае да приготви каква да е закуска на Тошо, да го изпрати по-набързо. Какво учудване я чакаше обаче, като чу как той се обажда до работата си, с оправданието, че е зле и не може да иде днес. Ами сега?
- Тошенце... Слънчице... Кръвното ли, мило? Зле ли ти е много? Легни да си починеш, аз няма да ти преча...
С бодър и свеж вид Тошо се отправи към телевизора - внимателно измъкна кабелите, избърса с ръкав сантиметрите прах от него, нарами го и го отнесе в спалнята.
- От днес, Еленке, започваме нов живот. Като добър и загрижен за семейството съпруг ще ти помогна - като начало ще изчистим и подредим целия апартамент! Да ни бъде удобно, чисто и приятно! После, за отмора ще кърпиш и гладиш дрехи, а аз ще отстраня всички повреди. Накрая, за награда след дългия ден, искам домашно сготвена вечеря, и то на свещи! Марш сега в кухнята да измиеш чиниите! - гласът на Тошо достигна непознати досега нотки за Еленка и тя се втурна през сълзи към кухнята.
Сълзите се стичаха, заедно с водата в умивалника, а ръцете ú ядно ровеха между чиниите, чашите и мазните буркани. В някои от тях, затрупани от незнайно колко време бавно пъплеха тлъсти бели червеи. "Ще види той, ще види! Идиот, простак... простак!" почти пищяха мислите на Еленка, докато с невиждащи от яд и сълзи очи изплакваше поредната чиния. "Ами Маргарита? Какво ще стане сега в Маргарита??? Как ще разбера, Господи, дали е бременна от Енрике, или от Густаво? Майчице, ами Фелипе? Ще се оженят ли, въпреки всичко с Есперансита? Господиииии!!!" тихия плач на Еленка премина в откровен вой, съпроводен от предсмъртни хрипове. Когато и последната чиния бе измита, с подути очи и заядливо изражение се върна в стаята при Тошо.
- И какво сега? Измих ги! Доволен ли си? Моля те, Тошенце, моля те... пусни ми само да видя какво ще стане с Фелипе, моля те... - Еленка падна на колене и театрално започна да лази по мръсния под.
- Ставай, Еленке! И без теб ще се оженят! Да не са те канили за кума случайно! Грабвай прахосмукачката - ще местим мебелите! Хем ще си направим нов интериор, хем ще почистиш малко, че астма ще хванем от толкова прах...
Еленка страдалчески се изправи и с физиономията на мъченица се зае да търси къде остави последния път прахосмукачката. Хм... май мина година от тогава... или две? Дали все още работи? Дано се е повредила, дано! В това време Тошо беше изместил гардероба настрани.
- Я! Парцалче! - спусна се Еленка към нещо пухкаво и цветно. Вдигна го и изведнъж го захвърли с погнуса.
- Какво парцалче ма! Има кокали... и череп - разглеждаше го Тошо от близо...
- Това да не е онова коте, дето децата го домъкнаха преди две години... А аз се чудех къде изчезна... - отбеляза кротко Еленка.
- А аз се чудех какво миришеше толкова време така! - изрева ядосан Тошо.
Вбесен започна да отмества всички мебели в стаята. Еленка го следеше с притеснен поглед - в яростта си щеше да изпочупи цялата им скромна мебелировка...
- А това какво е, а? - крещеше той, захвърляйки масичката настрани.
- Ами... Хамстера ще да е... дето го имахме преди три години... А аз си мислех, че котето го е изяло...
- Мислила тя! Патка! Фитка! С мозък на кокошка, а ще мисли! А това, това... - задъхваше се Тошо, отмествайки дивана - Какво е? И динозавър ли сме имали? - устата на Еленка се беше отворила учудено при вида на огромния кокал намиращ се под дивана им.
- Ми... ми... Тоше... недей така... Сигурно кучето го е домъкнало бе...
- Куче ли? Ще ти дам на тебе едно куче! Преди пет години избяга от глад, ама чакай, още не съм отместил хладилника - сигурно вампирясва там...
Чак сега Еленка осъзна какви тежки дни бяха настъпили в блажения ú живот... След като Тошо откри тленните останки на канарчето в кухненския шкаф, сякаш всичко човешко му стана чуждо - озверя и погна многострадалната Еленка из двустайния апартамент. Гонеше я така, както дори наемния убиец Рикардо не беше гонил Магдалена... Успя да я стигне на два пъти, в резултат на което освен че Еленка остана без няколко мазни, сплъстени кичура коса с неопределим цвят, се сдоби с две натрапчиви лилаво-сини петна около очите... Със сетни сили ú се удаде да се отскубне, но когато неудовлетворения Тошо вбесен метна със всички сили телевизора през терасата, ú се искаше вместо него да беше хвърлил нея... Остана да хлипа нещастна, изтерзана и неразбрана в малката тясна кухничка, докато Тошо гълташе на екс ракия след ракия, като се надяваше, потъвайки за сетен път в ракиено-салатения си свят, да забрави поне за малко идиличната сапунка, в която живее...