Не наричай нищо "свое", освен душата си...
             Сервантес (,,Дон Кихот,,)

Дон Кихот се запази дълго време млад. Но сега, когато вече прехвърляше триста години, старостта му натежа. Имаше способността да се превъплъщава непрекъснато в разни страни под различни имена. Със смяната на столетията смени неведнъж и образа си. Но сега в 21-и век минаваше повсеместно за остарял и сам чувстваше, че е така. Осъзнаваше, че е смешно да скита немил-недраг като рицар на унижените и оскърбените. С дълга бяла брада, изпито лице, с орлов, възголям нос и слабо телосложение събуждаше съжаление в погледите на другите. Мислеха го за окаян, болен скитник. Бе отминало времето на странстващите рицари. А и кои европейски народи не го изобразяваха в карикатурен вид? Само народите, които нямаха представа, че той съществува.
Дон Кихот свали шлема от главата и се замисли, като го разглеждаше.Не бе ли бръснарски леген? Във всеки случай не подхождаше на главата му, защото беше смачкан и обезобразен от битките с времето. Косата му, гъста и тъмна, сега бе оредяла и несресена, със стърчащи косми от всички страни. Героят изглеждаше странно и смешно. Само в очите му се четеше неспирният и непримирим дух на епоха,на която принадлежеше.
Докато оседла Росинант, Дон Кихот недоволен и прегърбен, тръгна с бавен ход. Една тъжна въздишка се отрони от устните, чакаше го още път. Обръщайки се, настрани от него, рицарят забеляза момък, облечен като придворен шут. До него – още по-младо момче.
- Кой сте  вие? - попита  Дон Кихот
-Един, който не познавате, но аз май съм ви виждал някъде... О, да, спомних си, вие сте Дон Кихон де ла Манча! Ах, моля, хвърлете своето копие..., покажете силата си...
-Чакайте, чакайте! - помоли рицарят шута.- Как ме познахте? Изминаха години..., не приличам на човек..., остарях и трудно ходя, болят ме краката, уморен съм, отегчен от хорската злоба и безразличие...
- Променили сте се, но усетих тъгата в кафявите очи... А  само един човек има такива изразителни вежди, изрисувани сякаш с багрите на природата...Вие сте роден през 1605г, а аз - 1602г, почти връстници сме-плахо се усмихна непознатият.
-Благодаря, чужденецо! А вие не изглеждате на повече от тридесет. Как се казвате?
- Казвам се Хамлет - принц датски...- остави, какво ли ви говори името ми, просто съм пътник сред света... Родината ми е - Дания. За мен е писано много.И не винаги с добро съм посрещнат.
-  Ясно. Познат сте ми. Когато четях рицарските книги, срещнах веднъж  вашето име  на старинен ръкопис. Успяхте да отмъстите на злосторниците с хитрина и имахте едновременно две жени-една англичанка и една шотландка. Прав ли съм?
-Да, така беше по онова време. Харесвам жените,о, слабост, твойто име е жена!Оттогава насам имах връзка с още няколко изкусителки... Не успях да се задоволя само с една, не приличам на вас в това отношение. Какво ли е да обичаш само една жена? Ама и Дулсинея ви се подигра умело, рицарю на печалния образ. Остави! Години дълги изминаха..., ах, младост, младост...Помъдрях, прехвърлих триста години, ала възрастта не ми тежи.
Компанията се разположи на тревата. Времето бе тихо, птички чуруликаха, дърветата се възраждаха, скоро щеше да дойде и дългоочакваното лято-когато желанията се сбъдват.
- Как успяхте да се запазите толкова млад?-полюбопитства рицарят. - Нямате нито една бръчка, и сте атлетичен, изглеждате ми добър човек...
- Нещата, които станаха причина да посивеете и да се уморите от живота, мен ме запазиха млад. Когато бях на деветнадесет, се възмущавах от низостта на хората, дразнех се от глупостта. Те засищаха глада ми, утоляваха жаждата ми, поддържаха духá. Когато давах израз на чудатостите, хората ме мислеха за луд. И аз изпитвах двойна наслада. Понякога е по-добре да си малко луд, отколкото лицемерен и продажен глупак. Аз съм, като казах от Дания.бПознавате ли тази страна?
-Не, уви, не я познавам... Злочест ходех по майката земя, но в Дания не стъпих...Красива ли е?
- Горката ми Дания! Красива е! Но хората са лоши, рицарю! Там има нещо гнило. Вони в Дания...- и преглъщайки някак казаното, попита:
- А сам ли сте?...
- Санчо Панса бе неотлъчно до мен доскоро, пътнико.Той бе моят оръженосец. Помина се, милият, онази жестока болест, го повали и превзе духа му. Скоро, тази зима, земята го взе в прегръдките си. Ако има Бог, дано да го приюти при ангелите,бах, Санчо, ах, добродушен беше, е..., малко ленив понякога,защото обичаше да  си похапва... Все му казвах да се храни по-умерено, но пустото му изкушение!...
- Вярвам, че сега  е на по-добро място и ни гледа от там. Небето крие своите тайни, може пък да срещнете някога друг верен слуга... Случайно... Ето, вижте, моят - слуша ме, изпълнява напътствията, вярно е, случва се понякога да заспи, много обича да поспива, но му прощавам...
- Не вярвам на случайностите, но май сте прав! Не бива да спираме да се надяваме, пък знае ли човек!... Да мислим,че всичко в този живот ще остане неизменно, в същото състояние, е най-голямата заблуда!Хората са различни, ако някой се разкрие пред мен, ще прочета в душата му и ще му повярвам отново. Само от глупостта се страхувам много.Вие се забавлявате с глупостта, а аз не мога да я понасям. И пред нея кажи-речи се прекланям. Не ме е страх от смъртта. Вярвам, че човек винаги има още една възможност, в която да не повтаря отминали грешки, още едно приятелство, което да създаде и затвърди с годините, още една любов, която ще му вдъхне кураж и ще даде израз на мечтите му и още една нова сила, чрез която ще промени част от битието си, извоювайки свободата си. Защото свободата сам трябва да си я вземеш, сладко нещо е тя, така казвах и на Санчо! Милият!... А вие какво мислите?
-"бъди на себе си във всичко верен
и както ден след нощ от туй ще следва,
че няма никога да се окажеш
неверен и към другите." - съветваше Полоний сина си Лаерт.И прав е бил! Много прав! Имах участта да се родя в Дания. Живях в Англия. Налегнаха ме грижи, покрай смъртта на баща ми и нови проблеми покрай брака на майка ми. Първоначално изпаднах в много тежко състояние, бях меланхоличен, обезверен, отчаян... Обявиха ме за луд. Зле понесох разочарованието. Ах! Без бряг е времето! О, скръбен дял - нима аз бих го в брегове сковал?... Любимата бе настроена срещу мен, а я обичах лудо, ех, Офелия, ех, мила моя!... Останах напълно сам и раздвоен, а огорчението ми причиняваше мъка. Собствената ми майка ме пожертва и това бе най-лошото. Вярвах и я обичах безрезервно. Дворяните също ме предадоха, застанаха срещу мен - макар да бях принц, превърнах се в шут.
-Трябвало е да превъзмогнете много препятствия, но те не ви ли доведоха по духовно поражение?
- Никога! Боря се не като вас с остро оръжие, а с остра мисъл. Винаги имах едно предимство - казвах вечер, онова, което те щяха да кажат утре. Рицарю, запомнете: в мненията чужди се заслушвай,а своето за себе си пази. Много пъти се представях привидно сразен. Допусках да ме изпратят зад граница, по неволя бях  в чужбина. Странник, непознат, обременен с мисли и план за връщане. Не пренебрегнах нито едно средство. Използвах поети и актьори, за да разоблича и опозоря враговете си. След това отмъстих и на вероломните си приятели. Изживях голяма мъка, тъй като моята любима нямаше твърда душа.А вие, храбри рицарю, къде отивате?
- Отивам в далечна Беотия,принце, за да издигна храм, на гранитна основа.бЧака ме още път, обещах, че ще оставя един ден нещо след себе си на поколенията.
-Прав сте, Дон Кихоте. Винаги съм твърдял,че онзи, който иска да увековечи името си, трябва да строи храмове.Сигурен съм, че делото, с което сте се захванали, е достойно за похвала.
-Благодаря, достойни другарю... Силно се надявам да успея с начинанието. Нека времето покаже резултата и затвърди позициите ми. А вие чувствате ли се неподходящ за Дания? Там още ли пият толкова много, както преди?бЧувал съм да говорят за това, от пришълците.
- С усърдие са оставили порока, за който толкова много ги корях. В ранната си младост наричах страната си затвор.Вече названието не е сполучливо. Дания е открита страна. А бих желал да е и по-защитена.
- Лишени ли са датчаните от страсти? -полюбопитства рицарят.
- Съвсем не. Обаче оръжието, до което прибягват е словото. Когато искат да унищожат някого,прошепват отровна клюка в ушите на другите.Тази наистина обетована земя е символ на хълмовете, одумниците, благодарностите, клакьорите и за съжаление- на клеветниците.
Принцът направи знак. Донесен бе един леген. Хамлет и Дон Кихот убодоха един от пръстите си и направиха кръстния знак,символ на побратимяването, а после сърдечно се прегърнаха.

- Да оседлаем конете!- предложи принцът- Ще яздим един до друг и дружно ще изградим храма на бъдещето, там, където, скъпи приятелю, ти си намислил...Води ме!...
...След тях остана прах и много кал...
Пролетта ги приветстваше с вяра и нова надежда.
Приятелството даде път на още една нова сила, която възроди хармонията и възможността за промяна.
Там,където има разбирателство,има и надежда за надграждане с добротворство.
Само вятърът задуха силно, опитвайки се да ми противоречи, но аз затворих прозорците, с досада, уверена, че от утре ще бъда нов човек.