Донкин бук


   Той пристигаше в селото около Димитровден. Кога пеша, кога преметнал крака през ритлите на някоя каруца, връщаща се от града. - Есенно време селяните, прибрали вече зимнината, натоварваха кола дърва и ходеха до града, да продават дърва за огрев, та да се видят и те с някоя пара. - Все пак, не можеха всичко сами да си произведат и сол дотрябваше, и газ, и обувки, и плат, пък и книги за учениците.
   Стоварваше пред Кьостъркини охлузения си куфар и шевната си машина Сингер в дървен калъф и, като благодареше на докаралия го, почукваше силно на джамлъка.

   Кьостърка беше вдовица от дълги години - възрастна жена, с повиснали старчески бузи и вечно затулваща с ръка некрасивата си усмивка от пожълтели зъби. След като мъжът ù - шивачът почина, тя изпълняваше ролата на селска шивачка. Към къщата ù имаше пристройка, която излизаше с джамлъци и врата на улицата, и която се съобщаваше с къщата  посредством малка сводеста вратичка. Вътре, в "ателието" имаше висок тезгях, миндери покрай стените и малко кюмбе, с кюнец, излизащ навън през стената.
Лятно време Кьостърка раздипляше на тезгяха платове и картонени кройки, и преметнала през шията си метър, кроеше и шиеше на ръка рокли за булките. Зимно време даваше под наем помещението на този шивач - той имаше машина и шиеше горните дрехи. Палтата, сетретата, костюмите - докарваше ги като купешки!

   Викаха му Иван Змея. И не за друго, а понеже зевзеците от кръчмата, където той прекарваше зимните си вечери, му бяха лепнали този прякор. - Пиел бил като змей...
Иван Змеят наистина беше едър човек, засмян и червендалест, и не се сърдеше на този прякор, а колчем дочуеше да му викат Змея, се усмихваше - имаше го за похвала. Иван Змеят гонеше тридесетте, черноок и хубавелек и не пропущаше да закача момите и младите булки, минаващи, или отбиващи се в дюкяна. Познаваше се почти с цялото село и хората бяха доволни от работата му - от старо сетре, тъй ще го обърне плата и такова ново палто ще скрои, че три дни да се препираш, пак няма да познаеш старата дреха.

   Иван Змеят пак почука по джамлъка, изправен пред каменното стъпалце със Сингера и куфара си до краката. Остъклената на малки квадратни прозорчета врата скръцна и се отвори.
   - Ха! Добре си дошъл! - подаде се през прага Кьостърка да го здрависа, като с другата ръка пак прикри усмивка.
   - Ами... иде Димитров ден - и аз ида! - наведе се за багажа си Иван и прекрачи в дюкяна.
   - Аа, хубаво, хубаво... - защура се Кьостърка да прибере кройките си от тезгяха. - Ей, сегинка ще ти направя място и ще напаля кюмбето, че то... студено вече!
   - Бъди рахат! - намести Иван машината си на тезгяха, и като тръшна на земята куфара, се разположи на миндера и зарови в малката торбичка, преметната през рамото му.
   Кьостърка пъргаво шеташе наоколо, като междувременно му разправяше новините из село - кое - как е, кой се оженил, кой се е споминал, кой се изселил, на кого какво се е родило, кой легнал болен... Иван кимаше, подпитваше за този-онзи и късаше големи хапки хляб от торбичката, пъхаше в тях бучица сирене и дъвчеше с апетит.
   - Пък какво сирене има баба ти Данда - да не ти разправям! - додаде Кьостърка, мернала вратнята насреща, през пътя, да се отваря и внучката на баба Данда - Донка да излиза оттам. - Донка тъй ù пасе козите това лято, че сиренето стана мазно и на големи дюлюми...
   - Тъй ли? Ами ще ù поискам тогава вересия! То и на тебе, хазяйке, напролет чак ще ти дам платата за дюкяна... - рече разсеяно Иван, обърнал се да огледа през джамлъка Донка как бръска калдъръма с метлата.


   Занизаха се зимните дни в планинското село. Заточи се дим от комините. Заваляха първо студени есенни дъждове, които досмъкнаха пожълтялата шума на гората. Оголи се тя насреща по склоновете на планината - тъжна и премръзнала. После поледи и сняг на пухкави парцали заваля над селото, като че да скрие грозния в сивотата си селски свят. Заприиждаха зимните празници с квичащите за последно прасета, задимяха казаните с бахур, замириса на пърлено, виснаха по стрехите суджуци. Умълчаха се сънливо къщите, с прибраните на топло дечурлига. Нямаха много работа вече хората и жените кое с плетки, кое с тъкане по становете, кое се събираха на приказка покрай печките. А мъжете често се спущаха по хлъзгавия калдъръм да идат в кръчма да научат новините, или при Иван Змея се отбиваха на приказка. Малкото кюмбе бумтеше зачервено, Иван свещенодействаше над кройките си и усмихнат участваше в приказките на насядалите по миндерите мъже. Вечерно време и той, като останалите, отиваше за юсче ракия на кръчмата и се връщаше по нощите развеселен. Хубаво пееше Иван. Пуснатият му на воля глас отекваше в старите зидове и заспалите дувари на притихналата улица. И тайно проскръцваше вратника на бабината Дандина къща, а едно любопитно синьо око проследяваше как той отключва дюкяна и се омъква вътре на топло. Не знаеше Иван как Донка го наблюдава и как замира сърцето ù в копнеж по едрата му снага. Как все гледа да му се мерне денем, как уж дюлюм сирене от тяхното да му донесе идваше и как го следи нощем - кога си идва, кога излиза и дали свети газената лампа...
   
   Една нощ - беше тъкмо на Ивановден и снегът бе натрупал до коляно, а Иван Змеят се връщаше подпийнал от кръчма, където беше черпил за имен ден - Донка излезе открито на вратника. Беше се загърнала в големия си плетен шал, а  очите ù предизвикателно святкаха на ококорената, оцъклена от студ Луна. Иван я забеляза още докато се изкачваше по пъртината към дюкяна и песента му секна. "Ох, на батя момичката!" - мина през омаяната му от ракията глава. Той доближи вратнята, поокашля се, а Донка, без да се помайва, се блъсна в гърдите му, сгуши се до тялото му и протегна нагоре глава, за да впие устни в неговите. Големите му ръце стиснаха силно малката фигурка, заедно с големия ù шал и захапа горещата ù уста... Две сенки прекосиха кръстопътя към кюшето с дюкяна и вратичката му тропна съучастнически след тях.

   Изнизаха се неделите до Великден, когато Иван Змеят обикновено си тръгваше от селото. Беше нашил вече на де-що има младоженци костюмите, къси и дълги палта на по-възрастните, панталони, сетрета - къде от нов плат, къде от стари дрехи, къде ремонти само беше правил... Понапълнил беше вътрешния си джоб с парици и в неделята преди Цветница застяга багаж да си ходи.
Селото се беше разщурало по кърска работа, планината отсреща беше пак се пременила в зелено и, нацъфтяла пролетно, дишаше с хилядите си аромати. По дворищата щъпукаха пиленца, яренца, а горе в къшлите бецаха новородените агнета. Добра и плодна надигаше годината очи от снеговете на отминалата зима. Хората се бяха заловили за зеленото и де-що човек имаше  - бе навън, сякаш на въже го бяха държали през месеците зима.

   Още от вечерта Иван Змеят си приготви багажите, разплати се с Кьостърка за дюкяна, взе си сбогом с който видя, повъртя се да мерне Донка и с нея да се сбогува, но не я видя никъде наоколо. Сетне слезе до кръчмата за изпроводяк, пък и от другарите си по чашка сбогом да вземе и да пийне юсче за "на добър път". Прибирайки се за последно пак метна око към бабината Дандина вратня, но Донка не беше на пейката отпред, както всяка вечер..."Къде се запиля туй момиче?!" - пак се зачуди Иван на сутринта. Погледа с очакващ поглед дано види Донка да излезе, и като не я видя, пое на път през селото към Добриянова пътека, нарамил Сингера и куфара си.

   Беше ранна утрин. Птиците се събуждаха и огласяха с песните си гората. Беше хладно и роса свеждаше тревите от двете страни на пътя. Въздухът чист и прозрачен бе пълен с аромат на зелено, на пролет, на нацъфтели иглики. Синчец и перуника надничаха срамливо от овразите, а дърветата над Добриянова пътека протягаха клоните си, окичени с млади листи в светло-зелен още цвят. Иван Змеят пристъпяше по урвата нагоре, носейки багажа си, поемаше пълни гърди омаен утринен въздух и му се струваше, че ей-сега ще стигне превала на стръмнината. Усещаше се силен и голям, а на сърцето му бе леко - прибираше се пак у тях си!

   Добриянова пътека свърна остро зад един шипков храст и зад завоя се показа нечия фигура, приседнала на голям камък под огромен бук - Донка беше. Облечена като за път, наметната пак с големия си триъгълен вълнен шал, а до краката ù, обути във везани терлици и гумени галошки, лежеше малка бохчичка с багаж.

   - Ха! Ти що щеш тука?! - възкликна Иван и спусна внимателно машината си и куфара на земята. - Колко те дирих още от нощеска да си вземем сбогом, знаеш ли?! - Ръцете му се протягаха към момичето, а по устата му играеше усмивка.
Донка смутено се изправи от камъка, наведе очи и скрила ръце в шала си, продума:
   - Аз... такова... ида да ти пристана, Иване. Да избягам с тебе...
Ръцете на Иван, протегнати за прегръдка, се отпуснаха като посечени надолу и той отстъпи крачка назад.
   - Как тъй ще ми приставаш?! Аз дума давал ли съм ти? - по лицето му запълзя раздразнение и веждите му, гъсти и черни, се спуснаха ниско над очите му. - Какви ги приказваш? - ядът му се възземаше и от усмивката му допреди малко не беше останало и зрънце.
   - Трябва да ти пристана!... Трябва! - изплака Донка и като затули очи с шала, захълца, полюлявайки се. - Непразна съм... от тебе... Трудна съм... - Думите ù се губеха в дебелия шал, а хлиповете ги късаха на хапки.
   Иван се олюля - само това му беше кусура... Всичката кръв нахлу в главата му и той се подпря на ствола на стария бук до камъка.
   После се съвзе и тихо заговори колко виновен бил, как неразумен, но не можел да я вземе - имал жена и деца... На него чакали... После додаде глас и гневно взе да я пита, защо му се била увесила на врата? - ми той мъж е!... Не можал да устои! Не правели тъй свестните моми!... Не можел да я вземе! Не!


   Донка беше спряла да хълца и хлипа. Вече дори не плачеше. Беше се вцепенила, шалът се беше свлякъл от раменете ù, а тя самата беше останала като изтукана, с широко отворени сини очи, взряни в нищото. Ръцете ù, отмаляли, висяха край тялото ù. Краката си не усещаше, а в главата ù отекваше още гневният глас на Иван. Беше ù се накрещял, беше нарамил багажа си и беше поел ядосано нагоре по Добриянова пътека към превала.
Донка разтреперана, с подкосени нозе се отпусна назад и седна пак на камъка. Кръвта фучеше в ушите ù, а разбитото ù сърце помръдваше едва-едва...
Какво щеше да прави сега? Къде щеше да се дене? Как щеше да живее оттук-насетне?... Тя си представи подигравките, подмятанията, срама да роди копеле...
"Не ми се живее повече, Божичкооо!" - изплака момичето и трескаво заразмотава поясока си. "За срамотите съм, Господии! - изскимтя тя и като се покачи на камъка, върза поясока си на един клон. "За срамотитеее!" - отекна гласът ù в ранната дъбрава, и като направи клуп на поясока си, с треперещи ръце тя го нахлузи на шията си. После се прекръсти за последно и скочи от камъка.

   Единият галош се изхлузи от крака ù, докато конвулсии разтрисаха висящото на бука момиче, и падайки, се посурна в долчинката под голямото дърво. После обесеното тяло се изопна и застина. Само нашитият с цветни конци терлик се усмихна на първите слънчеви лъчи - на метър над малката бохчичка до камъка.

-------------------------------

   Двамата се изкачват по Добриянова пътека. Лято е и гората наоколо жужуши в летния пек. Момиченцето се заплесва по горските цветя, по катеричките, притичва ту вляво, ту вдясно на пътеката, а басмената му рокличка се  мярка ту далеч пред дядо му, ту до него. То ту пее, ту кряска като сойките, ту идва да показва на дядо си някоя калинка, полазила по пръстчето му. Старецът с пъхтене достига до камъка под Донкин бук и, като се подпира на бастуна, тежко присяда. Но кой да го остави да почине?
   - Защо Донкин бук, дядо? Някоя Донка ли го е посадила? - любопитните очички се изпречват току под очилата на възрастния човек. Той се усмихва и гали малкото дяволче по къдравата косица.
   - Не, чедо! Не го е посадила Донка бука... Имало тука една Донка преди много време... Обесила се на този бук, чедо.
   - Защо се обесила, дядо? - момиченцето е притихнало в басмената си рокличка и попива всяка дума на дядо си, разтревожено от казаното.
   Старецът се подпира пак на бастуна си, вдига глава към мощната зелена корона на бука и тихо проронва:
   - От любов, чедо... От любов.