Рада премести сандъка от лявото си рамо на дясното, попрепъна се, изправи сгърчената си от годините снага, колкото можа, и бавно тръгна пак. „Колко е тежък, Боже!” – прекръсти се наум, щото ръцете ù бяха заети да придържат товара, но се надяваше Бог да ù прости.
Взе да мръква, а селото още беше далече. Нищо, тя веднъж да стигне, пък после щеше да му мисли как ще взема обратния път към дома. Поспря, огледа се притеснено. Пътищата денем бяха пълни с хора, всеки понесъл нещо нанякъде, бърза, припира да зарадва близките си, да си свърши работа, но мръкнеше ли, опустяваха - всеки свираше глава под покрива си.
Не като едно време, когато бягаха, подгонени от войната. Пътищата тогава бяха пълни с хора и денем, и нощем. Уплашени, паникьосани хора, нарамили ненужни, но скъпи вещи, награбили невръстни дечурлига. И майка ù побегна, щом разбра, че баща ù е убит на фронта, само събра малко багажец в една бохча, хлебец, доколкото имаха, и повлече Рада и малкото ù братче посред нощ – последното, което ...