Като всеки един дълбоко уважаващ себе си Нарцис, в дома си той имаше много огледала. Беше много красив, най-вече в собствените си очи и изключително талантлив, тъй като нещата, които правеше, според него, бяха най-добри. Освен това си имаше и задължителния набор от ласкатели. Хора, които той някак си бе омагьосал с чара си и които го следваха навсякъде, за да му повтарят непрекъснато колко невероятно много е неповторим и прекрасен в това, което прави. Те горещо се прекланяха пред особата му и му бяха необходими точно толкова, колкото слънцето и въздухът.
В самото начало всичко си беше напълно в рамките на нормалното, доколкото може да се нарече нормална тази негова странност. Той си живееше щастливо, озарен от собственото си въображаемо сияние и всеки Божи ден приемаше приветствия - кога искрени, кога - не, от хората, които го харесваха - кои безкористно, кои - не съвсем.
Но един ден, заставайки за пореден път пред най-голямото огледало, което притежаваше, той изведнъж се почувства мно ...