Какви красиви бяха улиците на Добрич през далечната хиляда деветстотин четиридесет и трета година. Без досадния автомобилен шум, без всичкия този прахоляк и пушек, който хората гълтаха в сегашните големи градове. И изглеждаше някак приветливо, чисто, подканящо за живот и радост. Дърветата бяха толкова величествени, макар и млади фиданки. А старите стволове гледаха строго своите по-малки събратя и с помощта на тихия ветрец ги шляпваха през короните с дългите си леторасти. Дори розите сякаш губеха бодливите си тръни и оставяха минувачите да им се радват. А да докоснеш кадифения розов цвят с пурпурни или бели венчелистчета, да вдъхнеш аромата на съвършенството, бе незаменимо. Колите с впрегнати кончета се движеха равномерно под ритъма на заобикалящата ги природа, а минувачите – в техните лица можеше да се види усмивка. Усмивката, че Южна Добруджа е Българска. Мисълта за войната и за немците беше просто отвеяна от свободата на добруджанци. А тази дума има свято значение за тях. Изстрадалит ...