Сънуваше…
Вървеше нагоре по стръмната улица, бавно…Чакаше я. Подаде й малко пликче. Пое го и отмина. Не си продумаха, не се погледнаха, дори… Зави и все така бавно премина покрай множеството застинали лица. „Гробищата изглеждат странно през деня…” – пробягна през съзнанието й… Слезе долу, в ниското, избра място и изкопа малка яма. Извади изписаните листи и внимателно ги положи в земята. Огънят бързо ги обгърна, а над него, вместо „Сбогом!”, прочете Неговата епитафия на любовта. После затрупа малкия гроб и се отпусна до него. „… и нека всичко стане прах…” – стар цитат, който изникна в съзнанието й… Усмихна се тъжно-иронично, зловеща усмивка. Притвори очи и се приготви. „Твоя съм!” Обгърна я мрак. А после Той. Преходът стана по-бързо от всеки друг път. За миг се сляха, миг преди размяната, но достатъчен, за да му прости.
Отвори очи.
Някъде там, между съня и реалността, тя просто разбра. „Това е, Господи, това е!” Отговорът, който толкова отдавна търсеше. Така прост, пред очите й, а не бе ...