Думите са нещо могъщо – те могат да нараняват по-добре от много остриета, да лекуват по-добре от най-прочутите лечители и знахари, а също така и да носят мощ. А има и думи, носещи такава сила, че цели цивилизации и народи биха могли да рухнат пред мощта им.

  Такива в днешните езици няма – таргонтски, ефелонски, астерхонския дори... Това са прости езици, родени от големите маси, със слова без сила, използвани като оръжие или като лечение, а също и като тайна, ала не и като източник на мощ...

  Думите, изпълнени със сила, са умрели преди повече от три хилядолетия, когато пламъците на вулканите и вълните на надигналия се Слънчев океан погребали Царството на Чародеите под пепел и вода. Но дори тогава те, ордените от магьосници, господари на тайните на света, изградили чудеса, неописуеми с думи, и властващи като законни повелители на милиони, използвали език без особена мощ в себе си, в който само шепа думи имали сила и чието изричанераждало магия. Ала вещерите имали велики познания, библиотеки с големина на цели градове, в които пазели писания от далечното минало и които съдържали думи на отдавна мъртви езици. Думи мощни, чието изричане карало земята да се тресе и душите на мъртвите да се връщат в балсамираните им, изсъхнали тела. Думи, дошли от езици на раси, измрели и забравени, потънали в мъглите на времето, чийто имена са отдавна изчезнали. Запомнени са само с прякори, които малцина знаели, а днес знаят още по-малко – ходещите в зората, децата на морето, номадите на небето, живите дракони и още, и още... Раси, по-древни от всеки мит, всяко от които – владяла света за миг от вечността...

  Цялото знание на могъщите чародеи обаче било изгубено, когато природата унищожила възвисената им цивилизация – мраморните им градове и грамадните им библиотеки и кули, достигащи небесата, били погребани във втърдена пепел или пък разбити на прах от гигантски вълни, след което – завлечени в дълбините на Слънчевия океан. Мъдростта, събирана с хилядолетия, се изгубила за дни, а в последвалите векове нямало народ, който да е бил достатъчно мъдър или пък дълговечен, та да опита да сбере отново знанията на чародеите. Дори могъщите тритонци, които завладели половината континент и чийто изоставени градове пораждат страхопочитание у днешните народи, били млади и неопитни, а цивилизацията им не изтраяла достатъчно дълго, та да добие мъдрост и знание за магичните думи.

  А в днешни дни... в момента има само шепа магьосници на света, престарели майстори, овладели и изучили малкото, останало невредимо от времената на Чародеите. Най-известните саЧетиримата велики майстори – вече стари мъже в залеза на своя живот, овладели и научили колкото се може повече думи с магична мощ. Всеки от тях събира слова само за един елемент от природата, съответно огън и магма, лед и вода, земя и движенията на нейните недра и смъртта на тялото и душата. Учениците им, дузина мъже и жени, са пръснати из целия континент, и самите те вече навлизат във втората половина на живота си, преполовявайки петдесетте години. Много от тях са се отказали от търсенията на древни, магически думи, уседнали са, живеят просто като селяни или пък разточително, с големи богатства и статут на учени хора.

  Аз още търся думи. Бях ученик на всичките четири майстора, като първоначалната ми идея беше да служа на четвъртия, този, който се е посветил на смъртта. Но не намерих каквото исках там – прекарах шест-седем години с него, изучих думите му, опознах силата им, но неговата област не ме влечеше. А не бях склонен да жертвам половин живот, за да стана майстор като него, посветен на занимания, които не върша с удоволствие. И го напуснах.

  Отидох при друг майстор, при втори, при трети. Стоях при всеки от тях от половин до едно десетилетие, научих основите на магията им, усвоих боравенето с думи, променящи реалността, с магия, милиони пъти по-древна от мен самия. А после, във времената, когато тялото ми още бе пълно с младежки сили, а възрастта ми не надвишаваше тридесет лета, тръгнах по света в търсене на думи. Древни думи, изпълнени с неописуема мощ, или такива, останали от цивилизации, по-близки до нашата във времето, но все пак отдалечени на десетки хиляди години от нас и носещи магична сила.

  Намерих ги – сред руини, в дълбините на пещери или пък записани в основите на древни паметници. Имаше цели градове, останали от антични народи, чийто порти и статуи бяха нашарени с магични думи. От други беше останао само едно или две неща – разбита колона с надпис на нея, камък с размера на каруца, останал от гигантски дворци, сринати от времето, или главата на статуя от черен мрамор с йероглиф на челото. Глава с размера на двуетажна къща.

  Скитах се близо десетилетие, и за това време научих множество магични думи. Имаше прости и не толкова древни, чиято сила не беше голяма – с изричането им може да се запали свещ или да бъде създадено кълбо светлина, което да освети малка стая. Ала други носеха велика мощ – думи, написани на непонятни езици с невъобразими букви, които обаче можеха да бъдат изречени с достатъчно помощ на мъртви членове на създалия ги народ, върнати на белия свят в мумии, стъклени статуи или стоманени бюстове. Бях се научил как да призовавам душите им, да ги сбирам от мъглата на следсмъртието и да ги заключвам в тленнна обвивка за кратко от чиракуването ми при четвъртия велик майстор, повелителя на магията, обхващаща тленността и забвението след нея.

  И тъй, аз се скитах по света, събирах думи, изучавах ги и от време на време ги изпробвах. С едно древно заклинание на народа на живите дракони издигнах планина сред Слънчевия океан, близо до устието на Великата река и Бреговете на времето. След която я съборих с една-единствена десетсрична дума с голяма мощ, родена от умовете на ходещите в зората. Сигурно номадите и пилигримите, които са били край Бреговете в онази нощ, още разказват за планината, издигнала се сред осветените от Двете луни вълни, само за да рухне в океана часове по-късно.

  За десет години аз събрах много думи и знания, може би повече дори от някой от великите майстори. Ала не желаех да спра. Исках да открия заклинание, толкова древно и мощно, че произнасянето му да може да промени целия континент или цялата планета. И в крайна сметка успях да го намеря.

  Зърнах го отдалеч. Бях на другия край на континента, отвъд Стоманените планини, на тънката ивица земя, която представляваше горните брегове на Сивия океан. Забелязах го от шестстотин, може би седемстотин крачки разстояние. Гигантски каменен куб, чийто стени се извисяваха прави и високи като тези на цитадела. Между него и мен се оказа малко село – сгушено край миниатюрен поток, близо до руините на някогашен храм, от който бяха останали само стени и колони, загубили красотата си от времето и студения вятър с дъх на сол. Селото беше малко и невзрачно – тридесетина къщи, наредени в криви редици по каменистите брегове на потока, с някога пъстри стени, сега избелели до неясни сивкави и синкави цветове. Местните говориха с охота с мен, ала не ме допуснаха до домовете си, а гостилница в това мизерно, закътано място нямаше. Преспах в руините на храма край селото – поне полу-рухналите му стени ме предпазваха до някаква степен от студения, солен вятър, идещ откъм океана.

  На следващия ден разпитах местните за куба, който бе надвиснал като мъртъв гигант на триста-триста и петдесет крачки от скромното им селище. Обясниха ми, че той бил там от векове, че бил по-стар от пра-дядовците на най-старите мъже в селото им, че бил просто гигантски куб – постижение на изгубена раса, най-вероятно митични гиганти, за което това е било сякаш хълм от пясък на брега на морето. Типичните предания, срещани във всяко населено място, край което се намира някой непонятен, античен паметник. Реших да проуча нещата сам, тъй като простите хорица от този край нямаха понятие какво представлява кубът.

  Самото образувание бе титанично и изглеждаше дори по-внушително от близо. Стените му бяха гладки, ръбовете – невероятно точни и остри, невъзможни за копиране дори за най-умелия днешен строител. Времето, вятърът и бурите не бяха оставили следа по камъка, който стоеше здрав и неуязвим като туловището на самите Стоманени планини.

  Кубът нямаше основи – сякаш израстваше от самата земя. Цял ден го обикалях, търсех някаква тайна резка или пък умело прикрита врата, но не намерих такава. Следващия ден повторих процеса, като включих и различни магични думи на помощ. На третия ден започнах да викам и духове от отвъдното – заключвах ги в малка желязна статуетка и ги разпитвах подробно. Но нито един от тях нямаше представа какво предназначение е изпълнявало образуванието, дали има врата и дали въобще има някакви помещения вътре в него.

  Тези мои безплодни търсения продължиха близо седмица. Накрая впрегнах всичкото си познание и сила, за да извикам дух от дълбините на времето. Успях да го направя – събрах съзнанието му от мъглата на следсмъртието, и го поставих в стъклената статуетка. Използвах една специфична дума, за да разбирам доисторическата му реч, и скоро разбрах, че той е бил мъж от народ, изчезнал много преди идването на живите дракони и номадите на небето. Душата му сякаш се ронеше със всяка секунда – бе мъртъв от прекалено дълго време, и ми костваше много усилия да го държа цял и заключен в статуетката. Въпреки това той ми разкри полезни знания – за народ, затрит хиляда години преди въздигането на собствената му цивилизация, народ от страховити създания, смес между човек, змия и птица, построили невиждани чудеса, способни да градят храмове, чийто кули докосвали облаците, да вдигат планини от земните недра или да издигат острови в небето. Това бил перфектния народ от магьосници, всяка дума в езика им носела мощ на заклинание, дори външния им вид бил изменен от невероятната сила, която владеели. Те обитавали степ далеч на запад от Стоманените планини, разделена от серия скалисти равнини с висока планинска верига. Ала цивилизацията им – невероятните храмове, огромните градове, светещи в нощта като жертвени клади, дворците с размерите на цели села – всичко изчезнало под водите на Сивия океан, който по-късно, с хода на хилядолетията, погълнал и равнините, които се простирали след степта им чак до Стоманените планини. Никой от расата им не се спасил, незнайно защо – може би не желаели да се противопоставят на всемогъщата природа, вещаеща трагична съдба за тях, или просто не успели да избягат навреме. По това време народът на духа, с който говорех, бил още първобитен, живеещ в примитивни градове на другия край на континента. Въпреки това редките руини, останали в тогава още непотъналите равнини, открили знанието на расата за народа им, когато той се развил достатъчно и завладял земята.

  Най-титаничната структура, останала от народа магьосници, бил кубът, пред който стоях в онзи ден. Той бил храм, храм на знанието, крипта на могъща магическа дума, за която надписите по руините в скалистите равниниговорели, че могла да разруши света с изричането си. Окована в скала, думата била безпомощна. Но чакала някой да се докосне до силата й и да я използва.

  Сам се досетих, че кубът-храм е единственото останало свидетелство за съществуването на древния народ. Всичко друго явно е било погълнато и сега е разложено в солените води на Сивия океан. Кубът, от своя страна, е бил изграден в подножието на Стоманените планини, на по-високо равнище от степта и равнините, а освен това се е намирал и на континенталната платформа.

  Не мога да не призная, че по онова време душата ми се изпълни с алчност, със желание да науча тази мистериозна, всемогъща дума, с която бих могъл да поставя света в краката си. И разпитах духа, който се оказа, че приживе е бил скиталец, и разбрах начина да се отвори древния храм, начин, изписан по паметници на пътищата в отдавна потъналите скалисти равнини на запад.

  Отворих храма. Изрисувах врата на точно определено място върху куба, оградих я със знаците на мъртвия народ, натрих я с каменна сол и магнезиев прах, окадих я с дим от горящ талк. И по залез слънце в деня след моя разговор с мъртвия скитник, аз произнесох пред вратата, осветена от кървава светлина, едно точно определено заклинание. И нарисуваната врата потръпна, след което се разтвори широко като порти и ме пропусна в дълъг коридор със стени, осветени от блестящи като луна кристали, завършващ със виещо се стълбище.

  Бях изумен, че всичко е подействало от първия път, и побързах да тръгна по коридора навътре в скалата. Дори кристалите, които осветяваха пътя ми, бяха уникални – никъде не бях виждал подобни светещи образувания, скали, произвеждащи собствена светлина, която не се изхабява. Може би бяха създадени с магия, но няма как да потвърдя това. Нищо чудно да са просто загубени минерали, скрити под скала и вода, може би откриваеми само в мините в потъналата западна част на континента, принадлежала на народа магьосници. Подобно на редките черни диаманти, откривани само в градовете на древните чародеи. От тях няма открити образци вече близо три хилядолетия. Начина за добиването или създаването им е загубен, когато мраморните градове на чародеите са потънали под вода и вулканична пепел.

  Започнах да усещам силното, но неопределено присъствие на думата, когато стигнах първите стъпала на виещото се стълбище. Беше странно, могъщо, и в същото време – недокосваемо и ефирно. Като буреносен вятър или лепкавото докосване на душата на наскоро умрял човек. В един момент все едно ходех под вода, но не спрях. Бавно проумях колко мъдро е било думата да се заключи далеч от недостойните и необучените. Без клетката, клетката от хиляди тонове скала, мощта на думата би била като фар за всеки магьосник и дори необучен човек, способен да усеща присъствията на заклинанията, на половин континент разстояние. А щом аз, издънка на простодушни магове, последни пазители на неособено стари традиции, съм могъл да науча как да се добера до Думата, то това би било детска игра за някой от древните народи. Но камъкът, перфектно мъртъв и нивга неживял, е идеален избор за пазител на заклинанието. Съществата с тленен живот често не са достойни за доверие, всеки научава това след определено време, по един или друг начин.

  Стълбището ме изведе до дълъг прав коридор, осветен от същите кристали като преди, наслагани на равни разстояния в симетрични ниши в скалата. Коридорът беше просторен, таванът му се издигаше на три глави над мен, а бе достатъчно широк, за да може двама човека да разперят ръце, докато са един до друг. В дъното му се чернееше порта, блестяща под светлината на кристалите. Древно, черно желязо, създадено с мисъл да остане на мястото си до края на света. Най-вероятно облагородено с някоя дума, издълбана в него, за да може да стои на мястото си хилядолетия. И това желязо излъчваше някаква аура, но тя бе като отпечатък на човешка длан в калта в сравнение с кратер от паднала от небесата скала, обкичена с огън, ако го сравнявах с могъществото на Думата, скрита зад портите.

  Закрачих по посока древните врати и ги достигнах. Главата ми тежеше, усещах тъпа пулсираща болка зад слепоочията, чувствах, че очите ми се издуват отвътре и скоро ще се пукнат като сапунен балон. Подпрях се за миг на стената, след което поставих ръка на портата и натиснах. Вратите се разтвориха плавно и беззвучно пред мен, а дъх на древност и мощ докосна лицето ми, а заедно с това и силата на Думата се усили поне двойно. Усетих болка в гърдите и тежест, идеше ми да повърна, но продължих да крача и пристъпих в шестоъгълна зала, малка като крипта, с гравирани стени, в чийто ниши светеха още доисторически кристали.

  В средата й се издигаше колона, достигаща тавана и сливаща се с него. В средата му бе зазидана сфера, заздравена с водопади от мрамор. А в нея... в кристалночистата среда на стъклената сфера, из която витаеха ефирни сенки с вишнев цвят, гореше със сребърен огън един-единствен йероглиф, по-сложен от всичко, което бях виждал в живота си. Думата – всемогъща, сложна, събрала цели книги с магични текстове в символ, в който всяка извивка значеше цяло изречение.

  Не помня колко време съм прекарал в онази стая със мистериозния и всемогъщ йероглиф. Знам само, че когато събрах сили да изляза, нощта отдавна се бе спуснала и че под покритото със звезди черно небе играеше свирепия солен вятър, идещ на мощни талази от безкрая на Сивия океан. От мястото, където някога народ от магьосници бе градил най-развитата цивилизация на света.

  Няколко седмици прекарах там, край онзи гигантски каменен куб. Привиквах духове отново и отново, използвах всичките си налични знания и думи, за да мога бавно да събера необходимото знание. В крайна сметка обаче, след няколко неуспешни опита и метри похабен свитък, го направих. Записах символа в центъра на стъклената сфера на пергамент, с обикновени думи от езика на живите дракони, най-близкия народ с магичен език до сегашната епоха. Символа зае почти метър от свитъците, които носех със себе си, и знаех, че за да бъде изказан той, ще трябва да бъдат отделени часове и най-вероятно четенето ще трябва да бъде извършено от няколко човека поради невероятната сложност на словосъчетанията. Думата имаше стотици ефекти – изричането на йероглифа в цялостта му можеше да промени целия свят, да срине планински вериги, да възроди мъртъвците, да издигне от морето отдавна изгубени земи... Може би да промени хода на историята към добро, да изтрие минали събития и да ги замени с други... Кой знае?

  Така и не се опитах да събера няколко други магьосника, за да опитаме да изчетем или поне да разделим текста, който се съдържаше в онзи йероглиф, на пасажи. Вместо това разрязах пергамента, в който го бях записал, на десет части, които номерирах и запечатах в отделни месингови цилиндри. Веднъж приключил с това, затворих храма, който представляваше каменния куб, връщайки древната каменна порта на мястото ѝ. Трябваше да бъда сигурен, че няма да оставя някакви белези от присъствието си върху камъка или следи от отваряне. След като се подсигурих за това, просто напуснах, избягвайки да мина през близкото село. Младежкия ми ентусиазъм и желание за събиране на думи увяхна с намирането на най-мощната такава в историята на магическия занаят през последните хилядолетия.

  Напуснах онези ивици земя, онези негостоприемни ветровити брегове, и прехвърлих Стоманените планини. Преминах през суровите проходи, покрити с вечен сняг, и се завърнах в обширните равнини и мозайката от тресавища и блата, които представляваха слабонаселените земи на север от днешен Таргонт... Прекосих тези места бавно, но сигурно, избягвайки контакта с хора.

  Така близо година след откриването на мистериозната и всемогъща Дума, аз стигнах каменистите брегове на Слънчевия океан, където блатата отстъпваха на широки ивици обработваема земя. Установих се там, недалече от едно просто село на животновъди и земеделци, голямо едва около тридесет къщи. Издигнах дома си чрез единственото изкуство, което бях овладял през живота си – това на магичните слова. Създадох си кула от черен камък на ръба на каменистия бряг на морето, където скалите се спускаха тридесет стъпки, а в основата им се разбиваха тихите вълни. Нямаше го мекия бял пясък, който се срещаше от другата страна на континента, но липсваше и онзи свиреп солен вятър, който Сивия океан носеше с вълните си.

  Живея в кулата от черен камък вече повече от десет години. С времето заинтересуваните в магията сами идваха при мен, но отпращах повечето от тях – владетелите и благородниците с премного злато у себе си ми бяха най-безполезни. Обучих двама чирака все пак – единият бе син на някакъв мъж, който се бе обучавал едва две години в магьосничество, а другият – в началото просто селянче, дошло от любопитство на прага ми. И двамата ги отпратих по широкия свят след три или четири години. Казах им да дирят Великите майстори, ако старците още не бяха измрели в отдалечените си от човешките очи гнезда.

   Напълних кулата си със знания. Продължих да трупам книги и свитъци, този път без да пътувам – пращах писма до различни търговци, изкупувах древните свитъци и фрагменти от писания, които струваха стотици пъти повече от цената, на която ми ги предлагаха. Използвах магия, за да превръщам желязо в сребро, за да купувам всички тези неща, а храна придобивах от селяните, които ми я продаваха (и още ми я продават) на драго сърце. Днешните хора не знаят какво съкровище могат да държат в ръцете си, защото то често е само неразбираеми думи на хартия или животинска кожа, а не златна плочка или статуетка от кост. Най-вероятно аз съм човека с най-голяма библиотека с писания на повече от двеста години в целия свят.

  В момента обучавам трети чирак – младо момиче, още няма двадесет години. От нея излезе добър ученик, и в душата ѝ определено долавям плам и желание да изучава пределите на магичното цял живот. Дадох ѝ много знания, обучих я на каквото можах, а с тези думи мога да завещая на нейните крехки рамене всички знания, които съм събрал, и цялата тази кула, в чийто стаи в момента пиша тези редове. Ако четеш това, Арин – прости ми, че съм напуснал тази кула или този свят тъй внезапно, или че съм те обрекъл на смърт. Прости ми, и че никога не ти казах какво има в десетте месингови цилиндри в спалнята ми. Мисля, че трябва да си се досетила досега. Ако аз не съм ги унищожил или взел със себе си, оставям отговорността на теб – вярвам, че ще направиш каквото мислиш за правилно с тях. Без значение дали ще ги запазиш или унищожиш.

  Самият аз вече съм просто следа от младото си „аз“ - когато се погледна в огледалото с рамка от кост в стаята си, виждам един застаряващ петдесетгодишен мъж. Мъж с прошарени коси и оплешивяващо теме, и лице, напукано от новородени бръчки. И очи, озарени от стара, измъчена сянка.

  Да държа толкова много мощ в ръцете си ме побърква. Не мога да спя нощем, и всеки ден съзнанието ми ме зове да разбия месинговите цилиндри в спалнята си и да повикам Арин, за да опитаме заедно да извършим ритуала по изчитането на всемогъщия йероглиф. Днес всичко ще бъде решено. Не мога да чакам повече.

  Затова изливам историята си върху свитък от телешка кожа, с просто черно мастило, на астерхонтски, с букви, които всеки чирак на прост писар би могъл да разчете. В момента вече е превалило полунощ, а аз се намирам на масивното бюро от вековно дърво в кабинета до спалнята си, в кулата от черен камък. Запалил съм всички свещници в стаята, а прозорците стоят широко отворени, оставяйки леките, хладни океански ветрове да нахлуват свободно. Носят дъх на сол, на мъртви цивилизации и изгубени артефакти, чакащи да бъдат изхвърлени на каменистите брегове от спокойните вълни. Но аз никога повече няма да слизам по кривите стъпала в скалата, които бяха първото ни съвместно творение с Арин, към вълнолома, за да ловя останки от други времена в проста рибарска мрежа. Кой знае какви неща още има Слънчевия океан да носи из водите си, забравени, недокоснати...

  Както и да е, аз се отплеснах, а края на свитъка от кожа, върху който пиша, вече наближава. Откровено казано, не знам какво да направя. Десетте месингови цилиндри, в които са частите на Думата, сега лежат в чамов сандък до бюрото ми, а аз не смея да ги погледна. Може би ще изляза на мраморния балкон на спалнята ми и ще ги хвърля във високата повече от шейсет стъпки бездна, в чието дъно се плискат водите на Слънчевия океан. Може би аз самия ще ги последвам с надеждата да намеря покой в студената прегръдка на смъртта. Знам, че магьосниците на този свят бавно намаляват и докато моята ера изчезне в пясъците на времето, най-вероятно на този континент няма да има никой, който да е способен да смути вечния ми покой като ме привика в света на тлеността.

  А може би ще си тръгна. Ще оставя кулата и знанията си на Арин, и ще взема само месинговите цилиндри с мен. Или пък ще ги изхвърля и ще замина. Има шанс и да посегна на собтвения си живот – кинжала с извито острие и костена дръжка от Юга в спалнята ми никога не е близвал кръв, но може би тази нощ ще го направи за първи и последен път. Просто... не знам какво да правя.

  Моля се сутринта да бъде милостива и да ми донесе спокойствие, хладнокръвие и така нужната за мен мъдрост. И, в името на всички богове, обитавали някога умовете на всички народи, кръстосвали този континент и потъналите му земи, се моля извисяването на кълбото от течно злато над Слънчевия океан да ми донесе така търсените отговори.

Написал:  Написал: Херхом Ен-Емар, ученик на Четирите велики майстора и събирач на знания​