Думи

     Думи. Всеки говори. Всички говорим прекалено много, а всъщност нищо не казваме. Нищо смислено. Говориш. Не спираш. Понякога си мислиш, че казваш само истини, или правилни неща, или хубави неща. Често нараняваш без да го осъзнаваш.
     Денят беше юли 22, ако не се лъжа. Слънцето печеше напук на всички и без капчица милост. Опитваше се да ни изгори като отвори вратите на Ада.
     Ядосана, аз крачех боса по осеяния с камъчета селски път. Едва траех напуканите остатъци асфалт, които бяха нажежени до пръсване. Очилата ми се плъзгаха по мокрия нос, но поне предпазваха малко от искрящата светлина. Синята ми рокля се издуваше след мен от бързите ми крачки. Вървях устремено напред, към един магазин, в който никога досега не бях стъпвала. Исках да си купя цигари, но цаката е да избереш мястото, където шансът да те познаят е по-малък от нула, защото иначе на следващия ден цялото село ще знае, че внучката на селския бояджия и водопроводчик пуши. И не само това. Ще знаят и каква марка и колко тежки цигари пуша.
     Клюкари.
     Хладната мозайка на пода в безизвестния магазин подейства като мехлем за изгорелите ми ходила. Жената първо погледна сандалите, които стисках в едната си ръка, след което влезе зад плота. Пристъпих, огледах се (не видях цигари). 
- Цигари продавате ли ? – попитах все пак.
- Да.
- Искам дълга синя дебела „Карелия”. 
     Жената ми подаде кутията, аз платих и излязох. 
     Устремих се към малкото подобие на парк, което има тук, и намерих сенчеста пейка. Не посмях да погледна петите си. Боляха ме ужасно много. Оставих сандалите си до мен, отворих кутията и запалих. Още при първото дръпване можех да чуя жалното едва доловимо пращене на тютюна и хартийката. Оставих кутийката до обувките, без да обръщам внимание на черните букви: „Тютюневият дим съдържа бензопирин, нитрозамини, формадехид и водороден цианид”. Досега не бях го срещала. 
     Ето. Поредното доказателство, че хората обичат или по скоро искат да говорят (в случая пишат) изкусно, с термини и си мислят, че като напишат един куп понятия има смисъл. Нека си мислят. 
    Въпреки това, ще проверя в Google какво пише. 
    Допуших безразлично цигара си, обух се и се отправих по русенския път. Вървях бавно. Не мислех да стигам до Русе, все пак това са 30 и повече км, но щях да повървя до едно място и да се върна. По улиците нямаше никого. Подминаха ме две коли, които се бяха излъгали да тръгнат към града. 
     Мислех си за.. нищо. По скоро бях ядосана на себе си. Знаете ли защо? Не. Знаете ли защо дадох последните си пари за цигари, при положение, че не пуша? Не.
     Ами защото съм инат. Ужасният ми недостатък. Поредния скандал с баща ми. Забелязах, че откакто се върна един негов приятел от Канада, се опитват да се правят май на тийнове. (Също и причината да съм затрита на село е тази чудна канадска фигура). Всъщност само дразнят. Ужасно е, когато двама тийнейджъри (единият от които е на 39) са на едно място. Чудовищна комбинация. 
Няма да ви занимавам със спора. 
 
     Подминавах последните къщи на края на селото, когато моя милост долови звуците от The Doors – The House Of The Rising Sun.  Да чуеш нещо такова, на края на света, където понятието цивилизация е крайно размито, е равно на това да говориш с извънземно. Доближих се до оградата и се заслушах в гласа на Морисън. 
Приятно е. Даже повече от приятно. 

- Търсите ли някого?
 Заклевам се, щях да си глътна душата! Не бях забелязала беседката и жената, която реже пъпеш. 

- Не... не, просто слушам песента. 
     Тя кимна. Разбрах, че не преча. Скоро дойде и мъжът ù. Седна до нея и затвори очи. Говореха си нещо. Не чувах, а и не исках. Помислих, че той слуша такава музика и се зарадвах, че има такова явление тук, но след като заглъхнаха и последните акорди, гръмна рекламата на радио ХОРИЗОНТ. 
Отново грешка. Да си помисля, че някой тук знае кой е Джим Морисън, пък и ебаси екстрата – да го слуша. И то силно. 
Мислено се изсмях на наивността си. 
Понечих да благодаря и да си тръгна, но внезапно усетих жажда. Ужасна жажда, която стискаше гърлото ми. 

- Извинете, може ли една чаша вода? 
- Разбира се, заповядай!

Жената беше мила.
Открехнах врата. Мъжът ми посочи чашата до чешмата. Изпих не една, а три чаши. Задъхано благодарих. 

- Ела си вземи пъпеш – каза жената.
- Не, не, благодаря.
- Ела, не се притеснявай.
- Не, наистина, не искам... ъъ, алергична съм. – само това ми хрумна.

     След което последваха обичайните въпроси, на кого съм дете, след като разберат чие съм, следва, защо не идвам толкова често и бла и бла. 
Определено хората задоволяват егото си с клюки. И искат да знаят всичко. 
     Тръгнах си ужасно облекчена. Но краката ми пулсираха. Бавно поех към края на селото, което беше още по-близо. Скоро подминах табелата „Добре дошли в С.” Подминаха я и три коли. 
     Огледах се. Поля, нивя и пак поля. Не исках повече да ходя. Исках да седна. Да си изпуша кутията и в следващия месец да не пипна цигара. Харесах си място и тръгнах към него. Не знаех чии земи газя, а и не ми пукаше. Тревата бодеше. Имаше жалки тресчици и остатъци от някаква растителност, която според моята скромна преценка май бяха изсъхнали стебла на цветя. 
    Както и да е. Минаха още няколко коли. 
Седнах. Опънах си краката. Постоях малко така, след което се наведох назад и легнах. Отначало, тресчиците се забиха по голия ми гръб, но моите завидни килограми ги... ъъ изгладиха скоро.
Запалих цигара. И се загледах нагоре.

     Небето беше безупречно. С няколко бели, разбъркани облака, които се плашеха да се изпречат на пътя на слънцето. Дишането ми се успокои. Дори не ми беше горещо. Колите минаваха и заминаваха. Даже нямах представа, че тук има такова движение. Някой, ако ме видеше, надуваше клаксона. 
     Небето е… всичко. За пореден път се убеждавам в това. И колко лесно може да бъде, когато млъкнем поне за малко. Нито шумът на жужащите край мен оси и мухи, нито шумът на колите, нито на слабия вятър, не могат да разрушат тишината, която се загнездваше в мен. Тишина, дори спокойствие. Толкова малки и жалки изглеждаме под небето. То се извисява над нас винаги и завинаги. Дали лазурно и чисто синьо, дали кадифеночерно, обсипано с безброй звезди и една единствена седефена луна. Небето ни гледа. И често ни се смее на наивността и глупостта. Понякога със сълзи. 

     Трябваше ли да дойда до това парче земя, за да осъзная, че най-доброто понякога е да замълчим. Да разкараме глупавите клишета, глупавите готови изрази, които използваме ежедневно,ежеминутно. Трябваше ли да дойда до тук, за да осъзная, че съм махнала маската, която така несъзнателно съм си сложила. 
    И сега не ми казвай: „аз не нося маска.” 
Всички носим. Всички се държим по различен начин с хората, които ни заобикалят. Били то познати или не. Ти имаш маска, ти също, и ти, и аз, и вие, и тези там. Всички. Да.
Работата е там, че някои се сещат да я махнат,а повечето спят с тях, защото или забравят, че носят такава, или от страх да не пропуснат да я сложат утре. Дано един ден за тях да няма „утре”. Има много видове маски. 
Ти каква носиш?

     Просто лежах там, гледах небето и се наслаждавах. Наслаждавах се на стари спомени, които си припомних, на весели мигове с приятели, някои, от които вече не живеят в Русе, които не са до мен, които виждам все по-рядко и по-рядко. Дребни изненади и големи шеги. Разочарования, болка, сълзи и смях. Опитах се да си спомня. И просто мълчаливо да изживея всичко наново. Защото времето никога не спира. Никога не се връща. Хубаво е да не го чакаш, защото то определено няма да чака теб. Отминава те като тир и те залепя като дъвка на асфалта. Дали ще можеш да се надигнеш и да продължиш, зависи от теб. 
Колко опърпан и унизен ще си отидеш, отново зависи от теб. Колко любими хора ще изгубиш, колко самотни празници ще изживееш, колко нечути „честит рожден ден” ще запомниш? 
     Дали ще можеш да простиш?

     Спри се за миг, замълчи и се огледай! 
     Ключовата дума е „замълчи”.
     Огледай се и оцени това, което имаш, а не това, което си можел да имаш. Може би си го чувал хиляди пъти. Сигурна съм, че си го чувал дори повече. И сега ти звучи повече от банално. А колко пъти си се замислял наистина над това? 
Тишината може да направи много неща. Велики при това. Може дори да те промени. 

     Изправих се бавно и колкото успях, изтръсках полепналите по гърба ми неща. Имах четири пришки – по една на петите и под пръстите. Бяха се напълнили с вода и все едно стъпвах на малки възглавнички. Но болеше ужасно. Стъпвах внимателно и ходех изключително бавно. Тъкмо влязох в селото, когато една от „възглавничките” се спука. Кракът ми започна да се хлъзга в сандала и да пари още повече. Мечтаех да се прибера и да се изкъпя със студена вода. Да легна на хамака и да гледам отново небето. 
Никога няма да ми омръзне. 

Вече не помнех, че съм сърдита да на баща си. Не помнех дори какво е било вчера. Знаех само, че съм вървяла и стояла повече от пет часа навън. 
Знаех, че съм направила нещо.. за себе си. 
Свалих маската си. И не я сложих. 


                                                                                                                    25-26.07.09
                                                                                                                                         Н.