- Започнахме често да си мълчим! - каза тя.
- Не ми се говори, знаеш - отговори той.
Всеки от нас има какво да каже и на кого. По всяко време на денонощието. Думи, които някой иска да чуе. Ей така, за самочувствие. За по цветно настроение през деня. Думите извират от сърцето. Иначе няма как да бъдат изречени. Колко са премълчаните чувства! Пред любим човек. Пред майка, баща. пред деца. Думи, които стоят за нови. Да са чисти и подредени. А какъв е смисъла от тях, когато не са чути? Колко е хубаво да бъдат изричани в момента, в който и ти, а и аз имаме нужда! Посаждаш семе от събраното през годините. Знаеш, че е добро. Поливаш го. То расте. Сложил си го в саксия, за да можеш през студените дни да си го прибираш вътре. Пораснало е красиво цвете. Но сякаш нещо му липсва. Свобода. Размах. Усмивка. Ще стои там, където го постави човекът. На светло. На топло. Ще забрави да го полее, а навън ще вали дъжд. То ще е жадно за ласка. Както и думите, оставени за по-късно. Няма човек, който да не копнее да чуе това, което ще погали сетивата му. че изглежда добре. Че е обичан. Че е света за някой друг. И защо тези съкровени думи се слагат в саксии? За по-късно? Нима времето не си позволява да хвърля на боклука това, което не е силно днес? И в същото време всеки осъзнава колко е крехък човекът. Колко е ранима човешката душа. Ако на едно цвете му е нужно чаша вода и сноп слънчеви лъчи, то на човекка му е нужна една дума, за да да му бъде слънчев денят. Дума, която да расте свободно. Не в саксия. Да не бъде зависима от това, някой да я премести на светлина. Сама да се е преборила с бури, ветрове и жега. И тогава да бъде изречена. Никой няма нужда от думи, които са отглеждани изкуствено. Ако ти кажат, че те обичат, нека да бъде с най-истинското и проверено от времето чувство.

Явор Перфанов
27.02.2023 г.
Г. Оряховица