Откъснах я, докато още беше малка и нямаше как да ми противоречи. Обещах ú да и покажа светове, които никога не е виждала, хора, които никога няма да срещне и места, на които ще мечта е да отиде. Обещах ú и тръгнахме. Тя още не можеше да говори. Не познаваше думите, не познаваше звуците, не познаваше жестовете, които ние хората използваме, за да изразим себе си. Просто ме гледаше с огромните си очи и знаех,че е разбрала - нямаше друг избор, освен да тръгне. С мен. Говорех ú. Говорех ú непрекъснато. Разказвах ú за високите планини и хилядите техники, които трябва да усвои, за да може да ги покори. Разказвахú за реките, които водят началото си от безсмъртните недра на земята, за да потекат и да измият света, да го пречистят от болката, с която е откърмен. Разказвах ú за небето. То понякога се слива със земята, за да роди прозрения, а после отново се изкачва високо и недостижимо. Понякога небето плаче и от сълзите му пониква живот. Понякога плачът му е толкова неспирен, че дави всяка мисъ ...