Беше един от онези дни за които мечтае всеки любител на спокойният аскетичен живот сред природата - парещ понеделник в края на лятото и претъпкан до болка трамвай в дежурноно обедно задръстване на големия град. Всевъзможни миризми, една от друга по-неповторими се извиваха с отчайваща жестокост за да родят онзи коктейл от специфични ароматни молекули, притежаващ уникалната способност да преобърне стомаха на не едно живо същество на тази планета, разполагащо с този иначе полезен орган. Дузина пенсионери се опитваха безуспешно да заглушат крясъците на ватмана, който псуваше юнашката всяко движещо се или не превозно средство, засечено в полезрението му. Чалгата се лееше с грохота на три километров венецуелски водопад и някак естествено се сливаше с тежкото тракийско хоро, опияняващо посетителите на близка долнопробна кръчма. Една от бабичките, седящи в епицентъра на този импровизиран земен Ад - жена на достолепна възраст с препълнени пазарски чанти и буден поглед, най-безцеремонно, с нескрита почуда зяпаше младото момиче, седящо отсреща и все повече се убеждаваше, че, горкото, явно нещо не е с акъла си. А то сякаш не забелязваше въобще цялото безумие около себеси - стоеше така спокойно и замечтано, че самото Дао би му завидяло за съвършенството. Опита се да събере реещите се над незнайни поляни свои мисли, за да огледа впечатлената бабичка, но мозъка му бързо се отказа от тази безсмислена задача и отпраши отново във всевъзможни посоки. Защо ли всъщност толкова много мразеше лятото? Дали защото за пръв път беше видала Земята в разгара на зимата - тогава, когато се раждат от полярния студ онези митични хибриди, към които принадлежеше? Не се чувстваше различна, макар да имаше плът на жена и дух - свободен и непокорен - на дива кобила. Тя беше Кентавър. Чувстваше се уютно, само когато снегът с нежна прегръдка покрива всичко в неподправена белота, а денят бързо отстъпва на сумрака, носещ ледени ветрове. Студ, който сковава въздуха и стопля душите, принуждавайки хората да търсят топрината пред огнището, заобиколени от най-близките. Тази топлина беше различна от позьорската жега на лятото, идваше от пламъка но огъня, в който се отразяваха мечтите вечер, тази топлина беше истинска... Съдбовна белота и заслепяващ мрак, лед и огън, и хаос от чувства, стремежи и мечти. Момичето беше закърменто с тях от първата си глътка въздух, беше родено в тях и живееше в тази подредена спирала от противоположности. Затова и слушаше само сърцето си, онази дива, неподправено жива и истинска част от същността си, чийто зов не винаги успяваше да разбере но някак си сляпо съумяваше да следва.
" Имзади " - любими - един нетърсен стон се изтръгна от дълбините на душата й и без да прекъсне хаоса от мисли се отправи някъде безцелно в незнайното пространство, неподозиращ нито какво търси нито при кого отива. Дали бе отправен за този, който беше част от живота й сега и когото чувстваше, че обича или бе просто порив - първичен, неосезаем и всесилен, който само чакаше удобен момент, за да обърка живота й? Досега никое желание, опожарило неочаквано сърцето й, не представляваше случайност. Играта на живота за другите, беше за нея съдба, чертаеща пътека в душата й. Ноа наистина ли беше съдба и този всесилен копнеж по дивата и невидима пътека сега? Предопределено ли бе да изостави пътя и вероятно да бъде обречена да се лута в тъмнината? Или бе магия - този всемогъщ и чувствен зов - омагьосаха я или тя сама изпрати стрелите на магия древна като страстта? " Имзади "...разкъсваща търсеща въздишка..." Ти си някъде там...". Отчаяна болка носена от нежен стон преследваше като сянка сънищата й, океан от чувства и желания потъваха в безплътен образ неосъзнат. Момичето отърси глава за да се оттърве от тоз обсебващ блян по нещо, съществуващо единствено отвъд реалността. Ала една невидима ръка протегна пръсти, обляни с копнеж към онзи, чийто облик и материя не виждаше, кръвта й закипя във вените с прастара чужда сила и устните й зашептяха в транс
" ...Ще ме виждаш в съня си неспокоен
като самодива с тюркоазен поглед
призовавана с магическа отвара древна
от тебе пътника бездомен
Ще ме чуваш като шепот, като полъх в листата
докато бродиш сам в тъмнината,
като тътена на буря топла,
разтърсващ със светлина и страст гората.
Ще ме чувстваш като целувка нежна на росата,
която сутрин напоява устните ти жадни,
като слънчев лъч, откраднат в тъмнината,
ще събудя в теб от самотен сън душата.
Имзади, с мъглата ще се слея,
щом си ме повикал,
духът ми накрай света дори ще те открие.
Самодивата за обич омагьосва, но при изгрева със слънцето побягва - нея никой не може да я притежава. Душата на Кентавъра обаче, кацнала като нощна пеперуда в ръката ти през тиха септемврийска вечер, ще ти принадлежи навеки - така, както волята на прадедите повелява: Имзади - орисана за теб, повикана от теб, обречена на теб..."
...жарко есенно слънце и странна тишина. Момичето се огледа и с изненада видя че няма никой около нея. Вратите бяха отворени, а ватмана крещеше по мобилния си телефон за някаква катастрофа, задръстване и... Момичето сви рамене и се усмихна на себе си, грабна раницата си и доволно слезе - може би като повърви безплътно сред тълпата от забързани хора ще успее за още един мимолетно кратък миг от вечността да задържи този вълшебен сладък дъх... Имзади, моя изгубена душа.
© Ловец на сънища Все права защищены
*Образността ти е страхотна!