Когато пишех най-силните си стихове, перото го държеше болката – чистачката с метла от рими.
Когато и ти затвори вратата на дома ми за последен път, хванах сметалото и отмятах мъниста в ляво и дясно, претеглях плюсове и минуси, отново търсех равносметки.
Търкулваха се годините, снимката ми стоеше в безброй портмонета, там – до разменните монети. И също като тях биваше заместена от друга.
А всички монети тежаха еднакво, изглеждаха еднакво, само някои бяха по-зацапани от други.
Всеки път чистех поредната монета с рими.
Всеки път, когато си плащах в края, посвещавах стих.
Сякаш така се чувствах завършена. Свършена.
Думите са най-силното ми оръжие. Ще ги подбера, ще взема игла и конец, сякаш шия гоблен... бод след бод… за тебе ще нарисувам безброй картини.
Но докато ти държеше ръката ми, никога не довършвах гоблените си.
Все не ми стигаха конците. А като буца в гърлото ме чакаше циганката (която крадеше от църквата) да я избродирам.
Хващах тогава перото, за да ти наредя рими, да ги завия в ...