2504

               Борислав Ичев

Обожавам момента, в който всичко затихва, точно преди треньора ми да свирне и целият ми отбор пак да започне да тъпче земята като стадо говеда. Сякаш това е миг на съвършенство – пълна тишина, в която можеш да събереш мислите и да се отпуснеш. И естествено, докато се усетиш, мелето отново е започнало – един снаряд от безмозъчни гиганти се е изстрелял към отсрещната врата и хаотично тропат, тресат се, викат...

И, да, на следващия Ви въпрос – записан съм в училищния футболен отбор, против моето желание. Баща ми, който е световно изявен волейболист, реши, че липсата на спорт в ежедневието ми може да се окаже причина за „ленивото ми и асоциално“ изкривяване в по-нататъшни години. Всеки младеж трябвало да спортува нещо. Щяло да ми хареса само ако опитам. В последствие, останах силно разочарован. Какво по-точно му е увлекателното на това да биеш пътя до единия, пък после и до другия край на игрището, да прекарваш на зиг-заг топката през поставените в редица конуси, да риташ другите в краката..? Че и съм бил свидетел на това как някои се сбиват по стадионите заради тая глупава игра. Взимайки предвид това, че никога няма да приема футболът като спорт, става ясно, че и никога няма да разбера „духовитостта“ на един футболист.

Та, както и да е, ето ни сега, правим ежедневните си загрявки преди тренировка, които се състоят от всякакви чекнения, подскоци и клякания. Въодушевения подмазвач, който е застанал в центъра на кръга от загряващи, ни показва упражненията, а ние ги повтаряме. Опитва се отново да се извиси над нас като прави някакви нови, негови си упражнения и гъне тялото си като гущер. Четка се на треньора, който пък очаква да ги повтаряме безпрекословно. Ех, нямаме избор, правим ги...

Изкарват ни от салона да потичаме, да направим няколко обиколки на игрището. И отново – двама по двама се състезаваме, а треньора стои на финала и засича време. Слава Богу, падам се с някакъв клечо, който, като мен, изобщо няма структурата и телосложението на другите. „Пфу, поне няма пак да бера срама пред тия“.

- Старт! – Чува се далечния вик на треньора ми.

Рязък звук от сцеплението между гуменките и асфалта, бледа прашна завеса зад краката ни и голямо, много голямо ускорение. Колкото и да се бъхтя и да се старая да го задмина, този все така остава до мен. Стигаме заедно на финала, като в последствие се оказва, че ме е победил с някакви си секунди.

- Е, братле, ти си единствения тук, който мога да надбягам – заявява той задъхано, със самодоволна усмивка на лицето и вдигната ръка, която само чакаше за „петица“.

Хаха, мисли си, че съм сляп за неприкритата му подигравка.

- Как се казваш? – питам го.

- Филип.

- Браво, Фипо. – хладно вмятам аз - От теб ще стане страхотен футболист, както и безграничен кретен.

- Какъв ти е проблема? – сопва ми се той.

Охо, започва да ме напада...

- Не ти ли е ясно вече? Както ме гледаш, най-хилавият тук, дето за нищо не става, съм седнал, диван-чапраз, на тая пейка и блея празно, докато отбора ми търчи и изпълнява заръките на треньора – това какво ти говори?

- Нервен си, ‘щото те бих с няколко секунди на бягането и вероятно ще ме вземат за титуляр на мача със 197 СОУ, а теб ще те оставят резерва.

Уоу... Да, точно така, мислите ми четеш, тъпако.

- Такива като теб, които доброволно са дошли тук най-ги мразя. – репча му се - На бас, че и ти ще станеш една грамада, Дуейн Джонсън номер две и ще мислиш сто на сто като всеки един от тях. Яки като волове и точно толкова умни. Защо не отидеш така въодушевено в казармата? Все същата работа...

- Знаеш ли какъв ти е проблема? – прекъсва ме той – Няма никакъв живец в теб! Затова се дразниш когато виждаш, че у другите има някаква мотивация и тръпка. На бас, че през нощта ентусиазма ти не стига даже и за да мастурбираш!

Край. Писна ми от тоя глупак. Ставам рязко и го изблъсквам с все сила. Не бях забелязал, че зад него има локва и така мършавият Фипо цопва в нея и я разплисква. Ето къде ти е мястото, тъпако. Или трябваше да те накарам да правиш лицеви упори над нея и чак когато капнеш от умора сам да се изтърсиш там?

 Както цялото му лице е изплискано в кална вода, Фипо започва да се смее.

- Много е гот тая вана, нали? – казвам - После от биологическата паралелка ни викат, че повече ви бивало от нас. Пълни двойкаджии и боклуци сте ако питаш мен.

И в този момент виждам че както се хили като идиот, оцапан с кал до уши, Фипо едва доловимо си мрънка нещо под носа. Навеждам се предпазливо, защото кискайки се, пръска много и вони доста силно, а той започва да вика:

- Двайсет и пет, нула, четири! Хахаха, двайсет и пет, нула, четири, братле, това ще ти спаси живота повярвай – постепенно спира да се кикоти като лунатик и вместо да стане и да започне бой, той се изправя, изтръсква още непопилата кал от подгизналите си дънки и съвсем спокойно ми казва – Намери Калоян Михайлов. Единадесетти „Д“ клас. кажи му тази комбинация – Двадесет и пет, нула, четири и заклевам се, живота ти ще стане няколко пъти по-лек.

- А защо реши, че имам нужда от промяна?

- Ха, защото ако направя така – Фипо събира в едната си ръка малко кал от локвата и със замах я пльосва на челото ми. Бърша се с ръкава на анурака си и инстинктивно понечвам да го ударя. – Ти автоматично ще искаш да излееш цялата емоция, която си заковал в себе си. – Спирам като парализиран - Братле и аз бях така. Ама това те разяжда от вътре, трябва да се осъзнаеш. Направи това, което ти казах и ти гарантирам, че ще си много по-щастлив от живота. – Фипо ме потупва с калната си ръка по рамото, обръща се и тръгва към съблекалните.

Хм, да си кажа честно, наистина имаше нещо вярно в думите му. Може би именно то ме беше спряло да не го цапардосам и да го нокаутирам в локвата за втори път. И каква беше тази числова комбинация, която бе викал така високо и ясно? Двадесет и пет, нула, четири? И това по някакъв начин е свързано с някакъв биолог от съседната паралелка, за който, странно, обаче не съм чувал нищичко. Уж ми е съвипускник - най-малко по коридорите би трябвало да сме се засичали...

И така, потънал в размисли, аз следя калните стъпки, които Филип оставя след себе си и след като затръшва вратата на салона, аз се обръщам за да си хвана раницата и да тръгвам, но познайте кой стои на пътя ми...

Лили Кожухарова. Красивата ми съученичка, която е може би моята... Единствената и идеална мишена. Още откак я зърнах в осми клас разбрах, че чувствата ми към нея няма да убегнат толкова лесно. Все пак – четири години, всяка с еднаква дозировка захласване по Лили не са хич малко. Но, може би, за жалост, ще си остана завинаги в тази приятелска скоба, в която тя обичаше да ме поставя. Изрично искам да спомена, че понякога това момиче ме караше да се чувствам ужасно и на моменти я мразех заради това, че не ме отразява. Често се случваше заобиколно и незабелязано да издигам приятелските ни отношения като най-яркия пример за това е как след даскало ходехме в градинките отпред и си имахме едно набелязано дърво с дебел и наклонен ствол, което беше перфектно за катерене и имаше страхотен изглед към залеза. Да и въпреки това, тя продължаваше да ме има просто за приятел...

Кръстосала е ръце. Носи виолетовата си блуза, прилепналите дънки, а косата си е оставила пусната. Гледа ме начумерено – чудя се дали е заради още жълтеещото ми чело, заради миризмата или какво... И тогава тя ме смъмря:

- Видях те как блъсна Филип в локвата.

- Не... Просеше си го – жалко пелтеча аз.

- Знаеш ли? Изчаках те за да си тръгнем заедно, ама сега като ти видях агресивните и просташки изблици, ми чернееш пред очите.

- Не, чакай, Лили...

- Какво „чакай“? Ревнуваш ли от него!?

Как пък ти хрумна това, Лили...?

- Не, просто се сдърпахме.

- Просто се сдърпахте..? Значи си преживял факта, че той е добър с мен, че излизаме да и че може да тръгнем заедно? Не мисля.

Сърцето ми се сбръчква и става на топка в гърдите. После се рециклира, пропадайки някъде надолу в стомаха ми. Усещането е сякаш изведнъж изпадаш в толкова дълбоко умопомрачение, че все едно си пред припадък.

- Лили... – започвам някакво изречение, което дори не знам как да завърша.

- Ще се видим утре. – Казва тя и гневно си тръгва, късайки парченца от мен самия.

Незнайно защо, но отново се обажда глупака у мен. Решавам, че няма да се дам тъй лесно. „И аз имам достойнство, все пак“.

- И без това свършвам в три! – провиквам се след нея.

Лъжа. Тренировката беше свършила и аз бях свободен да си тръгна с нея. Но, неее, тъпата ми интуиция подсказваше, че трябва да се покажа като независим. Няма значение, че всъщност просто налях масло в огъня.

                                                                  ***

Замаяност, безкраен укор, бледа депресия... Звездички, обикалящи над главата ми като на геройчетата-глупци от анимационните филмчета. Целият свят се върти с главоломна скорост около мен, още същата вечер, когато тя ме беше нахокала. Лежа и безмълвно цикля наум. Всички факти сочат, че щом Лили се е обърнала към някой друг, значи просто тази магия, която е в моята глава, не присъства в нейната. И както се бях изпречил на пътя й, така пострадах още повече. Положението ми сега е по-ниско отколкото беше преди – мога само да й се извиня, но това няма да свърши работа. „Извинявай обувки не лъска“. А дори и да лъска – аз няма да стигна по-далеч от онази приятелска скоба, в която стоя толкова дълго. Искам повече. Искам много повече.

На следващия ден – Понеделник – малко се поуспивам за втората си смяна в училище. Може би заради дългото среднощно будуване. Стягам си чантата, мия си лицето и за десет минути пооправям отгоре-отгоре стаята си, хапвам две филии хляб със салам и драсвам бегом към даскало.

Днес съм решен на две неща – ще се извиня на Лили и ще поразуча малко този магьосник Калоян Михайлов, който щял тотално да ми подобри живота.

Естествено, появявам се закъснял в час по Немски. Казвам механично, че съжалявам и тръгвам да си търся място където да се настаня. Никъде не намирам свободни места. Обикалям като свободен електрон стаята, но много столове липсват и класа е заел всичките. И тогава забелязвам, че има едно свободно място до Лили... Боже, какъв е тоя лош късмет, с който така щедро ме даряваш...? Завъртам очи, вдишвам дълбоко и сядам до нея.

Часът се проточва много дълго. Лили така и не ме поглежда. Когато госпожата диктува, тя съсредоточено си води записки, а когато обяснява, Лили вперва очи в химикалката си и я човърка.

Часът свършва, тя става и си мята раницата на гърба, и докато се опитва да се изниже от чина аз подхващам:

- Лили, извинявай, не исках да се стига до тук...

 Профучава покрай мен като фурия и излита от стаята. В този момент се обръщам към Стоян, който седи на чина пред мен и си подрежда учебниците в чантата.

- Стойо, чувал ли си за някакъв Калоян от „Д“ клас?

- Новият им. – отвръща Стоян. – Няма как да не си го виждал. Не беше ли на тържеството на петнайсетти септември?

- Не, какво е станало?

- Тоя се напери и взе микрофона от ръцете на водещата.- казва Стоян - После направи няк’во мега якото шоу. Дрънкаше за цикъла на Кребс и такива глупости. Обаче, друго като това тържество няма да има, просто тоя е роден талант.

- И след това?

- Какво след това? Чух, че годината я почнал много зле... Счупил носа на някакъв деветокласник и го наказали...

-  Двадесет и пет, нула, четири. – прекъсвам го аз. Стойо изпада в недоумение.

- Какви ги дрънкаш?

- Знаеш ли какво имат сега „Д“ клас? – питам го.

- Май История... – объркано ми отговаря той.

Напът към триста и седми кабинет. „По-бързо, идиот такъв, трябва да хванеш междучасието!“ Двайсет и пет, нула, четири, сега ще видим що за код си ти. Кабинета по история е отворен, затова аз просто нахлувам в стаята, в която цари пълен хаос – ученици, насядали по чиновете играят карти, други в дъното на стаята се бият с чадъри.  Шумотевица навсякъде. Намирам някаква момичешка компания, която питам за Калоян и те ми казват, че той нямало да влиза в историята, защото щяли да го изпитват. Най-вероятно бил в кафето надолу по улицата, където обичал да прекарва доста учебно време.

Въздишам. Две цели и два пропуска за един ден. „Майната му“ – казвам си – „Ще пропусна физиката и ще тръгна надолу по улицата, но ще намеря този тип.“

Докато се скитам сам по тясната улица, напът за Калояновото кафе, въпросите не спират да се пръкват в главата ми. Изгарям от любопитство. Проклет да е Филип за това, че ми пусна тая муха из главата.

Стигам до местното квартално заведение, което отвън изглежда пусто. Пластмасовите столчета са нахлупени върху дървените маси. „Затворено?“ Не. Вътре има един младеж, който седи на бара и с цигара в уста си бъбри със старата барманка. Вдигнал е такава димна завеса в това закътано местенце, че като влизам веднага започвам да кашлям. И двамата ме заглеждат.

- Калоян Михайлов? – питам аз през кашлицата си.

Тръсва си цигарата в пепелника на бара и подвиква:

- Зависи.

- Двадесет и пет, нула, четири! – възкликвам.

Калоян ми отправя един изучаващ и неподвижен поглед. Сетне се усмихва и отпива от кафето си.

- Кой ти го каза това? – прихва той.

- Филип Кондаков.

- Фипо значи... А знаеш ли за какво иде реч?

- Честно казано, не. Той просто ми каза, че щяло да ми поправи кофти характера.

- Идваш тук с чисто желание за промяна? Защо? – Избира за най-подобаващо да изрази учудването си с насмешка.

Помълчавам известно време. Той беше прав... Имам желание за промяна!! И чак сега го открих...

- Братле... Има го това момиче, което направо ме изкарва от релси. И бих направил всичко за нея. – Калоян кима с глава, безмълвно ми казва „Работата е ясна“ - Обаче така като не ме отразява ми влияе много зле – дните ми минават, като че ли съм някакъв типаж в черно-бял филм. Затварям се в себе си, приятелите ми отчасти ме зарязват, ‘щото ставам избухлив и си го изкарвам на тях...

-  Хм.. Като се замисля на човек като теб може да се помогне – Подпрян на ръката си Калоян ме гледа с лукава усмивка. – Двадесет и пет, нула, четири е кодът, с който потвърждаваме, че не сме външни хора, а членове на моето братство.

- Религиозно братство? – изумено го питам аз.

- Не точно, но да. По-скоро идеята е да сме единни. По този начин проблемите на всеки, наред с агресията ни стават общи и по-лесни за приемане. – Калоян си дърпа веднъж, догаряйки цигарата до филтъра. Съвсем небрежно я мята, целейки се в далечното кошче. – Не трябва да казваш за него на никого обаче. – Прошепва – Каквото правим в братството, остава в братството, разбираш ли?

- Какво толкова нередно правите?

- Вярванията ни са нередни. Всеки, влязъл в това братство е бил с ясното съзнание, че отива на място където си начесва агресивната краста. – шепне Калоян като от време на време се обръща за да погледне дали барманката ни слуша – Ние се възхищаваме на дявола, братле...

Леле... Еретическа организация под носа на учителите...

- Десетима сме в това братство. – продължава Калоян - Казвам ти, веднъж излееш ли си емоцията, пред нас и онзи, опашатия, напълниш ли стаята с „тъмната страна“ на характера ти – деня става по-свежарски от всякога.

Не знам какво да кажа.

- Всеки един от нас може напълно да разчита на другите, понеже... – Тук Калоян се замисля как да го обясни най-добре - Вижда частица от себе си в тях. 

Масата потъва в мълчание, през което той ме гледа изпитателно и отпива бавни глътки от кафето си. Нито решение мога да взема, нито дума мога да обеля. Просто речника ми се изчерпа щом разбрах каква е дълбочината на това „Двайсет и пет, нула, четири“

Нервно поглеждам часовника си. Четири и петнайсет! Пропуснал съм физиката, географията, голямото междучасие е минало и сега течеше часът по Български.. Ставам рязко и премятам чантата през едното си рамо.

- Закъсняваме за четвърти час! – панически възкликвам аз.

- Е и? - саркастично подмята Калоян.

- Трябва да се връщам, нямам бележки..

- Добре, в случай, че решиш да се присъединиш към нас, това е номера ми – пъргаво вади от малкото джобче на ризата си химикалка, щраква я и набързо го надрасква на салфетка, която после ми връчва. Грабвам я и хуквам към изхода на кафето, а той се провиква подире ми – И не казвай на никой!!!

                                                   ***

Край на седмия час по математика. Не че съм кой знае колко изморен, защото все пак днес бях пропуснал половината учебно време, но суматохата, която наставаше по коридорите направо ме подлудяваше. Звънци бият, съучениците ми не спират да бъбрят... Главата ми пулсира, като че ли ще се пръсне. Искам просто да махна с ръка и да заглуша всички. Да си изключа ушите за малко. О, да, това би осигурило идеален терен за хаотично движещите се, блъскащи се една в друга размисли.

Най-после излизам от шумотевицата покрай главния вход и отивам на „Снайпера“- градинката, намираща се в покрайнините на гимназията, където учениците обикновенно се събират да пушат. Знам, че Лили винаги минава оттук напът за вкъщи. Ще я пресрещна и ще й обясня всичко.

Заравям главата в шепата си, опитвам се да се скрия от света. Потъвам в пълен мрак. Не, че „Снайпера“ не е достатъчно мрачен през тази част от денонощието, но самото ми присъствие го кара да изглежда като бездна. Мисля си: „Дали наистина го желая това братство? Дали наистина съм такъв изверг?“ и изтръпвам като чуя отговора да кънти в ума ми „Точно това е моето изкуство. Да бъда колкото мога, по-голям изверг.“ Отричам действителността за да укротя виелицата от емоции, която вилнее в главата ми. Щом го желая значи това не е просто „обикновенна болест на подсъзнанието“, която някой психолог да може да излекува... Аз съм ненормален. Желанието ми за надмощие е запечатано в най-трудно достъпните части на подсъзнанието ми. Говорейки така, звуча като чудовище, но ще се изумите всъщност колко човешки се чувствам в момента.

- Какво правиш тук? – Лили поставя грубо длан върху рамото ми, а аз вдигам глава като попарен.

- Изчаквах те за да ти се извиня за случката с Фипо.

- Донякъде те разбирам – процежда тя през зъби и се настанява на пейката до мен. – Разбирам, че с теб имаме по-далечни отношения и ти от доста време насам се опитваш да ги подкопаеш. Не си мисли, че не съм забелязала – залезите в парка, многократните опити да ме поканиш на среща, лятото, когато бяхме в Приморско... Не ме разбирай погрешно – и на мен ми харесаха и бяха точно толкова съкровени, колкото бяха и за теб..

-  Ако беше така, нямаше да ми говориш така сега – натъртвам аз.

-  Обстоятелствата...

-  О, я стига! – крясвам - Опитваш се да замажеш факта, че смяташ Фипо за по-превъзходен от мен! Недей, не боли по-малко..

-  Ти имаш сериозни и дълбоки, емоционални проблеми! – изведнъж възкликва тя. Трябва да призная, скри ми шапката. – За които трябва да потърсиш професионална помощ! Не е нормално седемнайсет-годишен младеж да страни от класа си, да стои в тези наркомански свърталища и да е пристрастен към самонаранявания!

Постепенно, с всяка следваща дума, Лили сякаш ми копаеше гроба. А пък с последната буквално ме удари с лопатата...

Говореше за състоянието ми преди няколко месеца. Имах натрапчиви мисли, които зараждаха огромни талази от страх и единственият начин, по който можех да ги преборя, бе физическото нараняване. Единият вид болка надделяваше над другия. И тъй като всичко това излизаше от контрола на нашите, а ръцете ми бяха обсипани в синини и малки белези, аз обиколих всякакви психолози и психиатри. Общото заключение бе, че имам ОКР „Обсесивно-Компулсивно Разстройство“... Това сложно понятие се бе вкопчило в главата на Лили и я караше да ме смята за луд.

- Аз не съм луд – съвсем отнесено вмятам аз.

- Не съм казала това.

- Просто избягвам контакти със скучни личности...

- Не. Самозалъгваш се. – казва Лили - Виж, няма нищо неадекватно в това да имаш такива проблеми. Затова я има професията на психолога. Ако си малко по-редовен и по-сериозен с това ...

В един миг, сякаш трупащата се емоция в мен намира пролука, от която да избие. Сграбчвам Лили за раменете, укокорвам очи и избухвам:

- Няма смисъл да ми промиват мозъка с тъпите си, разбиращи погледи, Лилиии! Ти ми причини това! Само ти можеш да го поправиш!

Странно как, но цялата истина, която исках да й кажа се побра в три изречения.

Изписва се страхотна изненада на лицето й. Тя бавно изхлузва ръцете ми от раменете си и се изправя, гледайки ме като че ли насреща й е Джак Изкормвача.

- Извинявай, Алекс ... – проронва тя – Но пътищата ни са коренно различни.

- Не, моля, те Лили... – хленча аз – Не съм психопат, знаеш го...

Няколко горчиви ридания прииждат от гърдите ми. Очите ми се навлажняват. Една сълза се стича по извивките на носа ми. После втора, трета... Лили така и не сваля ужасения си поглед от мен.

Опитвам се да подтисна напиращите хлипове, които са ми основен генератор на тъга в момента. Отделям няколко секунди за да си разтрия мокрите очи и когато отново поглеждам към Лили, тя вече ми е обърнала гръб и върви по тъмната пътека, напът за автобусната спирка.

                                                    ***

Тази вечер ума ми е по-бистър от когато и да било. Мисълта ми тече като хвърлена в реката бутилка с писмо. В него всичко е изписано с наклонен и ръкописен шрифт, типично за един влюбен нещастник, а с особен вид мастило се отличават думите "тъга","агония","мъст" и "безскрупулност".

Превъртам отново и отново сценария, в който Лили ме изоставя на „Снайпера“ и втълпявам в главата си всеки детайл от него. В главата ми се оформят пъклени планове за самодоказване. Готов съм да направя нещо наистина налудничаво за да си върна приятелски настроената Лили до мен...

В два часа през нощта пиша на Калоян Sms, който гласи – „25-0-4. Навит съм на поканата за братството. Трябва да поговорим и да ви помоля за нещо.“

Тъкмо бях започнал да се унасям, когато телефона ми звъни. Калоян.

- Какво е това „нещо“, за което искаш да говорим?

- Да, добър вечер и на теб... – Сънено отвръщам аз.

- Казвай по-бързо, че нямам време.

- Може ли утре да се видим по-рано и на четири очи да го обсъдим?

- В единадесет часа, в същото кафе, където бяхме миналия път, става ли? – предлага той.

- Екстра, ще се видим там тогава.

                                                                  ***

В единадесет без десет съм седнал на каменната ограда на кафето, отпуснал съм глава и съм затворил очи. Наваксвам с пропуснатия си сън. От време-навреме се свестявам, оглеждам се за Калоян и пак задрямам.

- Някой май е свикнал да си поспива повечко, ха? – Калоян се е появил изневиделица пред мен, усмихва се и си закача слънчевите очила за джоба на дънките.

Намираме масичка в празното кафе, издърпваме два стола и си поръчваме два спрайта.

- Братле, на нищо не приличаш – казва Калоян. – Все едно не си спал от седмица... Обръщай малко внимание как изглеждаш...

Игнорирам това изказване и отпивам една малка глътка от спрайта си.

- Алекс, трябва да знаеш нещо много важно за мен. – заявява Калоян - Аз не съм такъв, за какъвто ме мислиш. Онзи път като се видяхме, реших да бъда малко по-любезен, тъй като има вероятност да се включиш в братството, но само дотам.

- Какво трябва да значи това? – учудвам се аз.

- Значи, че ако продължаваш така само да искаш и да грабиш докато си при нас... Или пък да вземеш да се изцепиш пред някой ... Усетя ли някакъв бегъл признак за манипулация от твоя страна, ще направим с теб онова, което правим с всеки предател или користник. Ще те вземем за изкупително агне на съвещанията ни. Окото ми няма да мигне, повярвай...

- Чакай, още дори не съм ти казал... – прекъсвам го шокирано.

- Горе-долу ми е ясно – съобщава той – Какво може да искаш от братство сатанисти с агресивни мании?

- Добре, няма значение, забрави... – Махвам с ръка и си сръбвам от спрайта.

- Алекс, това по-скоро трябваше да стои като предупреждение, не като заплаха. Искам да си наясно, че се захващаш с нещо голямо.

Мълча. Опитвам се да преценя дали молбата ми е достатъчно чудовищна за да бъде отхвърлена дори и от Калоян.

- Добре – приближавам се до него, сякаш ми е трудно да го изрека наглас – Това момиче... За което ти говорех...

- Дааа? – Калоян кима, погълнат от любопитство.

- Дали ще можем да я притиснем...? Имам предвид вие да я притиснете? Да я причакате след училище и ... Да я приклещите на „Снайпера“?

- И за какво ти е това? – пита Калоян.

- Ще го инсценираме... Вие грубичко ще я хванете там, сякаш се заканвате да й правите нещо. Тогава аз се появявам и започвам да ви викам и да налитам на бой. Пускате я и се захващате с мен. Млатите ме пред нея докато не се покрия с кръв и естествено, гледате да не ме убиете. После най-безцеремонно си тръгвате и като ни оставяте сами, на нея се пада частта на съжалението, което искам да изпита, когато се обажда на бърза помощ.

Калоян ме гледаше с все същия си сериозен поглед.

- Не мога да повярвам, че искаш от нас да те пребием.

- Не просто пребиване, а театър пред нея... – в очите ми блести една искричка лудост.

Калоян плъзва замислен поглед от мен към тавана и се олюлява на пластмасовия си стол. Аз съм вперил жадните си очи в него и тръпна в очакване. Прекарваме така около минута-две. Сетне той пита:

- Добре, в колко свършвате днес?

                                                                        ***

Немски, немски, математика...  Блея в баирите. Гриза си ноктите. Чувам думите на учителките заглушени. Мисля само за „Снайпера“ и екшъна, който ще се развие на него само след няколко часа. Моля се само нещо да не се прецака след училище и всичко да мине като по вода. Хайдее, да свършват по-бързо часовете...

... Голямо междучасие – отскачам до магазина, взимам си една кола със сникърс за тонус преди грандиозното ми пребиване.

... Биология, биология, час на класа... Решавам, че ще си тръгна петнадесет минути по-рано от последния час при класната, за да мога да се приготвя за шоуто. И така, докато госпожата чете някаква заповед от директора и  ни отправя по някой друг, укоряващ поглед над очилата си, аз ставам и без да казвам нищо излизам от стаята. Не ми пука за отсъствия. Утре сигурно ще съм в болница. А пък ако Калоян загуби нишката на живота ми сред серията си от удари, е възможно и да стана самоубиец.

Скривам се зад един храст, недалеч от „Снайпера“, откъдето да мога да наблюдавам случващото се там. Напрягам малко зрението си и...

Насред градинката са се струпали Калоян и още три момчета. Всичките до един-високи и снажни, готови за безскрупулния ми, боен план. Хилят се и се побутват. Точно така, пичове. Малко хумор преди да се залавяте за работа ще ви дойде добре.

Чувам далечните училищни звънци как бият. Всичко ще свърши след петнадесетина минути. Големи тълпи от ученици се устремяват към метростанцията „Джеймс Баучер“ или към спирката „Милин Камък“ на трамвай десет, или към по-долната – „Семинарията“, а тези, които вървят надолу, към автобусите, винаги предпочитат да минават по дългия път за да могат да изпратят и да прекарат малко повече време с приятелите си. Само Лили минаваше през „Снайпера“, защото бе по-напряко, а и плюс това не й се оставаше на „Беседката“ или „Седмака“ с другите пушачи, които обикновенно се събираха там.

След малко успявам да различа Лили. Тя се откроява от групата ученици, която вървеше към „Седмака“ и тръгва към „Снайпера“.

Калоян я вижда. Казва на приятелчетата си и те всички застават в готовност, сетне се подпира небрежно на едно дърво и я причаква с типичната си, загадъчна усмивка. Проличава си, че  Лили надушва заговора още щом навлиза в „Снайпера“, по това, че спира и приковава уплашен поглед в Калоян. Долавям как той й казва нещо от сорта на „Обърка ли пътя, скъпа..?“ и в този момент един от здравеняците бързо я хваща през ръцете и й запушва устата с длан. Лили започва да се мята и да се опитва да се изниже от хватката му, затова той я рита в свивките на колената и тя пада на колене пред Калоян. Дочуват се слабите й стонове, които не могат да стигнат далеч. Момчето я държи неподвижна, а Калоян е клекнал пред нея и й казва нещо. Тя започва тихо да плаче през заглушаващата ръка, която стоеше на устата й, а Калоян я зашлевява силно и звукът от удара отеква и се законтря в главата ми.

Време е да действам. Мятам раницата нагръб, излизам уж неохотно от храста и потеглям с бърза крачка към „Снайпера“. Коленете ми потрепват, дишам учестено, а сърцето ми бие толкова мощно в гърдите ми, че от време-навреме прескача по някой удар.

Заставам на пътеката, на входа на градинката, прихванал с двете си ръце презрамките на раницата си. В това време Калоян гали неподвижната Лили по косата и й наговоря неща, които само сподавяха плача й още повече.

Придавам си изумен вид. Калоян ме вижда.

- А! Нашият човек се появи! – реакцията му ме кара действително да застина на мястото си. Какви ги вършеше...? – Алекс, това ли е кучката дето казваш, че не те отразявала?

Заглеждам се в насълзените й, зелени очи.

- Копеле... – мълвя аз

- Моля? Стига си се занасял. Хайде де, ела, само ние ли ще се забавляваме?

Калоян замахва и я удря отново.

- Ще те смачкам, нещастнико! – заканвам се.

- Какво ти става, нали ти искаше да си я хванем за тая нощ?

Изпитвам някаква сложна смесица от чувства: невъздържан гняв спрямо Калоян, примесен с остър пристъп на отчаяние спрямо Лили.

- Окей, пуснете я да си върви, явно, че нашия Алекс го загриза съвестта... – заръчва Калоян на момчето, което я държи неподвижна.

В момента, в който то отпуска хватката си, Лили се изтръгва от него и хуква панически нанякъде в гората, където я губя от поглед. Фокусирам се върху измамника Калоян.

- Защо го направи? – крясвам.

Той се върти около мен и се подхилква.

- Ето какво правим ние за да си „начесваме агресивните красти“, Алексчо. – възкликва той.

- Криеш нещо още от самото начало!

- Наистина ли си помисли, че ще се навия на абсурдния ти план, бе, идиот такъв? – излайва Калоян. -  Да отидеш, пък да я притиснеш, пък да ме окървавиш, за да може тя да ме съжали... Тотааални глупости. – провлачва той - Или ще се приемеш такъв какъвто си или поне няма да се опитваш да ни купиш с ниското си достойнство!

Нервно се обръщам и навел глава тръгвам бавно да излизам от „Снайпера“.

- Къде си мислиш, че отиваш? – подмята Калоян зад мен.

После един от здравеняците ме хваща за ръката и рязко ме дърпа назад. Губя равновесие и се просвам на земята. Докато се изправям, Калоян крачи бавно към мен и говори:

- Нали си спомняш изумителния ти план? Според него сега ти ставаше нашето изкупително агънце.

Тъкмо се изправям и той се озовава точно пред мен. Без да мисли много ми забива едно кроше в носа, а аз зашеметено правя няколко крачки назад. Треперейки, опипвам лицето си и осъзнавам, че от носа ми е рукнала кръв. Калоян се приготвя за нов удар. Тъй като аз си вдигам лактите, правейки жалък опит да се защитя от него, той ме пресреща с юмрук по брадичката. Главата ми така се килва назад, че след удара си помислих, че може да ми е счупил врата. Едната презрамка на раницата ми се откача и вече нямам нищо, което да омекоти тежкото сгромолясване на земята. Оставам без дъх. Чувам като разсеяни екове гласовете на приятелите на Калоян, които се струпват около мен и започват да ме ритат. С всеки нов ритник, започвам все по-дълбоко да усещам вътрешните кръвоизливи по тялото си...

Така и не се събудих от онзи вечен сън, в който Калоян ме унесе.

Какво стана след това? Ако имате предвид земния живот - Светлини, аларми, сълзи, откровения... Само това си спомням.

Но ако имате предвид какво стана с мен самия... Дали съм влязъл в Ада, както заслужих? Дали съм се срещнал с Принца на Мрака? Дали съм изтърпял всичките си отредени мъки? На всичките въпроси – Едно голямо „Да“.

                                                          ***

Всъщност прелитането в отвъдното е едно мимолетно преживяване. То е строго индивидуално и откъслечно. Казвам „откъслечно“, защото когато отмине един изживян миг в отвъдното, той затъва в безкрайността и се превръща в блед и далечен, стар спомен, за който е изключително трудно да се сетиш. 

Може би единственият ми спомен, който блестеше с кристалната си яснота насред милионите други, загнили и забравени, бе онзи, в който се изправих срещу себе си и пропаднах дълбоко във личната си, адска присъда.

 Ето как стана – изведнъж просто се появих с окървавената си раница пред кантората на Дявола, а той дори не ме поздрави. Само каза „Влез“ и щом прекрачих прага му, вратата сама се тръшна. Дявола стоеше зад голямото си, изискано писалище и драскаше с едно черно перо, което постоянно се закачаше за рогата му.

- Седни. – Нареди ми той.

Покорно оставих раницата си до вратата, сeднах на отреденото си място и положих длани на коленете си като първолак. Дявола приключи с дращенето по пергамента и тупна перото отгоре му. Погледна ме с онези дълбоки червено-черни зеници.

- Какво ще стане с Лили ? – нетърпеливо попитах аз.

- Ще ми се да ти кажа, че ще прибера и нейната душа, ала това би било лъжа. – Гласът му звучеше гръмогласно, сякаш идващ от стените. Разкриви черните си устни в усмивка и допълни – Обаче нали знаеш, че на мен второто ми име е Лъжа. Така че нищо не е изключено.

- Нямаш власт над нея! – извиках - Тя е далеч над тези неща!

- Аз съм навсякъде, детенце мое. – забоботи Дявола - Аз съм сянката, която върви след теб в слънчевия и привидно свеж ден. Аз съм агресията, която така дълго таеше в червата си. Аз съм натрапчивите мисли, заради които те отритнаха...

- Може би – прекъснах го - но това не ти дава право да прибираш хора, които не са го заслужили.

- А какво те кара да мислиш, че аз изобщо прибирам души? – възкликна Дявола - Че изобщо съществувам някъде другаде освен в твоя разсъдък? Защо изобщо мислиш, че искам да те наказвам?

Затапи ме... Не знаех какво да му кажа...

Сетне той стана, излезе от писалището си и застана до мен.

- Ние с теб ще се позабавляваме доста, Алекс. – Просъска той – Ще прекараш цяла вечност с дявола в теб. Няма да има граници. Ще бъдеш изверга, който винаги си искал да бъдеш.

Трескаво търсех в главата ми за нещо, което да може да ме спре, нещо, което да ме успокои. Нали все пак бях едно кълбо от въображение, би трябвало да мога да намеря начин, по който да преборя самия себе си. За един момент ми се стори, че съм открил такава мисъл...

Мислех си „Поне ще знам, че макар и да не съм в сърцето на Лили, ще живея в главата й..“ И тогава Дявола, който нахално надзърташе в размислите ми, каза нещо, което щеше да ехти вечно покрай мизерията и хаосът, които властваха около измъченото ми съзнание.

- Живей с тая мисъл вечно, докато всеки ден разчленяваме Лили заедно, по нашия, творчески начин!