2

Събота следобяд се състоя погребението. Много омърлушени лица присъстваха. Съпругата на покойника плачеше и бършеше очите си със салфетка, но не успяваше да скрие мъката си. Синът им стискаше ръката на майка си и я успокояваше с думи. Хората ги гледали. Андрей също се мъчеше да остане равнодушен но не можа и в края на краищата пусна няколко сълзи за брат си. Единствено Наталия се пресилваше да изглежда отчаяна и страдаща. Не й бе приятно, разбира се, но не успя да почувства тъга за човек, който й бе почти непознат, въпреки че й бе близък роднина.

 Покойникът бе отрупан целия с цветя и единствено му носът му стърчеше над тях. Бе облечен с костюм и лачени обувки. Жена му дълго го бе обличала, понеже през повечето време се опитваше да спре прииждащите си сълзи. Искаше да изглежда добре и хората да го запомнят в този вид. Тя самата не се бе облякла прекалено прегърцунено и официално, пък и нямаше сили да го направи. Червеникавата й коса бе прибрана с шнола. Лицето й бе негримирано, но имаше много хубава, стегната кожа. Единстеното, което бе нацапала бяха устните й с немного ярко червило. Облякла бе рокля, а върху нея наметнала плетен от нея елек и тъй или иначе визията й бе по-скоро старчешка, но на никой това не му направи впечатление. Никой не се заинтересува върху това как бяха облечени останалите, защото в този момент наистина не бе никак важен този факт. Единствено Наталия оглеждаше присъстващите, понеже не можеше да мисли за нищо друго. От време на време хвърляше съчувстващ поглед на ридаещ, друг път оправяше косата си, продумваше нещо на баща си, който не я отразяваше. След време й доскуча. А освен това започна да се чувства не на място. Нещо я задушаваше и притискваше. Обстановката бе такава, че не й даваше да говори и да шава много много. Пък и всичките тези печални физиономии я стряскаха. Отделно тъмните им, траурни облекла. Попът който опрощаваше греховете на починалия... Всичко това я подтискаше. Чувстваше се, че въздуха не й стига. Представи си как се проска на земята безжизнена. Как настъпва паника... След това огледа отново хората. Тяхната скръб я потресаваше. Въпреки, че днес честваха пет години от както майка й бе катастрофирала... Тя не изпитваше тази тъга, която трябваше. А може би половината от присъстващите не я, а просто я показваха от благоразумие и възпитание.

 Наталия не се сдържа и се изсмя, когато се сети за една забавна случка от преди много време. Всички я изгледаха потресени. Проницателните им погледи се насочиха право към нея. Тя се засрами. Баща й бе най-намусен от всички, поклащайки глава. Момичето бързо се извини и изкриви устата си, трябваше наистина от сега нататък да бъде тъжна.

  Внезапно жената на покойника се разплака тъй силно, че лицето й цялото се зачерви, направи ужасяваща физиономия и се наведе, превивайки се сякаш от болки. Синът й започна отново да я успокоява, но жената не го слушаше. Той бе безпомощен пред това да я накара да спре да плаче. Но знаеше, че ще й мине... Всичко на този свят минаваше все някога...

 Някакви лели, които бяха съученички в гимназията на мъртвеца, също бършеха лицата си с кърпичка, грима им се бе размазал и изглеждаха ужасно. Те може би малко повече преиграваха, от колкото наистина да страдаха толкова. Наталия едва не се разсмя при нелепия им вид. Но не биваше. Не и днес. Не и на това събитие, което бе толкова мрачно и траурно. Тя поогледа и себе си най накрая. Собственото си облекло. Стори й се, че сигурно изглежда много грозно в този тъмен костюм. Но не можеше да се яви в ярка рокля, закичила венец от рози на косата си. Щеше да бъде възмутително. Или пък направо нямаше да я допуснат до мястото, където щеше да се проведе погребението. 

 Наталия се вгледа в очите на присъстващите. Личеше си кой истински изпитва мъка заради загубата и кой се преструва, дошъл единствено за да се наяде на гощавката след погребението. Най сетне гробарите спуснаха ковчега в прясно изкопаната дупка. Жена му изпищя, осъзнавайки че това е мига, в който вижда мъжа си за последен път. Щом ковчегът стигна земята, гробарите започнаха да мятат пръстта върху него. Когато запълниха изцяло дупката, се свърши. По-чуждите хора се разотидоха, а по-близките оплакваха мъртвия и изказваха сърдечните си съболезнования на жена му и сина му. Момчето само благодареше, стискайки ръката на отчаяната си майка. Тя не осъзнаваше вече какво се случва. Сякаш светът за нея бе свършил. Сякаш и тя бе потънала в безкрайната бездна. Все едно бе потънала заедно със съпруга си в земята... И наистина това сега желаеше. Да живее ли? И за какво? Сина й бе вече на деветнадесет години и можеше да се оправя сам. Тя не му бе нужна. Тогава за какво да живее? Имаше ли някакъв смисъл? Защо не бе получила инфаркт тя, защо не се бе избавила от живота най-сетне, а вместо нея се отърва мъжа й, оставяйки я отново безпомощна, но този път сама. Тя сега щеше да остане напълно сама в своя пуст апартамент. Щеше да се забие там и да започне да чисти по цял ден, за да си убива времето. Понеже сина й в съвсем скоро време щеше да я напусне и да я остави самичка. Той имаше приятелка, по негови думи сериозна. И навярно щяха да се оженят, да заживеят заедно... И да я забрави. Да забрави, че има майка, която си е дала живота за него, която е плакала по цели нощи, заради него. Заради това, че се е безспокояла, че няма достатъчно средста, с които да го изучи. Или пък когато е лежал болен, почти мъртъв и нещастната му майка бягаше вечер по доктори, съвсем забравила за себе си. Тя не помнеше какво е лично щастие. Нямаше никога време за себе си, защото на първо място винаги слагаше чуждите хора, а какво оставаше за близките й? Тя ги обичаше неописуемо много. Би направила всичко по силите си, за да са добре те. И сега оставаше сама. Щеше да има цялото време на света, което никога не бе имала. Щеше да бъде сам сама със себе си и можеше да мисли за собственото си спокойствие. Но не искаше. Никога не бе искала това, особено ако за това трябваше да плати с цената на самотата. 

  Андрей сега си мислеше за брат си и за тяхната странна вражда. От какво ли бе изникнала тя и каква бе глупавата причина? Той помнеше, че още когато бяха деца не можеха да се понасят, понеже родителите му винаги предпочитаха да хвалят брат му, Иван. Като по-големия им син, той сякаш им бе любимец. А Андрей много го обичаше и мечтаеше да бъде като него. Бе му модел да подражание, за това че правеше всичко както трябва. За това, че винаги получаваше хвалби от родителите си, защото все успяваше да направи точно това, което трябваше. Винаги имаше някакъв, дори и съвсем незначителен повод за гордост. Но след като Андрей го гледаше с такова благоговление, какво бе причината за тяхната мъчителна вражда? Та нали като деца винаги играеха заедно, все правеха разни щури бели. И въпреки това след време започна да не го обича точкова. Как успяваше винаги да зарадва родителите им? А Андрей не можеше. Не бе по силите му. Каквото и да се опитваше да постигне, те все го хулеха и виждаха най-напред недостатъците му.

  А пък какво можеше да каже най-малката в къщата, Ирина. Тя съвсем оставаше на заден план. Никой дори не се и сещаше, че има подобно дете там. Пък и кой ли можеше да я види? Кой можеше да забележи това дребно, русичко момиченце с чипо носле и бяла като сняг кожа. Кажеше ли нещо с тънкото си гласче и винаги получаваше закана да мълчи, че иначе нямало да яде. Най-накрая тя се отучи от това да говори. Мълчеше и стоеше в ъгъла. Нито се чуваше, нито се мяркаше. И на никого всъщност не му трябваше това малко, глуповато същество. Кой ли се интересуваше от нея? Тя израсна незабележима и дори сега, въпреки че бе тридесет и четири годишна жена, тя си оставаше все така незабележима. Андрей дори бе забравил, че има сестра. Не забелязваше, че тя стои от среща и го гледа с насълзени очи. А как ли въобще изглеждаше тя? Какво се бе случило с нея? Омъжена ли бе, имаше ли деца? Той си нямаше и напредстава. Бе прекъснал всякакви връзки с роднините си и това наистина дразнеше Наталия. Тя бе чувала, че има и леля, но не я знаеше как изглежда. Не се й бе сещала след това. Но за какво ли й бяха тези роднини? За да се събират с тях по празниците, да бъде по-весело и шумно? Не, те нямаха нужда от тях. 

  Но момичето забеляза непознатата жена, която беше впила погледа си в тях двамата. Вероятно бе някаква далечна роднина, знаеше ли. Тя побутна баща си и му я показа. Андрей както винаги не я бе забеляза. Бе все така дребна и слабичка както винаги, около метър и шейсет. Но като я видя, очите му блеснаха и усмивката се плъзна на устата му. Та от колко време не бе я виждал? Година, две, пет?

-Ирина!-извика той и се втурна към сестра си. Жената също се зарадва, заради това че той я бе познал. И щом Андрей се приближи до нея, тя го прегърна силно, предавайки топлотата си. 

-Съвсем те бях забравил, скъпа!

-Не се и очудвам...-промълви Ирина и заби главата си в земята

 Отидоха в къщата на Мария, жената на покойника. Тя бе сготвила нещо сухо, колкото да засити как да е огладнелите стомаси. През цялото време Андрей и Ирина си говореха. Разказваха си един на друг какво им се бе случило. Наталия не се и опитваше да ги чуе, но разбра че това бе леля й, която пък съвсем не бе виждала никога. Забеляза, че Мария се мъчеше да сервира, ръцете й трепереха и тя бе толкова разсеяна, че не можеше да ги държи. Залиташе като пияна.

 Момичето стана от масата й и предложи да помогне. Жената само се усмихна и кимна с глава. Очите й бяха червени и насълзени. Лицето й все още пламтеше от мъка. 

 Докато Наталия сипваше яденето в чиниите, Мария си отвори устата и започна да разправя както точно я мъчи. Самотата, самотата, самотата... Тази дума я повтори поне десетина пъти. 

-И защо да бъдеш сама? Не късай връзките с роднините си, нито със сина си... Ние с татко на драго сърце ще ти помогнем с каквото можем.

-О, не!-сепна се Мария-Не искам помощ от никого. Аз не съм закъсала ни с пари ни със здраве.

-Ще ти мине, лельо...

 Тази дума я накара да потръпне. Това почти непознато момиче, което все пак й бе племенница я нарече лельо. И толкова любов сякаш се чувстваше в тази дума. Имаше навярно добро сърце. Но Мария помнеше майка й. Тя бе много сърдечна и добродушна жена. А пък и баща й не бе лош, просто незнайно защо така се бяха намразили. Но не... Омразата бе твърде силна дума. Те просто не поддържаха връзка.

 Когато седнаха на масата, Мария не можа да не изкаже впечатленията си на Андрей от дъщеря му. А той се очудваше, докато я слушаше. Тя така въодушевено му разправяше какво бисерче била неговата дъщеря. Невероятно дете! И толкова красиво. Умно при това. И все изтъкваше хубавите й качества. Та как успя да я прецени от толкова кратък разговор.

-Тя разбра състоянието ми, съжали ме. Помогна ми със слагането на масата. Каза, че ще остане после и да умие съдовете. Предложи ми своята нравствена подкрепа... Лельо. Така ме нарече това непознато момиче. При все, че и не сме от една кръв. Аз фактически не съм ви никаква, освен че съм женена за брат ти...-и при мисълта за него тя отново се разплака, но не гласно. Побърза да избърше очите си и се замисли за Наталия. От нея щеше да стане човек.-Ние Радеви сме голяма работа, Андрей. Никой от нашата фамилия не се е провалял в живота. Представям си какъв подвиг ще извърши твоята дъщеря. Чака я светло бъдеще и ти трябва да се замислил върху това!

 Накрая биваше да се съберат и около гроба на майката на Наталия. Но всички бяха толкова уморени от това тъжно погребение. Но пък да не уважат тази добра жена? И всички се изсипаха. Единствено Мария си остана у дома, понеже нямаше сили повече. Щом остана сама, се разплака отново.

-Защо точно днес!-изръмжа Андрей. Разбира се събранието около гроба на жена му премина доста по-бързо, защото това бе помен, а не погребение. Почерпиха ги с разни сладки и жито с мед. Хората преядоха вече. Чак следобяд се прибраха у дома си. Андрей и Наталия дълго време не си казаха нищо.

 Най-накрая мъжът започна.

-Леля ти остана очарована от тебе. Какво толкова си й говорила? Вече чертае планове за твоето бъдеще.-и той се засмя

-Остави жената. Тя сега не е наред, заради неочакваната загуба. 

  Андрей кимна и не мисли повече за това. До вечерта всичко му се струваше монотонно. Почти нищо не си казаха с дъщеря му, при все че бяха и уморени от всички тези негативни емоции, които им се бяха изсипали.

  В неделя Таня стана, оправи се и реши, че точно днес няма да прелисти учебник. Обади се на Радослав. Смяташе, че трябва да се отплати по някакъв наин за провалената среща. И си уреди с него среща към обяд. Чувстваше се вече спокойна, той не й се сърдеше, макар така да си бе помислила. Майка й се съгласи, защото я излъга че ще излиза с някаква си Ана, която дори не съществуваше. Разбира се жената се поинтересува каква е тази Ана и момичето й разправи, че е отличничка, добро и възпитано момиче. Първоначално жената подходи с недоверие към този нелеп разказ, при все че за пръв чуваше за подобна Ана. И въпреки това бе убедена, че така е възпитала дъщеря си, че не може да лъже и дори се засрами от това, че е сметнала за лъжа историята й. Та това бе най-честното момиче. Другаде такава не можеше да се намери. И понеже толкова рядко се раждаха такива деца, майка й реши че ще я опази с цената на живота си. Да я опази от всичко, което би могло да я съсипе и превърне от рядък безценен бисер в обикновена, счупена мида. И защо? Защото връстниците й правели едиси какво. Тя до сега никога не бе изявила желание да подражава на някого.

 Сама, майка й бе вкусила провала и се бе заклела, че каквото и да става нейната дъщеря ще постигне нещо в живота. Тя нямаше да се провали, щеше да бъде нещо повече от другите. Трябваше да стигне върха. И за това така я възпита, да бъде амбициозна, с желание да покори и Еверест, но да бъде първенец. Особено с оценките. Та нали щеше да кандидатства в Медицинския, а там не се влизаше никак лесно.

-И какво?-питаше понякога мъжа й-Ще завърши проклетия Медицински университет и ще стане една най-обикновена лекарка, която ще си къса задника за някакви си 500 лв заплата. Божанке, скъпа, ти погрешно си избрала съдбата на дъщеря ни.

 Но Божана не вярваше на съпруга си. Той говореше все глупости, а иначе нищо не знаеше. Да, щеше да прати Таня в Медицинския и да, щеше да стане не най-обикновена лекарка, а нещо...повече. Дори и тя не знаеше всъщност какво. Вярваше в собствените си неосъществени мечти и идеали. Въпреки, че като ученичка бе мечтала да бъде балерина, не лекарка.

 И съдбата, която бе избрала въобще не бе погрешна. Така Таня щеше да стане човек, а не поредната утрепка. Не и поредната утайка в утаеното вече общество! Но в България наистина не би успяла. И скоро разбра мъжа си. За какво този труд, накрая да стане обикновена лекарка със смешна заплата. Не! Щеше веднага щом завърши гимназия да я прати в Германия, там да учи медицина. И така щеше да осъществи мечтата й... 

 Божана обаче не разбираше, че дъщеря й не желае това, което и тя. Те просто бяха отделни хора и схващаха по различен начин нещата. А тя сякаш я караше на сила нещо, което Таня не искаше но заради майка си се примиряваше. Трябваше да й се угоди. Тя за съжаление нямаше собствено мнение, или поне ако имаше, не го отстояваше. Не намираше сили да се противопостави на майка си, защото смяташе че тя знае какво е най-доброто за нея.

 Момичето се облече и тръгна да излиза, когато майка й я спря.

-Къде, къде? Чакай, аз ще те оставя с колата. Хем по-лесно...

-Не, майко. Мога и сама.

-Таня! Не ми противоречи.

Сърцето на момичето се разтуптя. Да я остави майка й? Та тя сигурно искаше да се запознае с Ана, за да прецени дали е подходяща приятелка за нейната дъщеря. И какво ли щеше да е очудването й, след като видеше не Ана, а Радослав... И как ли щеше да й забрани от тук нататък да се вижда с него. Как ли щеше да се разгневи, очите й щяха да посивеят и да започне с любимите си фрази "Аз правя всичко по силите си та да те направя човек, а ти пилееш времето си... Безценното си време и възможности..."

-Глупости майко, ти си имаш работа. Няма нужда да се товариш сега с мен... По-удобно ще ми бъде да си хвана автобуса.

-Каква работа бе мила? Аз тъй или иначе нямам какво да правя тук...-Божана усети, че дъщеря й се опитва да скрие нещо от нея. Да, тя я лъжеше. Как не я бе срам! Сигурно отново с глупачката Наталия се срещаше, пък оная дрипла може би я срещаше с някои непрокопсаници или пък я водеше на бар, където в учеше да пие. Или й димеше с цигарата в лицето и й предлагаше и тя да дръпне. А може да я зарибяваше в наркотици! О, господи! Какъв ужас! Нейното момиченце пропадаше!-О, не ме лъжи!-извика внезано тя и очите й се насълзиха. След което й разправи предположенията си за това какво би правела след като излязат с Наталия.

-Но, мамо!-втрещи се Таня от фантазиите на майка си-Какъв алкохол, какви наркотици? Всъщност... Да, аз те излъгах. Но истината не е тази.

-А коя е?-изглежда, че Божана нямаше да я остави на мира, докато не узнаеше какво крие. И Таня се примири с това и й каза.

 Божана си отдъхна от чутото, но не бе и много доволна. И все пак каза с мек глас:

-Добре... Мога да се примиря с това, но... Искам сега да те закарам и да се запозная с момчето.

-Дадено мамо. Ще видиш, че той е много свястно момче.

-Тогава защо го криеше от мен?

-Понеже... Не знаех каква ще бъде реакцията ти.

Докато пътуваха в излъсканата, нова кола, Божана разпитваше постоянно дъщеря си. Дори ставаше досадна.

-Обичаш ли го?-изненада я най-накрая с неочаквания си въпрос, на който Таня не знаеше как да отвърне. Но тя твърдо кимна в знак на съгласие. Божана въздъхна, сякаш очакваше противния отговор. Но не каза нищо. Дъщеря й все пак вече бе голяма, нека си фантазираше че е влюбена, пък можеше и наистина да е така. Макар да не й се вярваше. 

 Остави я на мястото, където имаха среща. Дори не трябваше да излиза и са говори с него, можа да го прецени единствено с поглед. И за нейна изненада, одобри го веднага. Чист, спретнат, не приличаше на онези келешчета, които место виждаше да пушат в дворовете на училищата, правейки се на много интересни. Тя махна на дъщеря си за довиждане и обърна към вкъщи. Докато караше, чувстваше нетърпението да се обади на мъжа си и да му разкаже за приятеля на дъщеря си. Той щеше да остане изненадан, но щеше да се съгласи, въобще нямаше да иска да се запознава с него, че да го одобрява. Той не бе като нея и това я дразнеше, защото усещаше че дори ден да я няма у дома, щяха двамата да забъркат някоя каша.

-Това майка ти ли беше?-попита очуден Радослав

-Да.

-Но нали ти каза, че ако разбере ще стане лошо.

-Трябваше все някога да й кажа, пък и прие новината много добре.-и тя се усмихна.