Кахърна бе душата на Христо, макар, че щедра бе земята нея година.
Угрижени му се виждаха и лицата на съселяните му, рядко се извисяваше нечия песен по нивите. Долавяха хората неясната сянка, която идваше над главите им, плашеше ги неизвестното.
Сядаше Христо вечер пред сайванта, вперваше очи в стройния ствол на бора и с часове размишляваше.
Свиден му бе чернозема, всяка педя от него и всяка троха хляб.
И сякаш чуваше да проплаква сърцето му. Усещаше как лесно може да се скъса здравата нишка, теглеща го към земята и напомняща за предците му. Накрая поклащаше едва забележимо глава… „Тъй е било от веки- веков и тъй трябва да бъде. Кърмилница е тя за човека, де от пръст е сътворен. И с нея е орисан да живее. Накрая…Пак в нея да легне.”
Кога и последният клас влезе в хамбара, Христо малко се поуспокои, а лятото се изниза сякаш неусетно. Някак мълчаливо и тревожно си отиде.
Щом започна първият листопад, една двуколка спря пред вратника.
Напълнила коша със зеленчуци от градината, Генка вдигн ...