2 июл. 2022 г., 19:06
4 мин за четене
Кахърна бе душата на Христо, макар, че щедра бе земята нея година.
Угрижени му се виждаха и лицата на съселяните му, рядко се извисяваше нечия песен по нивите. Долавяха хората неясната сянка, която идваше над главите им, плашеше ги неизвестното.
Сядаше Христо вечер пред сайванта, вперваше очи в стройния ствол на бора и с часове размишляваше.
Свиден му бе чернозема, всяка педя от него и всяка троха хляб.
И сякаш чуваше да проплаква сърцето му. Усещаше как лесно може да се скъса здравата нишка, теглеща го към земята и напомняща за предците му. Накрая поклащаше едва забележимо глава… „Тъй е било от веки- веков и тъй трябва да бъде. Кърмилница е тя за човека, де от пръст е сътворен. И с нея е орисан да живее. Накрая…Пак в нея да легне.”
Кога и последният клас влезе в хамбара, Христо малко се поуспокои, а лятото се изниза сякаш неусетно. Някак мълчаливо и тревожно си отиде.
Щом започна първият листопад, една двуколка спря пред вратника.
Напълнила коша със зеленчуци от градината, Генка вдигн ...
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
Вход
Регистрация