There’s only one way to soothe my soul!!

            Аз – едно скромно 21-годишно момиче с ярко червено червило. Сестра ми – страшна мацка, само на 16. Двете – на концерт на Депеш Мод, пристигнали рано в десет часа сутринта. Едно наистина забавно и екстазно преживяване.

            Първоначално докато чакахме баща ни да ни закара до там, а той се бавеше, сякаш напук на нашия ентусиазъм, първо че беше в банята, а после изведнъж се оказа не в банята, а в кухнята и си чака. „Ми аз съм готов отдавна!”. Бързо, Бързо! Искахме да пристигнем рано на стадиона, за да заемем оградите отпред, да гледаме Дейв отблизо. Не че преди да тръгнем нямаше прекалено много премеждия с това първо какво да облечем, после да зашием раничката с която ще ходим, като минем през това какво да вземем и къде да си сложим личните карти, ако не взимаме портмоне... но така де, баща ни вече е готов и ние скачаме в колата, доволни, че не стоим и не зяпаме Витоша, мислейки какво ли прави Дейв в девет часа сутринта.

            Колата потегля, а ние обсъждаме обикновени неща, баща ни ни вдига лекция за това как квартал Надежда бил работнически квартал. Аз си мисля колко е красив градския пейзаж и нямам търпение. „Ей там е стадиона” – казва баща ни, но аз гледам напред и си мисля, че виждам това, което трябва... а гледам към някаква стара сграда, която няма нищо общо със стадиона. Но той, той е отзад.

            Паркирахме си колата и видяхме двама метъли – да ги следим, да ги следим – майтапим се ние, не знаейки откъде и без това се влиза в стадиона. Те питат, връщат ги назад, а ние се правим на важни личности и обръщаме преди да ни видят, че сме вървели послушно след тях.

            От моя разказ ще изключа с удоволствие досадните питания, неразбирания, объркване и притеснения относно откъде, по дяволите, се влиза за фронт стейдж, защото това не е критически разказ, а разказ за голям кеф!

            Слънцето все още пече и ние се чудим защо въобще сме си взели дъждобран, а сестра ми, помъкнала торба на Била по-голяма от нея, се дразни на торбата. „Не мога да повярвам, че нося торба Била” „Мале, ние с торба Била”... а аз стоя и не я разбирам. Какво толкова, торба като всяка останала?

            Пристигнахме десет часа, намерихме си местенце откъдето се виждаше сцената, която издаваше звук, който сякаш нагнетяваше въздуха с очакване за събитието вечерта. Но още беше доста рано и моят единствен проблем беше да се скрия от слънцето, за да „не ми изгори безупречната кожа” .

            Ние със сестра ми сме седнали на сянка на някакви стълби до ресторант, и някакъв от охраната ни гледа... гледа ни... дали ще ни изгони, мисля си аз? Всички наоколо са – стаф. Нямаше фенове още, толкова рано, освен някакви десетина човека, които бяха на пек. А ние на сянка, сред лигавещи се навсякъде стаф-ове....

            Саундчек и една горичка, където се бяхме запилели... бягаме наобратно, бързо, Дейв, чуваме гласа на Дейв... бягаме като луди и се заливаме от смях. Но пък Дейв не се вижда, тц! „Скрил се е някъде” – вика сестра ми.

            Седяхме и чакахме, а инструментала на „Barrel of a gun” караше сърцето ми да бие с неговия ритъм, а сестра ми да пее, отново и отново, и отново и отново... ммм! Хаха, разпознахме и инструменталче на „Policy of truth”, но „Barrel of a gun” си държеше здраво монопола и не искаше да го пусне. Аз нямах нищо против, чак ми стана досадно, когато вече нямаше музика.

            Часовете минаваха бавно, но си минаваха, колкото и да не ни се вярваше на нас, които през пет минути гледахме часовника... о, не, още е 11. Минал е само час и половина. Леле, 12 е. Кога ще ходим до вецето? Хахах. Стана 1 и половина, после стана два, все се оглеждахме, фенове се трупаха на другия вход, но не на този, който си бяхме харесали.

            Разбира се, сестра ми пуска чара си навсякъде и омагьосва наред, докато аз се чудя как така спокойно си говори на „ти” на мъж, който е сигурно с 30 години по-голям от нея... предполагам съм прекалено студена и най-вероятно на всички винаги ще говоря на вие ;)

            След още много чакане, раздразнение и вбесяване, вече построиха входа ни! Наредиха се хора след нас и продължихме да чакаме, да чакаме, да чакаме...

            О, не, ще ни трябва ли декларация?! Не сме взели, не сме написали – паникьосва се сестра ми... но, всъщност кой я знае дали се паникьосва, или моят писателски ум си тълкува думите й както си иска...

            Не бе, няма. Ти минаваш за по-голяма – утешавам я аз и си спомням как на урока й по езда се чудеха аз ли бях по-малката, или тя. Може би защото съм по-ниска от нея с три сантиметра? Ъъъ, не е честно!

            Махай капачки, мацката от охраната бърка задълбочено из чантата ми, опипвайки всичките предмети ииии... айде напред! Каква декларация? Ние сме вълна цунами!!

            Другия вход, те ги пуснаха преди нас! Малко по-рано се бяха скарали тестостерони – фен срещу охрана. Това е страшна работа, но само викове, нищо сериозно.

            И вече бягаме към сцената – фанатично всички бягат, сестра ми – даш-напред, но аз трябва да пазя водата! О не, тя се разлива по ръкава ми, о не гривната трябва да си вдигнем ръцете нагоре за да ни видят гривните! Водата! Гривните! Има хора, спри, Искра, спри се, ще се разбиеш в тях...

            Пропускателен пункт и сестра ми ми крещи да ми даде билета, който не ми трябва... горката тя не била разбрала, че хората вдигат нагоре ръце с оранжевите гривни, и си размахва билета над главата. И пак е по-бърза от мен, която съм с отворена вода и чанта, от която слава богу нищо не се изсипа по пътя към славата.

            Е, изпревариха ни – не бяхме на оградите, а втора редичка. Пред нас две печени мацки, фенки на Мартин... или поне едната беше. И един висок пичага, на който сестра ми обвинително, но с миличък гласец казва „Не сте ли твърде висок за първи ред”... „който превари” – казва чернокосата фенка на Мартин. Пък той и пича чужденец, че не разбра на сестра ми репликата... Еми да, така е, само дето тази полякиня до нас се е хванала за оградата и иска да изплува отпред. Няма да стане, тя ни бута, бута бута бута.. не стана. По едно време ще да е се е отказала.

            Пропускам на фаст форуърд подгряващата група, въпреки че китариста беше симпатяга, а певицата беше готина и пяха в дъжда, пред публика, опакована в синьо, розово и найлонено с качулки на главата. И идва момента... чакаме, чакаме Депеш Мод. Мъжът до мен „ще ги видим първи, ще ги видим да се качват” а аз „аха....” – бе не съм от приказливите. Чакаме, чакаме. Свири музика, която помага на хората чрез танцуване да си овладеят нервите от чакането... почти не остана време. „20 минути” – вика сестра ми, струват й се много, но аз добре знам, че туй време минава ултра бързо. Знам, защото много съм брояла минутите до края на досадна лекция...

            Всички изведнъж започват да крещят, аз не виждам какво става, но всички крещим от екстаз, и ги виждаме!! МАРТИН И АНДИ! Побъркващо си мисля ДЕЙВ ДЕЙВ...

           И ЕТО ГО! Той се появява, застава с гръб към публиката, с красиво сако и вдига ръце в негов си стил! Сестра ми в този момент е полудяла, блъскаме се една в друга от ентусиазъм и сме си награбили ръцете, защото не знаем истина ли е това, което ни се случва!

            И започва... той има невероятен глас, направо невероятен... на живо е друго, съвсем друго, звукът е страхотен, цялата сцена е страхотна... в този момент концертът започна да върви със стремглава скорост, пяхме, скачахме, беше лудо... а Дейв се смееше почти през цялото време. Усмихваше се щастливо и аз имах чувството, че е защото викаме прекалено силно. Харесваше му... страхотните му очички. Гледа, танцува, пее, страхотен е, смее се, казва „Хей” и разни такива подгряващи публиката на микрофона си с този меден глас!!

            Ние пищим на края на всяка песен. „Thank you” и “Thank you very much” на Дейв са посрещани от още повече писъци, всеки път, всеки път, крещя докато ми се пръсне гърлото! И е страхотно, не искам да свършва!

            Мартин, Мартин, Мартин... скандира публиката. Той пее.. после.. О, маските! Раздават ни маски... хммм, няма как да си я държа пред лицето, ще ми пречи, отворите за очите са твърде малки.. той пък Дейв излиза, не гледа, държи си очите затворени... маските остават незабелязани. Хахаха, ний си знаем :D

            По едно време аз съм твърде впечатлена и усещам как само зяпам към Дейв и съм хипнотизирана от всепоглъщаща музика... гууудбайййй.... направо невероятно. Всяка една секунда от този концерт беше невероятна. Дори не може да се опише. Мъжът до мен пее с цяло гърло, фалшиво, но супер симпатично! А сестра ми е страхотна, напъхала отвореното ни, запушено с колан от дъждобран и полу-разлято шише от вода в джоба на дънките си.

            Дейв си разкопчава елечето и всички крещим. Или пък когато Дейв си свали елечето и жената пред мен изпищя така силно, така високо!!! Щях да избухна в смях, ако и аз не крещях в онзи момент. :D

            Дейв е пред нас, от плът и кръв, той е там, на няколко метра от нас. Ние, огромната публика и Дейв споделяхме един отрязък във времето, в един времеви пояс, на едно място... като се замисля, доста вълшебно. Наистина вълшебно, как бяхме събрани на едно място и той беше там, също както бяхме и ние!

            Аз и да искам, не мога да опиша всичко от този концерт, само знам, че не усещахме обикновените физически чувства, а някакви други, напълно различни сетивни чувства... това е красотата. Това е изкуството! Музиката, прекрасното тяло на Дейв!

            И всички хора наоколо, като поклонници пред своя бог, всички вдигат ръце към него, светлините ни огряват, reach out and touch faith…

            Нашият първи концерт, на Депеш Мод и въобще първият ни голям концерт... мина страшно бързо, страшно бързо и докато се усетя, крещяхме с цяло гърло на биса. Крещене, братче... мъжът пред нас ни правеше знак с пръст пред устните да не викаме, че те ще се върнат... обаче цялата публика вика, та вика.

            И Мартин се появява. Музика... еуфория...

            Дейв също се връща и в страхотната музика, пеене, скачане и изкрейзване се стига до Never let me down again. Сестра ми осъзнава, че концертът ще свърши и чак тогава и аз го осъзнавам, но имаме една прекрасна песен... и я изживяваме всички, и мятаме с ръце, без въобще да си давам сметка, че целият стадион е пълен, претъпкан, невероятно жив...

            Концертът свърши, сестра ми плачеше, а аз стоях и не можех да повярвам, че е свършил толкова бързо. „Пак ще дойдем”. Като малките дечица, които все викат „пак”, „пак” и така до безкрай. Нямам търпение отново да отидем – следващия път ще си скрия капачката за водата в джоба и ще бягам на спринт... и ще гледам, и ще слушам и ще се забавляваме. Но забавлявам се е твърде слаба дума за да опише такова явление. Просто... животът е за това. За това да забравиш за всичко и да живееш всеки момент като всяка дума от твоя любима песен. Една след друга, след трета, и подскачаш и настъпваш нечия раница, оставена зад краката ти...

            И после си тръгваш и си уморен, и леко тъжен, може би много, но изпълнен с всичката тази енергия на еуфорията и щастието, че дори да съзнаваш, че си висял 12 часа където ти падне около стадион за да видиш страхотните Депеш Мод, че дори да го съзнаваш, ти вървиш и някак продължаваш да вървиш, и не искаш да говориш, защото си събрал тази енергия и тя е в теб, не е за разпиляване, а за да я попиеш в себе си... и исках вода. И си купихме шалчета...

            И видяхме Дейв. И изпих всичката тази енергия с очите си и ушите, които после като си легнах пищяха. И сестра ми си легна с грима... и спомена, енергията...

            А днес разбрах, че моята преподавателка също е ходила на концерта. Тя ми каза, виждайки ме да се прозявам „Май някой друг е ходил като мен снощи на концерт”. В този момент я погледнах и съзнах, че ние с нея двете в тази стая споделяме спомена. Че сме били в един времеви пояс с онези хора, с Дейв... гледах я и си мислех, че в момента тя и аз помним случилото се и то се е случило и е в главите ни... и се почувствах много странно и велико. Споделено. И странно. Много странно.