ДВЕ ПРАЗНИ ГИЛЗИ
спонтанна изповед
Темата за Втората световна война винаги ми е била интересна и всъщност това беше основната причина на връщане от Швеция, където имах срещи с наши партньори, да не мина по познатия вече маршрут през Копенхаген, а да използвам по-рационално двата почивни дни и да поразгледам северна Дания. Затова се качих на ферибота за Фредериксхавн, който се намира в най-северната й част. Оттам се отправих към Ханстхолм (както обикновено, независимо от големите разстояния, пътувах с кола), един от районите, откъдето някога викингите са тръгвали на легендарните си походи.
Вече знаях доста неща за Дания по време на войната. При окупирането й от Германия датските въоръжени сили, за разлика от норвежките, не са оказали никаква съпротива. Самият крал дава заповед на армията да сложи оръжие. Цялата операция продължава само един ден - на 9 април 1940 година, немските кораби влизат в пристанището на Копенхаген и войските им завземат столицата и кралския дворец без бой. Ако някой твърди обратното, то си е пълна измислица. Истината е, че по времето на самата окупация също не е имало и помен от съпротива.
Като „расово приемлив народ”, датчаните въобще не са имали някакви особени проблеми с немците, дори датски доброволци са участвали в състава на известната елитна 5-та SS танкова дивизия „Викинг”, чийто боен път на различни участъци на източния фронт приключва едва на 5 май 1945. Ще си позволя да добавя, че като дивизионен лекар в нея е служил и доктор Йозеф Менгеле, но през 1942 г. бил ранен и обявен като негоден за военна служба, поради което го връщат в Берлин. Заради смелостта си на Източния фронт е произведен в чин капитан и го награждават с Железен кръст. По негова молба, през 1943 година Химлер го назначава за лекар в концентрационния лагер „Освиенцим”, където е ключова фигура при избора кои от евреите да бъдат изпратени на работа или в газовите камери, а от 30 май служи като лекар в така наречения цигански лагер в „Аушвиц”. Там Менгеле прави своите медицински и антропологични проучвания подпомаган финансово от Немското изследователско дружество. Известен е с експериментите си върху близнаци, кащото те са най-подходящи за сравнителен анализ. Сред затворниците Менгеле си спечелва прозвището "Ангел на смъртта". През 1944 г. Менгеле става водещият лекар на женския лагер в Аушвиц. В началото на годината започва работа по проекта "Цвят на очите". "Подходящите" за проекта затворници са били убивани и различни проби от органите им се изпращат в Берлин за по-нататъшни изследвания и т.н., но това са неща встрани от този разказ.
Както е известно, още в началото на Втората световна война немците започват изграждането на своя прочут “Атлантически вал”, дълъг почти 3000 км. с 14000 бункера, с цел да предотвратят евентуално нахлуване на съюзническите войски. И точно в района на Ханстхолм е един от основните и то най-добре укрепени участъци от „Атлантически Вал”. Там, успоредно с другите укрепления, са били построени над 500 големи бункера, съобразени с последните постижения при бункеростроенето, имало е и четири 380 милиметрови оръдия с далекобойност до 55 км., с които пък се охранявал водния път към Балтийско море. Бункерите са строени толкова стабилно, че след приключването на войната тяхното взривяване е било толкова голям проблем, че и досега стърчат на местата си.
Е, в Ханстхолм се намира и най-голямото датско риболовно пристанище, което пък гарантира наличието на всякакъв вид прясна риба и други морски дарове, да не говорим какво се получава от тях, когато преминат през кухнята на подходяща кръчма, при спазване на строгите изисквания на прочутите им стари рецепти.
Настаних се в един добър семеен хотел, хапнах набързо и веднага тръгнах да разглеждам огромните бункери, някои от които бяха превърнати в музеи. Пристанището, а и самия град, който по време на моето посещение едва ли е имал повече от пет шест хиляди жители, почти не ме интересуваха, още повече, че когато приключих с обиколката на бункерите, вече беше започнало да се свечерява. Прибрах се в хотела, но само за да оставя колата и отново излязох. Навярно поради оскъдния обяд, чистия въздух и голямата разходка, вече бях започнал да изпитвам вълчи глад.
По принцип когато съм сам, вместо да ходя в луксозни ресторанти, предпочитам да намеря някоя интересна стара местна кръчма. Правех го най-вече защото в тези заведения, освен че протоколът не е задължителен, е много по-интересно и естествено. А и за да просъществува една кръчма много години, дори векове и да стане наистина „стара”, значи е безспорно добра. Там може да се хапне нещо приготвено по устоялите на времето стари и то неподправени местни рецепти, може по-отблизо, макар и донякъде, да се запознаеш с обичаите, характера, възпитанието, ако щете и с облеклото на местните хора. Така направих и сега.
Скоро намерих това, което ми трябваше, но се оказа, че няма свободна маса. Не че всички места бяха заети, но това не значи, че просто ей така можеш да седнеш при хора, които не са те поканили, още по-малко ако са непознати.
“Жалко, обстановката много ми харесва, но трябва да потърся друго място или да изчакам да се освободи някоя маса.”, помислих си доста разстроен.
Докато се чудех да изляза или да изчакам забелязах един мъж, който седеше сам на маса за четири души.
„Безспорно този мъж е интелигентен и като ме види как се разглеждам, нищо не му пречи да ме покани да седна на неговата маса, поне аз бих направил така на негово място, ако не чакам някого.”, помислих с надежда, че това може и да се случи – нали надеждата умирала последна.
Тук ще си позволя едно малко отклонение, по-скоро уточнение: Стигайки дотук, някой от моите мили читатели може би ще си помисли: „Сега остава този напълно непозната мъж не само да го покани на масата си, ами и най-приятелски да почнат да си говорят, нещо, което вече сме го чели в „Една необикновена история.” Това първо ще ме зарадва, защото все пак някой е прочел и нещо друго от мен.” А що се отнася до непознатия мъж и т.н. нищо не ми пречеше да сменя обстановката и начина на запознаване, дори ако трябва и самия сюжет и не на последно място вместо досадното в много случаи „първо лице”, да го напиша в предпочитаното „Трето Лице”, при което навярно щеше да се получи хубав и интересен разказ, само че той щеше да е... измислен. Може би някога ще напиша и такива разкази, но ако това стане, те ще бъдат поместени в книга, която ще има съвсем друго заглавие.
Така или иначе, но когато отново го погледнах, той наистина любезно ми направи знак, с който ме канеше на масата си.
Това вече беше друго нещо – бях поканен и без колебание отидох при него. Той стана, каза нещо на датски и ми посочи мястото срещу него. Докато придърпвах стола да седна, той отново каза нещо, за чието съдържание по-скоро се досетих, отколкото разбрах, затова казах на немски:
“Много ви благодаря за поканата, но за съжаление не говоря датски.”
Той се усмихна и неочаквано каза на перфектен немски език:
“Още по-добре, че сте немец. Значи няма да имаме проблем с езика. И аз самият не съм кой знае колко на „ти” с датския. Приятно ми е, Рудолф.” и ми подаде ръка.
“И на мен ми е приятно, Христо.”, последва моя тривиален отговор и също му подадох ръка.
“Но това не е немско име!”
“Не е защото не съм немец, а българин. Но ако ви затруднява произнасянето на това име , спокойно бихте могли да ме наричате Кристо, Кристофър, Крис или както ви е удобно, например... Фернандес.”
“О, изборът е голям, но Крис най-много ми хареса.”, засмя се той и добави:
“Аз току що пристигнах и още нищо не съм поръчал, но вече познавам това заведение, както и менюто му. Обичате ли риба?”
“И то много, затова и влязох тук.”
“Аз също. Значи и двамата сме на точното място. Знаете, че в скандинавските страни е логично на трапезата да присъстват даровете на студените морета, най-вече риба, приготвена по различни начини: печена, пържена, варена, пушена, сушена, осолена, маринована. Изборът е голям, такъв е и в менюто. Можете да си изберете каквото пожелаете.”, каза Рудолф и любезно ми подаде менюто.
Поех менюто и го разтворих, но това, което беше написано в него не ми говореше много –беше на датски, затова и казах:
“Ако не възразявате искам да направя едно предложение.”
“Интересно ми е да узная какво гласи това загадъчно предложение.”
“Ами, предлагам да направим съвместна поръчка. Така ще можем да опитаме повече специалитети.”, просто се опитвах да го заговоря.
“Отлична идея. Съгласен!”
“Да, но имам и още едно предложение, по-скоро молба. Може ли?”
“Ако и то е добро като първото, давайте!”
“Вие да направите поръчката, защото аз не говоря датски, а в менюто не виждам превод на друг език.” и му върнах менюто.
“Прав сте. Прощавайте, че не съобразих. Но за сметка на това пък с удоволствие приемам тази отговорна задача”, и на свой ред не се забави да се пошегува: “Но моля без никакви рекламации.”
“Всякакъв вид рекламации, пеналии и т.н. са изключени, но сега пък имам въпрос.”
Този път той направо се разсмя.
“Знаете ли, вие започвате да ми харесвате. Много обичам да разговарям с хора, които говорят директно. Но първо въпросът.”
“Обичате ли водка?”
“Я виж ти? Тъкмо щях да ви предложа да ударим по една яка водка, но от въпроса ви личи, че и вие обичате тази огнена вода. Все пак преди да ме изпреварите, мисля, че е и аз имам право на предложение и въпрос.”
“Така е. Слушам ви.”
“Предложението е да не разкарваме момчето излишно, а да си поръчаме цяла бутилка водка. Що се отнася до въпроса, той е каква е предпочитаната от вас марка.”
“Предложението е много мъдро и го приемам безрезервно, а що се отнася до марката на водката достатъчно е да бъде качествена, за да не ни болят главите сутринта.”, не можех да предявявам някакви претенции, без да знам какво се предлага.
“Ще се оправим. Първо да извикам момчето.”, каза Рудолф и направи знак на келнера.
Докато той издиктува поръчката, имах възможност да го разгледам. Беше много добро сложен атрактивен мъж на около четирийсет и няколко години - синеок и с леко чуплива руса коса. Истински хубавец.
Скоро момчето ни сервира заскрежена бутилка “Смирнов” и най-различни рибни мезета, препечени филийки, две малки бутилки кока-кола, дори и черен хайвер, след това постави пред всеки от нас по една празна чиния и прибори, сипа водка и кола в съответните чаши и се отдалечи.
“На здраве! За нашето толкова неочаквано запознанство!”, каза сърдечно Рудолф и вдигна чашата си.
“На здраве!.”, отговорих аз и ние чукнахме чашите си.
Чудесна водка, прекрасни мезета, приятен събеседник – това в случая ни беше напълно достатъчно за да започнем. И започнахме... Келнерът донасяше нови отлично приготвени рибни деликатеси и специалитети. Порциите бяха малки, но за сметка на това пък доста и то разнообразни. Явно, така ги беше поръчал Рудолф.
Говорехме по различни общи теми, когато той ме попита:
“Прощавайте, но ми е интересно как така един българин е попаднал в Дания и то в Ханстхолм.”
“Хм, какво ще рече това? Но сега ще разбера.” и без да се бавя му обясних накратко как и защо съм се отзовал в този град, като не пропуснах на свой ред, но не по особено деликатен начин, да го попитам:
“Да разбирам ли, че правото да се посещава Ханстхолм е преотстъпено предимно на немците, които едва ли не са любимците на хората от този район?”
Исках да разбера как ще реагира, затова го погледнах в очите. Предполагах, че ще се обиди, или поне ще му стане неприятно, но тази прогноза направо се провали. Той се засмя и реагира веднага:
“Браво, Крис! Все повече ми харесваш.”, внезапно преминавайки на „ти”отговори той, нещо, съвсем непривично за немците, но след това вече сериозно добави:
“За да бъда по-точен, аз съм 75% немец и 25% датчанин. Тук съм във връзка с един имот, собственост на майка ми, който се отчуждава за реализирането на нов инфраструктурен проект. Но това по-скоро е формалната причина, а истинската е една много дълга и тъжна лична история, която едва ли горя от желание да разказвам на първия срещнат, а ти пък да я слушаш.”
Не беше трудно да видя, как в тези чудесни сини очи се появи тъга, която пролича и в гласа му.
“Извинявай ако без да искам съм докоснал някоя твоя рана. А иначе не само бих изслушал въпросната история, но и много добре ще мога да те разбера, защото и в моя живот има много тъжни неща. При това не бързам за никъде. Извинявай и за тъпия въпрос, който зададох преди малко.”
Рудолф ме погледна изненадан и замълча за известно време.
“Благодаря ти. Ще бъда съвсем откровен. Вече от доста време просто чувствам нужда да споделя с някого нещо, което никога не съм разказвал. И сам не мога да си обясня как и защо се получи, но след това което току що каза изведнъж си помислих, че може би ти си човекът с когото наистина мога да я споделя. Повярвай ми, но за пръв път ми се случва да вземам такова спонтанно решение. Познаваме се по-малко от час, може повече и да не се видим, а съм сигурен, че изборът ми е правилен. И аз самият не мога да го повярвам. Невероятно!”, каза приглушено и ме подкани с жест да пийнем. Изпразнихме чашите си, запушихме и ... той започна:
“Аз самият чух цялата истина преди два месеца от майка ми. Това стана дни преди да почине от рак в Германия. Но за да можеш да ме разбереш по-добре, макар и с по-няколко изречения, ще започна от време далече преди моето раждане.”
„Така ще бъде най-добре. Освен това, доколкото разбрах и ти не бързаш да се прибираш. Обещавам повече да не те прекъсвам.”
„Дядо ми по майчина линия бил датчанин и морски капитан. При един курс до Хамбург корабните механици констатирали, че има сериозна повреда по валовата линия, задвижваща единия от винтовете. Това наложило принудителен и то доста дълъг престой на кораба в Хамбург. По време на този престой дядо ми не само се запознал, но и се влюбил до полуда в бъдещата си жена. Било както се казва любов от пръв поглед. Тя била интелигентна, при това много красива жена, току що завършила английска филология. Накрая дядо ми отплавал обратно за Дания, но на борда на кораба била и жена му –оженили се още в Хамбург.
Младото семейство заживяло в Ханстхолм, откъдето бил дядо ми. В материално отношение не са имали проблеми. Баба ми родила момиченце – моята майка. Дядо продължил да кръстосва моретата, но в края на Първата световна война починал при някаква злополука. Каква точно е била тази злополука и дали причината не е била друга, майка ми така и не научила. Просто така пишело в изпратеното до семейството му съобщение. А е бил в разцвета на силите си.
Майка ми освен че наследила красотата на баба ми, но с нейна помощ научила перфектно немски и английски. След гимназията отишла да следва в Копенхаген, но когато немците окупирали Дания тя се върнала при майка си. В това време немците започнали мащабното строителство по бреговата охрана на района, чийто център по стратегически съображения бил Хансхолм. С помощта на мощните си дългобойни оръдия, инсталирани в района на Ханстхолм и на отсрещния норвежки бряг те просто прекъснали коридора на съюзническите и съветски кораби за и от север.”
“Да, днес успях да се разходя по брега и вече имам реална представа какво и как е било построено в тази част от “Атлантическия вал, както едно от въпросните оръдия.”, неволно си позволих да го прекъсна.
„Доколкото ми е известно, това са били най-добрите и качествени фортификационни съоръжения.”, каза Рудолф и след кратко мълчание продължи:
“Баща ми, който завършил през 1937 година строително инженерство бил мобилизиран и то в така наречената организация „Тодт” (ОТ) . След като набрал достатъчно опит и доказал качествата си на специалист по изграждането на фортификационни съоръжения бил изпратен в Ханстхолм още в началото на 1941 година - отговарял за строителството на бункерите. Така се запознали с майка ми, която била назначена като преводачка в местната военна комендатура. Това запознанство скоро прераснало във всеотдайна взаимна любов.
Понеже майка ми била половин немкиня, а и от комендатурата били доволни от прецизната й работа, през 1943 година й издали немски паспорт и не само им разрешили да се оженят, но им дали и кратък отпуск да посетят семейството на немския ми дядо , което живеело в Мерсебург. Дядо бил химик и работел в големите химически заводи в Лойна. Не бил изпратен в армията защото бил главен технолог при производството на изкуствено гориво, което за Германия по време на войната е било жизнено необходимо. Двамата с баба ми много харесали снаха си и дори настоявали да остане при тях. Младите, естествено, отказали – не искали да се делят в никакъв случай.
За съжаление, седмици след завръщането на родителите ми обратно в Ханстнолм баба ми по майчина линия, която така и не могла да прежали смъртта на съпруга си, починала от инсулт. Майка ми практически е нямала други близки роднини в града - останал й само баща ми.”
След кратка пауза, Рудолф продължи:
„През есента на 1944 год., разбирайки, че крахът на Германия е неизбежен, баща ми решил да изпрати жена си в Германия – все пак да бъде при близки хора, още повече, че била бременна в пети месец с мен. Всичко било вече приготвено за заминаването й, дори багажът й бил готов, а баща ми получил два дни отпуск. Но вечерта преди отпътуването...”
Рудолф млъкна отново и без да ме погледне, сипа остатъка от водката в чашите. Явно му беше трудно да говори. Като по команда изпихме чашите до дъно. Предложих му цигара, запушихме, но той продължаваше да мълчи, аз също. После пое дълбоко въздух и продължи:
„Майка ми казала, че след обяд ще отиде да се сбогува с най-добрата си приятелка, която била учителка в местното училище. Разбрали се след работа баща ми да мине да я вземе. Вече се било свечерило когато той тръгнал със служебната си кола към къщата, в която живеела приятелката на майка ми. Спрял пред къщата, но когато излязъл от автомобила и наближил входната врата, чул женски писъци. Веднага извадил пистолета си и се втурнал в къщата. Вътре заварил двама пияни немски офицери, които се гаврели с учителката, от чийто дрехи не било останало почти нищо, а майка ми се превивала от болка на пода.
Без да се колебае нито секунда, баща ми застрелял двамата офицери, след това вдигнал майка ми и я сложил да седне в един фотьойл. От силния удар, който й нанесал един от офицерите когато се опитала да защити приятелката си, тя се сринала на пода. За щастие, освен болки в рамото причинени от падането, нямало други наранявания.
Успели да помогнат на приятелката й да излезе донякъде от шока и тя отишла да се облече. След това я завели при баща й, когото посъветвали веднага да я изведе от града и то колкото може по-далече, без да се обаждат на когото и да било. Прибрали се вкъщи, натоварили багажа в колата и вместо сутринта, още същата вечер заминали за Есберг, откъдето след обяд майка ми продължила с влак за Германия.
Баща ми се върнал на по-следващия ден в Ханстхолм. Всички близки роднини на мамината приятелка били арестувани. Независимо от изтезанията, на които били подложени от хората на СС, те не издали нищо. Не че са били толкова издръжливи, а защото просто наистина не са знаели къде в момента се намира учителката. А тя и баща й, явно, вече са били далече, но благоразумно на никого не се обадили, че заминават. Есесовците направо полудели от ярост. Още повече, че подобно нещо в Дания се случвало за първи път. Накрая решили за назидание на останалите, всички арестувани да бъдат разстреляни.
Когато баща ми разбрал за това решение отишъл при главнокомандващия на войските, дислоцирани в района и подробно му разказал точно, какво и как се е случило. Генералът бил потомствен военен и държал изключително много на репутацията и морала в армията. Няма да се спирам на излишни подробности, но той не само не издал баща ми, но и направил всичко възможно да спаси арестуваните от разстрел и наистина успял. За всеки случай помогнал на баща ми да бъде преместен от Ханстхолм – бил назначен като заместник началник на поделенията, организиращи защитните укрепления пред Берлин. Там и загинал, без въобще да ме види.”
Отново настъпи мълчание, което продължи повече от другите. Накрая Рудолф извади от вътрешния джоб на сакото си нещо подобно на малка кожена чантичка, от която извади фотоснимки, а след тях две гилзи от пистолет и внимателно ги постави на масата. Не ми беше трудно да се досетя какви са тези снимки и гилзи, но не казах нищо. Той обаче потвърди предположението ми:
„Това е единственото, което ми е останало от баща ми.”, а след малка пауза добави:
„Независимо от състоянието, в което била изпаднала майка ми, тя взела двете гилзи от пода и ги прибрала в чантата си, с което е искала да предпази мъжа си от преки улики срещу него.”
Не казах нищо. Взех снимките и започнах да ги разглеждам. От тях ме гледаха мъж и жена – и двамата млади и красиви. От озарилите лицата им усмивки, независимо от остарелите вече черно-бели фотографии, не беше трудно да се почувства колко са били щастливи.
Оставих снимките пред Рудолф и взех двете гилзи – по една във всяка ръка. Гилзи като гилзи – нищо особено. Бях сигурен, че са от пистолет „Валтер” Р 38. Продължавах да ги държа в ръцете си и без сам да знам защо, ги гледах втренчено като хипнотизиран без да мръдна. И тогава ми се стори, макар доста смътно и само за миг, че виждам как баща му стреля по офицерите. След това видях че Рудолф ме наблюдава напрегнато.
„Какво стана? Защо беше замръзнал така?”, попита тихо.
Поставих внимателно гилзите на мястото, от което ги бях взел. Не му казах нищо за това, което съм „видял”, защото съвсем логично можеше да си помисли, че нещо не съм в ред, или пък да се обиди, мислейки че се занасям с толкова важни за него неща. Погледнах го в очите и без да отговарям на въпроса му попитах:
„Навярно чакаш да чуеш какво си мисля в момента?”, на което отговори приглушено:
„Да, още повече, че както ти казах в началото, ти си първия, аможе би и единствения човек, на когото разказвам тази история.”
„Мога ли да отговоря само с едно изречение?”
„И то ще ми е достатъчно.”
„Рудолф, за мен твоите родители са били изключително стойностни хора и ти с пълно право можеш да се гордееш с тях.”
Не каза нищо. Само ми подаде ръка. Когато и аз направих същото, неочаквано силно и много сърдечно стисна ръката ми. Погледна ме и тихо каза:
„Не знам защо, но след тази спонтанна изповед и твоето последно изречение, изпитвам едва ли не физическо усещане на облекчение - сякаш от плещите ми е смъкнат огромен товар. Благодаря ти."
Това беше първата, но и последната ни среща...
© Христо Запрянов Все права защищены