Нямах си работа, затуй ги създадох. Бяха двуизмерни и живееха в една
тава. Сложих им една пирамида от стъкло-просто за да видя дали някога ще
намерят начин да стигнат на върха. Заложих им стремеж да го търсят.
Раздразниха ме, когато тръгнаха от четирите страни на пирамидата, но тъй
като бяха двуизмерни, не разбираха какво трябва да правят минаха под нея
и започнаха да водят войни. Вбесиха ме. Реших да не се занимавам с тях.
Излязох да изпия бира-две. Това бе единственото ми удоволствие и
единствения повод да изляза от лабораторията си и да поговоря с някого.
Обичах да говоря с пияниците. Лятно време сядах в кръчмата: “Ритнатият
дракон”, където се събираха най-много любители на фантастичното питие,
защото тук беше най-евтино. Имах слабост към това заведение. Чувствах се
на мястото си. Освен тук, само в лабораторията си се чувствах така.
Разликата беше, че можех да говоря с някого. Не понасях другите учени,
защото бяха плеизоазаври и пуяци с ограничен интелект. Вярна е, че не
всеки може да бъде гений като мен, но ме дразнеше надутостта им и липсата
на въображение. Посетителите на “Ритнатия дракон” са други. Не можеш да
предвидиш хрумванията им. Един например, като ходеше по малка нужда/ а
това правеше често при количествата бира които унищожаваше/не отиваше до
близката тоалетна, а до една от колоните под моста. Все се каних да го
питам защо го прави и все отлагах. Опитвах се да отгатна, но не можех.
Представяте ли си-аз, геният Паранак-да не мога да прозра нещо толкова
елементарно на пръв поглед! Какво казахте? Да, разбира се. Не познавате
гений с такова име. Естествено! Вие сте също едни...как да ви
кажа/?!/двуизмерни. Не можете да гледате в дълбочина и аз не бих рискувал
да бъда откровен с вас. Ще стане като тогава когато оставих племеника си
сам в къщи. Имах една златна рибка, която много обичах. Бях дал цяло
състояние да си я купя и тя бе най-добрият ми приятел защото предпочиташе
мълчанието пред говоренето на глупости. Та...племнникът ми я извадил от
аквариума и я пуснал в епруведката със сярна киселина-да види какво ще
стане...Пак добре, че не беше бръкнал под аквариума за да извади
дискетата с формулата, е няма да обяснявам каква, но мога да кажа, а вече
не е и тайна, че племенникът ми, откакто порасна, се занимава с трафик на
авангардни оръжия. А за рибката все още ми е тъжно...
За това нито едно мое откритие не е излезло на бял свят. И няма
вероятност да излезе-вече съм на осемдесет и две години, два месеца и
седемнадесет дена, а нещата откакто бях на двадесет не са се променили с
добро и с 0,000001. Знаете или не знаете-аз си оставам гений.
Единственият на когото не успяхте да подпишете смъртната присъда, защото
той осъзна кое е свръхгениалното. Това е бирата!
Онзи мой приятел пак отиде под моста. Вече ще го попитам- щом се върне...
В този момент часовника ми зазвъня.
“Боже Господи, цели два часа съм оставил двуизмерните без наблюдение!
Какво ли са сторили?”
Бегом се върнах в лабораторията и се стъписах. Цялата тава беше във
въздушни пирамиди. Бяха си измислили пирамиди, а истинската не
забелязваха. Катереха се по своите и пльосваха обратно, защото си е
трудничко да се катериш по въздуха. После пак започнаха да се бият и да
рушат пирамидите. Оставих ги да си играят, отново тръгнах към бирарията.
Исках да видя най-после онзи дето ходеше под моста, и да задоволя
любопитството си. Този път обаче го нямаше. Поръчах си три бири.
Двуизмерните ме бяха ядосали. Не можеха ли да измислят нещо друго освен
да се бият? Какво-о-о?!Пак ли се опитвате да ме апострофирате?
Двуизмерните са разум, нека си помогнат сами! Помогна ли им аз не знам
как ще се отрази. Те имат свободна воля и последствията ще са
неконтролеруеми. Навремето, когато бях млад, ми се искаше да помогна и на
вас, но вие сте като двуизмерните. Имах една приятелка. Беше грозна,
кротка и вълшебна, но се измъчваше. Тогава направих едно огледало в което
виждаше само хубавите си черти. Заряза ме. Стана метреса. Доколкото знам,
всичко й било окей, но...огледалото се счупило и тя се самоуби.
Таргъс бе мой голям приятел, който не можеше да понася, че все го бият-
беше слабоват. Затворих се в лабораторията си и открих един хорман.
Инжектирах му го няколко пъти и Таргъс стана като Голиат. Много се
радвах, че бях го направил щастлив, но няколко години след това се записа
наемник. Не си и спомням къде отиде. И погребението му не си спомням
добре...Не се обвинявах. Но реших да не помагам вече на никого. Беше ми
кофти в онзи ден и прекалих с бирата. Почувствах се по-зле, тръгнах да се
прибирам. По пътя видях един просяк-инвалид. Беше ми зле и действах
необмислено. Бях добър екстрасенс и му казах: “Хайде, приятелю, стани и
ходи!”. Онзи се изправи, изкрещя няколко пъти, после грабна патерицата и
ме подгони. Налагаше ме здраво. Някой му викна: “Защо го биеш? Той те
излекува...” Оздравелият продължаваше да ме бие, то вече крещеше: “Абе,
някой да ти е искал да ме лекуваш? Защо се бъркаш? Знаеш ли, че сега от
глад ще умра?!”
Този беше последният път, когато се опитах да помогна. Двуизмерните са
като вас. Не искам повече да рискувам- с никого...Предпочитам да си пия
бирата.
Допих си поредната бутилка. Върнах се в лабораторията и изпратих послание
до двуизмерните. Обясних им коя е истинската пирамида и им казах, че
войните са много лошо нещо, че към тях ги потиква мой двойник от
огледалния свят, който желае тяхната смърт. Онези още повече се сбиха.
Сигурно ще е временно. След това което им казах, не ми се вярва да
продължат да бъдат неразумни.
Върнах се в “Ритнатия дракон”. Поръчах си още три бири и реших временно
да забравя двуизмерните. Като че ли обаче ги бях обикнал, все за тях
мислех. Все пак те живеят. Любявт се, тичат, умират, пият някакъв аналог
на бирата, имат свои безсънни нощи, свои пропуснати изгреви, свои сълзи и
смях. Опитват се да изкачат пирамидата, а някои може би откриват
пирамидата в себе си и са щастливи. Имат глупави академици, имат наемници
които с усмивка грабват автомата и умират безсмислено, имат си пияници
непризнаващи тоалетни. Фукат се с дрехите и ерогенните си органи, мислят
за новото си жилище, за мен и моя измислен двойник от огледалният
негативен свят. Пишат книги, суетят се, слушат музика. Разсъждават за
вселената и търсят чужд разум...
Разплаках се. Боже Господи, какво създадох?! Разхълцах се. Ще се грижа за
тях-колкото да са ненужни и глупави.
Забравих загадъчният пиян, дето все ходеше под моста. И бирата не бе ми
толкова вкусна. Мислех си за двуизмерните. С тях ще съм щастлив. Те имат
нужда от мен и от моята сила. Те ще бъдат по-добри от вас, защото аз ще
ги възпитавам. Ще видите!
...Подскочих когато видях тавата. Беше почерняла от битки. Сигурно бяха
открили свой аналог на ядрено оръжие. Сега се биеха за пирамидата...Май
бях допуснал грешка, -като им я сложих. Ще е по-добре да я махна...
Така и сторих, но изглежда, ще мине много време, докато обстановката се
неутрализира. Не е ли по-добре да го използвам, по точно-да го убия в
кръчмата?
Тази кръчма вече не ми беше толкова приятна. Какво ли бе се случило с мен
за няколко часа? Може би бях открил върха на пирамидата в себе
си...Усимхнах се. На малко повече от осемдесет да намеря случайно това,
което се бях отказал да търся...
Напивах се. Свечеряваше и уличните лампи една след друга се събуждаха.
Някога-много отдавна, когато бях все още много млад, те бяха единствените
приятели, което споделяха безсънието ми и ме питаха защо не спя. Сега ще
им отговоря и безсънните нощи ще свършат. Дали някой двуизмерен не се е
разприказвал с лампите?
Появи се Лудата поетеса. Често се навърташе около кръчмата и много
глупаци и се подиграваха, не тя не рабираше. Беше около
четирийстегодишна, винаги облечена в абитуриентската си рокля. Бе много
мила и досадна с нейното говорене без пауза:
-Здравей, Пар, кога ще пораснеш? Погледът ти пак е потънал някъде. Виждам
как танцува, как сънува, как бълнува. Как лети, как тайнствено шепти.
Виждам как е избягал от теб и вече почти не е твой поглед, а ти не
усещаш, че там където е, му е студено. Върни си го, Пар. Върни го...
Дано не заговори за своя приятел Макс, че...
-Знаеш ли, Пар, днес реших, че Макс е лош...
Не съществуваше никакъв Макс. Никога не е съществувал. Тя си го бе
измислила. Момичетата на шестнайсет години често си измислят по един
Макс, докато им се стори, че го срещат. При сблъсъка с реалното той
умира. Лошото е, че Илина не уби своя Макс и той винаги ще я лъже, че
съществува. А тя ще си остане такава.
-Пар, слушаш ли ме?- Досаждаше ми, мислех за съвсем друго.-Днес чаках три
часа Макс. Той не дойде. Мисля, че никога не е идвал. Само ме е лъгал, че
идва, защото знае, че съм луда. Не е никакъв магьосник, никакъв принц, а
лъжец. Вече не го обичам!
При тези думи Илина се обърна и побягна. Слава Богу, остави ме за малко!
Все пак лудите са си луди, заслужават уважение. Сигурно и аз съм...Често
са ми го казвали, макар, че такъв алкохолик едва ли би могъл да бъде луд.
Прегърбено, слабо момче със сафари без ръкави, облечено на голо, и обеца
на лявото ухо се приближи с две бири до масата и ме попита дали е
свободно. Седна срещу мен и запали цигара. Под кръстът от кост, който
висеше на гърдите му, страстно увита около една брадва, злобно ме гледаше
татуирана змия.
-Каква е тази композиция?-попитах.
-Татуировката ли?-засмя се момчето.-Знам ли? Сигурно ще разбера след
години. Често върша неща без да се замисля. Като, че ли са дело на друг
човек. После след време разбирам защо е било. Може би желание никога да
нямам в гърдите си змии и брадви. Може би мъдростта ми да не бъде увита
около брадва или пък силата ми да не е увита в коварство. Изобщо нещо
което е свързано или символизирано от змии и брадви, призовавам го или си
мисля че татуировката просто ме пази от него или пък просто ти говоря
глупости. Може би след време ще разбера, че съм искал нещо друго макар да
съм по-прав сега. Твърде рано е да знам.
-Винаги ли мислиш, че е рано?
-Да, докато усетя, че е твърде късно.
Беше много млад, но като че ли намерихме брод през мислите си.
Допих бирата си и се прибрах при своите двуизмерни. На мястото на
стъклената пирамида си бяха измислили своя и продължаваха да се бият. Как
ли се бе развила такава злоба и такова безумие?
Тогава получих посланието им. Обявяваха ми война. От тавата излетя една
въздушна ракета и се разби в главата ми.
Грабнах тавата и я изсипах в мивката.

* * *

На другият ден се засякох с оня дето все ходеше под моста.
-Защо все ходиш там по нужда?-попитах го.
-Искам да бутна стената.-отвърна ми сериозно.
-Но това е невъзможно.-засмях се.
-Знам-продължи съвсем сериозно-Но нека опитам. Ако не успея, поне ще
знам, че съм й се изпикал.