4 янв. 2021 г., 14:29  

Двуликият 

  Проза » Рассказы
1174 10 23
25 мин за четене

Времето беше прекрасно. Пурпурен залез над заоблени хълмове, щедро оцветени с всички есенни цветове. Слънцето сякаш беше решило тази вечер в тяхна чест да топли доста повече, отколкото се полагаше за това време на годината. Затова всички седяха само по тениски на открито, на голямата южна тераса и се наслаждаваха на красивата гледка, хубавата музика и изисканите питиета. Мартин се беше погрижил тази вечер изисканите питиета да бъдат в изобилие. Не беше се виждал с приятелите си от гимназията поне 20 години. Имаха да си разказват много-много... Случки, събития, радости, тъги, успехи, неудачи...Натрупаните у тях през годините несподелени спомени сега изведнъж се отприщиха, нахлуха неудържимо като порой и изпълниха околното пространство с оживени разговори и смях...

Каскадите на Бенджамин, огромният котарак на Мартин, придаваха допълнителен колорит на атмосферата. Атмосферата на партито бавно, но сигурно се нагорещяваше – разговорите ставаха все по-гръмогласни, музиката – все по-силна, количеството изпит алкохол – все по-голямо.

 

‚А, да не забравя. Донесъл съм ти нещо специално...Ела да ми помогнеш да го вземем от колата, докато още сме във форма‘ - каза Габриел. Габриел беше най-близкият му приятел. От 7-и до 11-и клас седяха на един чин.

Специалното нещо бяха два кашона от прочутатата Староселска гроздова специална. Габриел беше собственик на голяма фирма за производство на алкохол. Оставиха кашоните в кухнята. Габриел извади една бутилка.

 

‚Чакай да ти налея малко тук, да дегустираш.Тази е много специална. 10-годишна, отлежала в дъбови бурета. Специално съм ти я донесъл. Има по две бутилки и за нашите хора тук.‘

 

‚Благодаря ти. Трогнат съм.‘ – каза Мартин и извади две чаши. ‚ Радвам се, че ти върви успешно бизнесът.‘

 

‚Абе, какво да ти кажа, върви, върви, но напоследък имам сериозни проблеми. Засипаха ме с данъчни проверки, дойдоха прокурори. Обвинения заваляха едно след друго – за продажба без бандерол, за пране на пари, за данъчни измами. Всичките изфабрикувани, до едно... Мръсна история. Позната схема, знаеш. Някой иска да ми отнеме бизнеса... ‘

 

‚Съжалявам да го чуя. Много неприятно...‘

 

‚Ти ме познаваш отдавна. Не съм се променил. Измамата не е в моята природа. Наследих тоя бизнес от баща си. Беше въпрос на семейна чест за мене да го продължа... Знаеш, че по природа си падам по изкуствата. Ако бяха ме приели кинорежисура, сигурно щях да прехвърля бизнеса на брат си. Но така се получи в живота. Съдба... Правя това по начина, по който бих правил каквото и да е друго. По моя си начин. Усърдно, всеотдайно и честно... Но ето, загазих здраво. Това е положението...'

 

Габриел преглътна. Замълча за малко и после, сякаш внезапно събрал кураж, изрече на един дъх:

‚Ще бъда директен с тебе – можеш ли да ми помогнеш? Нали сега си фактор в политиката...‘

 

‚Знаеш, че за тебе бих направил всичко, иска ли питане. Фактор, а? И аз ще бъда откровен с тебе. Досега не съм го споделял с никого. Само Даниела знае. Тя и затова ме напусна... Аз наивно допуснах да бъда въвлечен в мръсна игра. ‚Партията на Истината‘ , на която съм председател, няма нищо общо с истината и справедливостта. Тя е само благовидна фасада на действията на алчни и безскрупулни хора, преследващи користни цели. Предложиха ми да стана председател на тази измислена партия, за да се възползват от репутацията, която съм си спечелил като като телевизионен водещ. Защо приех? Ами от наивното убеждение, че така мога да бъда още по-полезен на хората... и разбира се, от суета. Сигурен съм, че ме разбираш. Не го направих за пари. Пари имам достатъчно и като телевизионен водещ. Ние с тебе се познаваме добре. Идеалисти-наивници по природа. И не сме се променили...Но аз се харесвам такъв, какъвто съм. Както и ти се харесваш такъв, какъвто си, предполагам...‘

 

Думите извираха като буен поток от устата на Мартин. За пръв път от година инстинктивно се почувства освободен да излее душата си и да извади на показ всички скрити емоции, съмнения и разочарования, които го измъчваха. Този внезапен изблик на откровение ( подпомогнат и от количеството изпит алкохол ) постигна своя резултат - вътрешно облекчение, макар и временно.

 

‚Казвам всичко това не за оправдание защо не мога да ти помогна. А защото, ако искаш вярвай, ти отприщи у мене нещо, което отдавна се опитвам да отприщя... Ще ти помогна, разбира се. Ще направя всичко възможно. За пръв път от дълго време усещам реалната възможност да направя нещо наистина полезно. Не казвам, че ще е лесно. Тия подмолни сили, които те тормозят... Ами те са под политически чадър... На моята партия, на която съм председател. Така че ако търсиш виновници (макар и индиректни) за това, което ти се случва, един от главните виновници сега е пред очите ти...Ирония на съдбата...‘

 

Габриел го гледаше втренчено. Поглед, пълен с изненада, тъга и съчувствие...

 

‚Като съм тръгнал да споделям, ще споделям всичко. До края. Даниела разбра ситуацията по-рано от мене. Женска интуиция. Натисна ме здраво да се откажа от всичко. Нещо като ултиматум. Аз бях твърдо решил да напусна така или иначе... Но както се сещаш, залогът беше твърде висок за тях. Последваха изнудване, фабрикувани компромати... Разбрах, че имам открита сметка в швейцарска банка. С моя фалшифициран подпис. И с множество документи, доказващи, че парите в сметката са мръсни пари. Документите – до един изфабрикувани...Не закъсняха и заплахите. Отначало по-завоалирани, напоследък – дори директни. Как да кажа всичко това на Даниела? Стисках зъби и търпях. Но тя не изтърпя. И ме напусна. За това спомогна и компромат, който й подхвърлиха. Видеозапис на случаен секс с моя колежка след пиянско парти... От цялата тая история получих мания за преследване, която се изостря все повече и повече. Алкохолната терапия помага, разбира се, ама не е препоръчителна за по-дълъг период...‘ –горчиво се засмя Мартин. ‚Та започнах да търся по-устойчиви решения – психотерапия например... Ама тая твойта ракия наистина е много специална...Наздраве! Към момента ми помага терапевтично, да знаеш! Сериозно! Все пак ще се оправим някак...C’est la vie.‘

 

‘C’est la vie…’ – съгласи се Габриел. ‚Хайде, че ни чакат в хола. Ще взема даже направо едното кашонче за нашите хора...‘

 

Новата партида концентрат предизвика радостни възгласи в хола. Веселбата набра свежи сили...

 

В един момент Мартин почувства, че околният есенен пейзаж загуби своята отчетливост и се превърна в калейдоскоп от мъгляви многоцветни контури. Приятната топлина на алкохола изпълни цялото му тяло и обви погледа му с мъглата на сладка ленивост... Последните неща, което помнеше, бяха, че Боби извика: ‚Сега ще ви пусна Hey Jude, да припяваме на рефрена както едно време!‘, а Ангел каза:, Хайде преди това да ударим по още едно от гроздовия елексир на екс!‘.

 

***

 

Събуди се легнал на тревата. Явно беше някъде около обед, защото слънцето беше вече високо в небето. Познаваше добре тези моменти на махмурлук. Моменти, в които първоначалната сладостна забрава постепенно се превръща в ярки пиянски спомени, които те карат да се срамуваш от себе си. Още веднъж се напъна да си спомни за снощи. И още веднъж споменът се оказа болезнен, от което главата го заболя още по-силно. С мъка се изправи и се огледа наоколо. Околният пейзаж му беше непознат. Около вилата му, където се събраха снощи, имаше борова гора. А гората тук, около него, беше широколистна. А и самата вила въобще не се виждаше.

 

Наблизо видя горски път и инстинктивно тръгна надолу.

 

‚Хубава работа, май съм се загубил...‘

 

Извади мобилния си, за да се ориентира къде се намира. GoogleMaps му показа, че се намира до село Лесидрен, в подножието на Централния Горски Масив. А вилата му се намираше в Източната Скалиста планина, на около 250 км от това място.

 

Първо се ощипа, за да се увери, че не сънува. После умът му трескаво заработи.

 

‚Отвлекли са ме! Няма друго обяснение!‘

 

Вдигна отново мобилния си, за да се обади на охраната. И нова изненада – това не беше неговият мобилен телефон. Съвсем друг модел, който въобще не беше виждал. Съответно в списъка на контактите нямаше нито едно познато име.

 

‚Е, това вече ми идва в повече! Никога не съм изпадал в по-нелепа ситуация... Всичко е от това пиене. Глупак, как можах да се натряскам така снощи...‘

 

Мартин механично тръгна надолу по черния път. Всъщност за момента нямаше никаква идея какво друго може да направи. След 10-ина минути се озова пред кокетна двуетажна къща с ниска дървена ограда. В двора се гонеха две деца, момче и момиче. На долната тераса се показа млада жена, облечена в пъстър пеньоар. Наличието на хора наблизо го окуражи. Тръгна към къщата, мислейки кой точно въпрос да зададе от множеството въпроси, които напираха в него. За съжаление, на повечето от въпросите, които го вълнуваха, непознатата жена нямаше как да отговори. А отговорите на въпросите, на които жената можеше да отговори ( като например: ‚Извинете, това село, което се вижда, Лесидрен ли е?‘ ) надали щяха да избистрят мътилката в главата му. Всъщност младата жена с пеньоара бързо го избави от дискомфорта му, като звънливо се провикна:

 

‚Хайде бе, Емиле, къде се загуби, чакаме те за обяд!‘

 

Мартин се огледа наоколо за всеки случай. Макар че някакси беше убеден, че звънливият призив за обяд беше предназначен точно за него.

 

‚Естествено продължение на серията от безумия и нелепости, които ми се случват днес...‘ – каза си мислено той.

 

Точно понечи да каже, че не се казва Емил, когато двете деца хукнаха към него с викове: ‚Тате, тате, кога ще ходим в скаутския парк? Нали обеща!‘

 

Нямаше как да не гушне двете дечица. Бяха много сладки същества.

 

Оказа се, че прегръдките на непознатите деца не бяха последното парче от днешния пъзел. След секунди от къщата излязоха млад мъж и жена, облечени с джинсови костюми. Двамата държаха в ръце пълни чаши.

 

‚Хайде бе, Емо! Имаш да наваксваш! Ние чакахме, чакахме и започнахме без тебе!‘

 

Това вече окончателно разруши вече изтънялата преграда, която отделяше рационалното его на Мартин от абсурдната реалност около него. Той подсъзнателно реши, че оптималната тактика за момента е да се откаже от опитите да намери рационално обяснение. Да не отрича нищо, да си трае и да слуша...Поне докато натрупа още информация...

 

‚Ще се оставя да ме носи течението. Да видим къде ще ме отнесе...‘ – каза си философски Мартин.

 

Както и подозираше, вътре го чакаше маса, отрупана с лакомства и питиета. Мартин седна на масата като в просъница и безропотно се подчини на течението. А течението бързо го понесе към познатата дънна яма на алкохолното опиянение. Но в конкретния случай той не искаше да се съпротивлява, даже напротив...

 

‚Всъщност така ще ми е по-лесно да възприема това, което в трезво състояние няма как да възприема...‘ – мислеше си той.

 

След около час отиде до тоалетната. Не биваше да пита къде е тоалетната, нали играеше ролята на Емил. Оказа се, че някакси вече знаеше къде е тоалетната.

 

Низходящата линия на притъпеното му светоусещане достигна най-ниската си точка в момента, в който се погледна в огледалото. Пред него стоеше съвсем друг човек. Вместо познатото кръгло, леко мургаво лице, увенчано с прошарена коса, сресана на път, рунтави вежди и топли приветливи очи от огледалото го гледаше тясно скулесто лице със студено-сини очи, тънки устни и грижливо оформени мустачки. Лицето очевидно принадлежеше на доста по-млад човек, вероятно 30-35 години.

 

Ако в света около нас има само абсурди и никаква логика, намерената логическа връзка между два абсурда е истинска находка.

 

‚Ами да, щом от Мартин съм се превърнал в Емил, то следва, че съм придобил и външността на Емил...‘ – помисли си той. И вместо да почувства ужас от това си логическо съждение, Мартин почувства само удовлетворение.

 

Механично се върна в хола и се чу да казва: ‚Извинете, нещо май попрекалих с пиенето, ще ходя да си легна‘. Също така механично намери спалнята, легна си и заспа незабавно.

 

***

 

Мартин се адаптираше към новите реалности удивително бързо. Първоначалният шок и конфузия лесно отстъпиха място на примирение. Примирението постепенно се превърна в апатия, апатията в спокойствие, а спокойствието - в самодоволство. След няколко дни бурята в душата на Мартин беше утихнала напълно. Миналото все по-рядко се мержелееше някъде дълбоко в дебрите на съзнанието му. И изглеждаше по-скоро като сън, отколкото като някога преживяна действителност.

 

Емил ( известен в миналото като Мартин ) работеше като програмист за голяма софтуерна фирма. Много често оставаше да работи вкъщи дистанционно. Соня, жена му, беше учителка по история в близкия град. В същото училище учеха и децата им Алекс и Тони. Всяка събота се събираха на обяд или вечеря с приятели. В неделя водеха децата в скаутския парк на езда или на плувен басейн. Емил обичаше семейството си и тази обич беше взаимна. Беше твърдо убеден, че съвместният им живот е съвсем очаквано и логично продължение на целия му живот досега. Един спокоен, безоблачен живот. Хаосът в душата на Мартин отдавна беше изчезнал и на негово място се настаниха покой и хармония. Ако Мартин помнеше миналото си и го възприемаше като част от житейския си път, щеше да установи, че никога не е изпитвал щастието, което изпитваше сега. Но за Мартин сега миналото беше само това, което виждаше в семейния албум на Емил и Соня.

 

***

 

Един ден малкият Алекс прекъсна сутрешното кафе на баща си с възторжен вик.

 

'Татко, татко! Виж, и у нас вече имало от тази порода котки! Мейн Кун – любимата ми порода! Ето, виж...‘

 

Емил неохотно погледна таблета на момчето. И какво да види...

 

Зад огромния ококорен котарак седеше ухиленият му стопанин. А лицето на стопанина изглеждаше много, много познато. Толкова познато, колкото може да бъде собственото ти лице. Защото това беше лицето на Мартин – неговото его отминалото. Под снимката пишеше: ‚ Великолепният Бенджамин със своя стопанин Мартин Русо.‘

 

Малкото тлеещо пламъче на старата му идентичност изведнъж лумна и за секунди се превърна в буен огън...

 

'Татко, а пък бяха ми казали, че у нас нямало такива котки изобщо... Искам да ми намерите коте от тази порода! Татко, чуваш ли ме изобщо??‘

 

Въпросът на малкия Алекс беше съвсем основателен. Защото Емил не го чуваше изобщо. И ако Алекс не беше толкова обсебен от котешкото си увлечение и беше го погледнал по-внимателно, щеше да установи, че никога не е виждал баща си с по-умислена физиономия...

 

Странният котешки епизод се превърна в повратна точка за Емил.

 

От този ден нататък той започна всяка нощ да сънува случки от живота на Мартин – неговото първично его.

 

Често сънуваше с отворени очи, втренчени в тавана. А на тавана в забързан каданс протичаха ярки светещи надписи върху огромен телевизионен екран:

 

'Мартин Русо – глашатаят на истината – тази вечер само по TVF21’

'В профил и анфас‘ с Мартин Русо – един час истина във времето на лъжата‘

'Ела в оазиса на истината – тази вечер с Мартин Русо по TVF21’.

 

Друг път в съня му се появяваше огромно лице с неясни контури и променлива физиономия. Лицето изглеждаше ту честно и благородно, то зло и лукаво, ту измамно и притворно, ту банално и безлично, ту странно и причудливо. А разговорът с лицето протичаше неизменно така:

 

Лицето:'Предлагаме ти уникален шанс да осъществиш мечтата си да правиш добро за хората. В национален мащаб. Да станеш лидер на Партията на Истината. '

 

Мартин:'И какво точно да правя като стана лидер?‘

 

Лицето: 'Нищо особено. Просто ще продължиш да казваш истината. Така, както я чувстваш. Другото остави на нас.‘

 

Понякога в съня му прокънтяваше настойчив глас: 'Хайде, събуди се! Събуди се!‘

 

Забравеният демон на раздвоението отново се загнезди в душата му. Измъчван от кошмари, Емил започна трескаво да търси в интернет информация за Мартин Русо. Търсенето даде резултат. Разбра, че Мартин Русо е починал от отравяне преди 35 години. В чашата вино, която пиел, имало поставен цианкалий. И до ден днешен не били ясни извършителят и мотивите за убийството. Едната от версиите била, че това е дело на задкулисието, което стои зад неговата Партия на Истината. Целта е била да се лансира в обществото тезата, че е убит от злите сили на опозицията и така да се героизира неговата личност като лидер на Партията. Всичко това с цел привличане на голям брой гласове за предстоящите избори. Друга версия гласяла, че мафията отмъстила на Мартин Русо за огласените от него разкрития за съучастие на висши прокурори в схеми за отнемане на бизнеси. Говорело се, че малко преди да бъде убит, Мартин заявил категорично на своето обкръжение, че се отказва от поста си и напуска партията. Анонимни източници твърдяли, че задкулисните сили опитали всичко, за да го откажат от това му намерение – шантаж, изнудване, компромати, заплахи. Но той останал непреклонен.

 

Както можеше да се очаква, новополучената информация от нета не само не подобри психическото състояние на Емил, а напротив – допълнително го влоши. Фантомът на личностното раздвоение се настани трайно в главата на Емил и усърдно се зае да гложди съзнанието му. В някои моменти на деня имаше себеусещането на Емил, в други моменти на деня – себеусещането на Мартин. Най-лошото беше обаче, че в преобладаващата част на деня и нощта себеусещането беше едновременно и на Емил, и на Мартин. Съжителството с жената и децата започна да му причинява непоносима душевна болка – в един момент ги приемаше като най-близките си същества, а в следващия момент – като абсолютно чужди, непознати хора.

Познатият настойчив глас, който казваше ‚Събуди се!‘, започна да кънти все по-често в съня му. Една нощ този глас гръмна толкова силно в главата му, че сякаш изпълни цялата вселена.

 

‚Събуди сеееее!!!‘

 

И Мартин се събуди.

 

***

 

Клиниката ‚Лечебна хипноза‘ се помещаваше в скромна двуетажна сграда на югозападния ъгъл на улиците ‘Симеон Велики‘ и ‘Свети Георги‘. Фасадата беше семпла, но грижливо измазана и боядисана в светлолилав цвят. Нито старомодният цинкографски рекламен надпис, нито безличните квадратни прозорци с бели пердета, нито баналната въртяща се врата с потъмнели от времето стъкла... нищо от външността не издаваше мистериозната деятелност, която се вихреше в мрачните вътрешни пространства на сградата.

Собственик и единствен психотерапевт на клиниката беше Марк Решевски. Мъж на средна възраст с плешиво теме и рядка прошарена коса, която свободно се стелеше върху слабите му рамене. Ако към това прибавите налудничавия поглед, прегърбената фигура, дългите криви крака и раздърпаното кожено яке, което не слизаше от гърба му и зиме, и лете, ще получите измамното впечатление, че срещу вас стои пълен несретник. Но не така мислеха хората, които бяха посветени в уникалните способности на Марк. Марк лекуваше чрез хипноза. Но неговите хипнотизаторски способности далеч надхвърляха познатите граници. Марк връщаше успешно пациентите си не само в минали моменти на сегашния им живот, но и в миналите им животи. Говореше се, че тези необикновени умения Марк придобил чрез обучение при Майкъл Нютон – основателят на школата за хипнотерапия чрез връщане към минали животи. Самият Майкъл Нютон избирал учениците си с помощта на своя приятел, ясновидецът Леон Хопкинс. Леон посочвал на Майкъл личностите, които имали подходящите качества да извършват този вид хипнотерапия.

Странните умения на Марк постепенно набираха популярност. Особено след като той успешно излекува чрез мистичната си методика няколко пациенти, предварително обявени за безнадеждни. Голяма сензация предизвикаха записите, направени на пациенти под хипноза. Тези записи свидетелстваха, че пациенти, върнати към предишни животи, с фотографическа точност описват подробно личности и събития от миналото, за които няма как да знаят в сегашния си живот. Така, макар и отначало предпазливо, към услугите му започнаха да прибягват все повече и повече хора. А за хора с умове, отворени към метафизичното и паранормалното Марк беше не само психотерапевт с уникални умения, но и своеобразен кумир.

Уникалните умения на Марк стигнаха и до ушите на Мартин Русо – популярен телевизионен журналист и председател на партия ‚Истина‘. След дълги и безуспешни опити да се избави от разяждащата го мания за преследване, Мартин реши да потърси услугите на доктор Марк Решевски.

 

***

 

След като се събуди, Мартин се огледа наоколо.

Видя фигура, приведена над фотьойла, на който седеше. Разтревоженото лице, надвесено над него, изглеждаше много познато. Сякаш беше лицето на Соня... не, май че лицето на Даниела...Но и това лице започна да избледнява... Най-накрая лицето придоби устойчиви черти. Физиономия, която Мартин познаваше. Това беше хипнотерапевтът Марк Решевски.

 

Лицето на Марк Решевски бързо опресни паметта му.

 

Бързо, като на филмова лента, през главата му преминаха всички събития, довели го до клиниката за хипнотерапия.

 

'Как сте, г-н Русо? Не бързайте да ставате, лежете спокойно. Изпийте това.рябва да останете известно време в покой. ‘

 

'Ами... много съм объркан още...‘ – колебливо каза Мартин. ‚Не съм сигурен откъде да започна. Колко време бях под хипноза?‘

 

'Ще ви обясня всичко. Преди всичко, дължа ви огромно извинение. Хипносеансът за съжаление не протече според очакванията. По причина, която все още не мога да установя, вместо в минал живот, хипнозата ви е пратила в следващия ви живот!‘

 

‚Ооо...‘ – успя да каже само Мартин.

 

'Наистина необясним феномен, който не зная да има аналог в нашата практика...Бяхте в състояние на хипноза близо една седмица. През цялото време бяхте под мое лично наблюдение. Не спирах да правя опити да ви събудя. Оказа се изключително трудно. Но ето че най-после успях и се радвам да видя, че сте добре. За всеки случай съм длъжен първо да ви попитам – помните ли добре всички лица и събития от сегашния си живот?‘

 

‚Да, помня. Помня и всичко, което се случи, когато бях под хипноза.‘

 

'О, това ще отмине. За всеки случай ще ви предпиша медикаменти против синдрома на личностното раздвоение. Ще трябва да изчакаме около месец да се възстановите психически, след което ще повторим хипнотерапевтичния сеанс. Разбира се, с ваше съгласие.‘

 

'Благодаря, ще помисля...‘

 

'Надявам се, че това, което видяхте под хипноза, не ви причини болка?‘

 

'Съвсем не...‘ – каза замислено Мартин и лицето му просветна. 'Даже напротив... И знаете ли, г-н Решевски, не изпитвайте никакви скрупули. Всъщност вашият сеанс ми помогна. Помогна ми страшно много! Знаех откъде идвам, сега зная и накъде отивам. Вече имам посока!‘

 

© Веселин Данчев Все права защищены

Произведение участвует в конкурсе:

Силата на човешкия дух »

5 место

Комментарии
Пожалуйста, войдите в свой аккаунт, чтобы Вы могли прокомментировать и проголосовать.
  • Голям си, човече ! Съжалявам , че нямах гласове да гласувам за теб.
    Чест ти прави, че си подкрепил конкуренцията, макар, че не го заслужава.
    Поздрави !
  • Благодаря много за оценката, Довереница!
  • Оригинална история.Добре разказана.Успех!
  • Благодаря много за ласкавата оценка, Amethyst!
    По отношение на фактологичната забележка мога само да кажа, че е абсолютно точна и логична! Забелязаната неточност показва колко дълбоко си вникнал в разказа. В интерес на истината, никой от читателите досега не беше забелязал тази неточност. За това - моите поздравления!
    Ако исках да се 'измъкна' от ситуацията, можех примерно да кажа: 'Допуснал съм тази неточност съзнателно, за да покажа на читателя, че разказът на героя в уникално състояние на хипноза няма как да бъде 100% достоверен...' или нещо подобно... 🙂 Но аз не искам да се измъквам с подобни оправдания, защото твоето тълкувание на действието в разказа съвсем точно съответства и на моята първоначална идея. Просто съм допуснал грешка в хронологичния ред на събитията.
  • Чудесно представена, завладяваща история, обогатена с интересна фабула и задълбочено разкриване на характерите. Поздравления! Имам само една, по - скоро фактологична забележка: Ако от гледната точка на Мартин, двамата с Емил могат да съществуват едновременно, то от тази на Емил това няма как да стане! Щом Емил е прероденият Мартин, то при проверката той би следвало да установи, че Мартин е починал поне малко, преди Емил да се роди, т. е. - не преди 3, а преди тези упоменати там 30-35г. Поне според мен...
  • Мистериите продължават. Отличен стил.Предизвиква вълнения и размисли у млади и стари
  • Оригинален, завладяващ, много интересен разказ.
  • Благодаря, Иване! Да, прав си - определено смятам, че в един разказ задължително трябва да има интригуваща история и интересна и многопосочна фабула. Ако нямам идея за подходяща история, просто смятам, че не си заслужава да пиша...Честно казано, не съм се замислял дали интересната фабула е характерна само за старата школа. Но от друга страна ... вероятно си прав, защото много, много рядко виждам тези качества в това, което наричаме 'нова школа'.
  • Благодаря, Mishel! Ако трябва с няколко думи да се изрази идеята на разказа ми, то това са твоите думи в коментара ти. По-точно не бих могъл да го кажа!
  • Интересна и многопосочна фабула, богат и образен език, като от старата школа. Браво Веско!
  • Много оригинален анализ на един чов
    ешки живот, в аспекта на една общочовешка ценностна система, с която в определени моменти, главният герой е направил компромис.Има оценка и послание. Хареса ми развитата идея.Текста се чете леко и разбираемо. Приветствам
    --------------
  • Благодаря, Безжичен! Да, по мое мнение, за да бъде един разказ интересно четиво, в него трябва да има някаква интригуваща история, фабула, елементи на неизвестност, неочаквани обрати, дори малко мистерия. Разбира се, и послание към читателя. Надявам се с този разказ да съм го постигнал 😊
  • Много ми хареса!
  • Много ми хареса този разказ. Има всичко, за да стане интересен (най-важното в разказ, според моя критерий), но това вече е казано от другите. Браво!
  • Прекрасен изказ и впечатляваща проза!
  • Благодаря, Марко! Усещането за посока винаги помага... Е, понякога разбираме, че избраната посока не е била правилната, но вече е късно. Но това са нещата от живота.
  • Знаех откъде идвам, сега зная и накъде отивам.
    Хареса ми идеята на разказа. Поздрави !
  • Благодаря, Деа! И аз обичам твоите стихове! Неслучайно си сред авторите, които следя.
  • Благодаря, Дон Бъч! Много ми е приятно да получа комплимент от човек с твоите постижения в прозата! Които аз много харесвам, занеш го!
  • Благодаря, Мария! Това е моят стил в прозата - винаги търся интересна история, фабула, неочаквани обрати, малко мистерия... Много се радвам, че оценяваш това.!
  • Трябваше да отделя почти половин час за четене, но не съжалявам!
    Интересна идея, добре заплетена и изведена към изненадващия финал!
    Браво!😃
    Успех в предизвикателството!
  • И отново чудесен разказ! С най-добри пожелания!
  • Обичам твоите разкази...
    Успех!
Предложения
: ??:??