Днес посетих дядо. Не се бяхме виждали от няколко месеца, премести се. Денят беше топъл, слънцето напичаше и пареше по кожата. В тревата наоколо чувах как шават всякакви малки животинки, а по камъните спокойно се припичаха гущери. Личеше си, че е краят на април. За последно бях идвала тук септември, когато мъглата се спускаше, а хладния въздух ме караше да изтръпвам. Баба извади една цигара и я остави, за да я изпуши той. Сипахме кафе. Аз мълчах. Нямаше какво да кажа. Само гледах с празен поглед. Баба и майка си говореха нещо. Не бях свикнала той така да мълчи, преди винаги говореше по много. Като бях малка, спомням си, ми разказваше приказки, учеше ме на разбойнически песни, беше и бабата и вълкът от „Червената шапчица“, а сега срещу мен имаше само мълчание. Изпих си кафето. Поогледах наоколо, защото не можех да си намеря място. В гърлото ми растеше бучка, а сълзите напираха в очите ми. Погледнах избуялата наоколо трева, която скоро щеше да задмине плочата. Опитвах да не мисля за това ...