Дядо Стефчо, не че не обичаше да си говори с хората, просто не виждаше голям смисъл от това. Имаше си своята тридесетгодишна, продънена кушетка за любовница и телевизора си NEO за другар. Стана фен на телевизията още в зората на демокрацията. Другите хора вдигаха революция, деляха се, събираха се, а дядо Стефчо им се чудеше на акъла, докато ги гледаше по новините. Телевизорът в прашната селска къща се изключваше, само когато старецът ходеше до магазина и когато спеше. Естествено и двете събития бяха съобразени с телевизионната програма на трите канала, които ловеше с прашната си, стайна антена. Лятото телевизорът се изнасяше на един специално адаптиран перваз-олтар, надуваше се звукът, така че гласът на Милен Цветков да държи под напрежение кокошките в курника. За щастие, Бойко Борисов веднага след това ги успокояваше, че всичко е под контрол.

     С годините любовта на дядо Стефчо с телевизора се разгоря по-бурно от извънбрачна афера в турски сериал. Почти не разбра кога погребаха баба Жечка, нито кога внучката Ема стана на тринайсет и я приеха в гимназията. Животът си вървеше, овцете си блееха, а дядо Стефчо си береше доматите, копаеше си картофите, караше се на политици и се радваше на засуканите момичета, дето казваха времето.

     - Татко, ела отключи портата! – чу гласa на дъщеря си една съботна сутрин, докато гледаше пухкавата водеща, дето все ù забравяше името. Почти беше забравил, че днес Надя ще идва със зетя да оставят Ема.

     - Идвааам, идвам! Ей сега! – забърза се, доколкото можeше старецът. Идваше зима и колената го бяха стегнали, та закуцука охкайки по пътечката от къщата до двора.

     - А, добре сте дошли! – ухили се доволно дядо Стефчо и тръгна да прегръща внучката си. – Я гледай, по-висока от мене си станала!

     - Дядо, земи се изкъпи, че миришеш! – кльощавата тийнейджърка сбръчка тънките си устни.

     - Ема, недей да говориш така на дядо си! – сгълчи я майка ù, докато прегръщаше на свой ред баща си. – Ама, татко, откога не си се къпал, наистина?  - със зетя само се ръкуваха.

     - Е, на село сме, тука е така! – защити достойнството си дядо Стефчо и почти се обиди.

     - Абе, глупости! Майка да беше жива, да те строи малко! – въздъхна дъщеря му.

     - Абееее, не ми се бъркай ти на мене в работите! – махна с ръка старецът. – Имам си приоритети аз! Утре ще се къпя – хем неделя, божи ден, хем от три до четири следобед няма какво да се гледа по телевизията.

    - Добре, добре. Отказала съм се да излизам с тебе на глава.

     - Свари ли ракията, чичо Стефчо? – попита зетят Илиян. Въпреки че беше женен за Надя повече от петнадесет години, все още се държеше с тъста си по същия начин, както в първия ден, в който се запознаха - сковано, задръстено и непохватно.

     - Бааа, ракия! Аз да не съм пияница кат тебе! – сгълчи го дядо Стефчо и се дотътри да седне на прогнилата, крива пейка до пътеката. – Само за пиене си мислите вие младите! По новините снощи казаха, че четирсе на сто от хората в активна възраст у страната злоупотребяват с алкохол. – беше го слушал поне в три емисии през деня, докато се научи да го рецитира толкова гладко. – Илиян сложи ръце в джобовете си и се заразхожда унило покрай къщата.

     - Татко, ще ти оставим внучка ти за една седмица. Ще дойдем да си я приберем другата събота. Хем да се видите, хем тя малко въздух да глътне.  – Надя беше седнала до баща си и сега му говореше по-меко. – Аз на нейната възраст... – въздъхна. – Друго беше тогава. Ема, взе ли си всичко от колата? – момичето мъкнеше едно синьо сакче на розови цветя и чанта за лаптоп със същия мотив.

     - Дааа. – равно каза тя. – Можете вече да си ходите. Заточихте затворничката.

     - Стига си се оплаквала. – каза ù Илиян.

     - Абе, ей! Ти за скандала в конституционния съд гледаш ли? – дядо Стефчо беше премислил и беше решил да даде втори шанс на зет си.

     -Ъъъ, не! Не ми остава много време да гледам телевизия. – отговори Илиян.

     - Пфу. Никакъв интерес какво се случва в собствената ви държава нямате. После защо сме на това дередже! – зетят отново наведе глава попарен.

     - Айде, стига, татко! Ти нали държиш държавните работи под контрол! – отново се намеси Надя, за да спре баща си. – Кажи има ли някаква кайма или месо в хладилника, да направя нещо за обяд, преди да си тръгнем.

     Обядваха на беседката, под асмата. Времето още беше топло, макар и облачно. Лозовите листа над главите им приличаха на проснати камуфлажни униформи. Снощи беше валяло и влагата все още се носеше ниско над земята. Надя надделя и телевизорът не беше изнесен на перваза, въпреки роптанията на дядо Стефчо. Това до голяма степен допринесе за тегавата атмосфера, надвиснала над тенджерата с кюфтета със сос, сложена на средата на масата.

     - Разкажи на дядо си за новото училище. – подкани Надя дъщеря си.

     - It sucks! Всички се подмазват на една Лили, a даскалите са яко зле! – обобщи Ема.

     - Благодаря, че ни огря със слънчевото си настроение и благонравния си език. – каза Надя и май се отказа да говори.

     Тъжният звук от тракането на прибори се нарушаваше от време на време от гласове и смехове от съседния двор. Явно Митреви също имаха съботни посетители.

     От някъде се появи и куче, което залая щастливо до мрежестата ограда между двата двора, съвсем близо до беседката.

     - Дееееа и песовете дееееа! – дядо Стефчо се наведе, взе буца пръст и я хвърли към оградата. Кучето явно не се впечатли особено, продължи да търчи покрай оградата и да маха с опашка. От съседната къща се чу детски плач. – Не ги трая тия Митреви! Само патардия дигат, баш че са сами в цело село.

     - Да бягаш от тая България! – продължи той, докато правеше странни физиономии, за да си намести протезата. – Не е като едно време сега! Нали ги гледам  по телевизията – колят се, душат се, изнасилват се! Нема бъдеще тука! Нема! Бегай, докато можеш, щото иначе... веднъж ожениш ли се, като майка си ше свършиш – с е такъв мъж, те!

     - Татко, престани!

     - Аз се наядох, ще отида да чакам в колата. – каза Илиян и стана нервно от масата.

     - Не можете ли един нормален обяд да изкарате! – Ема крещеше. – Един само! Като нормални, весели хора! Да се смеете! Как всички други могат, само вие не можете?!?

     - Ема! – Надя се опита да надвика дъщеря си и лая на съседското куче. Момичето тръшна приборите и кафеникав сос се разхвърча навсякъде.

     Надя въздъхна дълбоко, докато я гледаше как се отдалечава към къщата.

     След по-малко от половин час всички се бяха сбогували сухо с уверения, че нищо не се е случило и мръсната, синя кола със софийска регистрация пое по калния път между селските къщи.

     Черни облаци избутваха сивите от запад и вятърът започна да мете тъжните, жълти листа. Дядо Стефчо хвърли остатъците от обяда на кокошките, сложи внимателно в мръсния хладилник каквото можеше да се яде за вечеря и натисна голямото червено копче на дистанционното. Шумът от монотонния глас на водещия му подейства упояващо. Побъркал се беше този свят, в това дядо Стефчо не се съмняваше. Тамън задрема на кушетката, слушайки някакво предаване за животните, когато сърцето му прескочи от някакъв ужасен шум. Седна и отвън блесна светкавица, последвана веднага от гръм. Шумът продължаваше да се разнася някъде от другата стая. 

     - Емкааа! Къде си, чедо? – извика той.

     Не дочака отговор и се опита да стане рязко. Остра болка в гърба и колената го сряза и го накара да се спре.

     - Емаааа – хрипливият му глас извика с все сила. В стаята беше станало почти непрогледно тъмно, а ключът за лампата беше чак на другия край на стаята. Светлина и после още един гръм.

     Дядо Стефчо усещаше как сърцето му бие бързо и се зачуди колко ли ще издържи.  Набра се на ръце и изохка продължително, докато стане. Затантури се тромаво към вратата, светна лампата и бледа, жълта светлина заля стаята.

      - Ема! Къде си, ма? – отвори рязко вратата на съседната стая и светна и другата лампа. В последно време се страхуваше от тъмнината.

     Ема се стресна. Беше сложила лаптопа си на старото бюро на майка си и се пулеше нещо в него.

     - Изкара ми ангелите, бе, дете! Що не отговаряш, кат те викам? – дядо Стефчо се опитваше да надвика музиката. – И кво е това чегъртане, къде си го пуснала. Да го изключваш веднага!

     - Остави ме на мира! – Ема стана и му тръшна вратата под носа.

     - Деееа и дечурлигата деееа! Едно време немаше такова нещо! – навън беше започнало да вали, вятърът беше завихрил овошките покрай къщата в някакъв дивашки танц. Дядо Стефчо отиде до закачалката и взе от там едно вълнено елече. Баба Жечка го беше плела навремето, сети се.

     Старецът седна отново на кушетката си и си намери някакво публицистично предаване, в което някакъв политик обясняваше за състоянието на българската икономика. Навън бурята нямаше никакво намерение да спира – виеше и тряскаше в апокалиптична агония.

     - Дядо – по едно време на вратата се показа Ема.

     - Какво? – попита старецът, без да мести поглед от екрана.

     - Телефонът и зарядното за лаптопа са ми останали в колата.  – каза Ема.

     - И аз кво да направа?

     - Може ли да се обадя на татко да ми ги донесе? – попита тя.

     - Да, ей там, в кухнята, на хладилника е телефонът. – дядо Стефчо отговаряше механичко, явно съсредоточен върху предаването. – И да не се обясняваш много време! Плащат се тия разговори!

     Момичето излезе и се върна след няколко минути.

     - Татко каза, че вече са в София и че и там много валяло. Чак утре щял да дойде да ми ги донесе.

     - Добре, добре – остави ме, стига ме разсейва, че дават министъра на земеделието.  – дядо Стефчо махна сърдито с ръка и усили телевизора.

     - Ама, нямам какво да правя. Скучно ми е.

     - Абе, остави ме, бе, дете. Какво искаш, на маймуна ли да ти се правя? Седни на оня стол, е там, и гледай с мене! – каза дядо Стефчо.

     Навън отново присветна светкавица и този път се сля с проглушителен гръм. Крушката на тавана угасна, а след миг с глух, засмукващ звук и телевизорът загуби картина. В стаята стана непрогледно тъмно. Само бурята остана да пее своята мелодия от трополящи капки и виещ вятър.

     - Дядо, страх ме е! – дядо Стефчо чу гласа на внучка си някъде отдясно.

     - Стига, де, нищо не е станало. Токът спя. – отвърна ù той. – Я стани, некъде в шкафа зад тебе требва да има свещ и кибрит. Стига хленчи.

     Момичето потършува опипом и събори една чаша, докато намери свещите и запали една. Стаичката се обля в меката светлинка на пламъчето. Дядо и внучка седяха в полумрака, единият на неизменната си кушетка, другата на дървения стол, и си мълчаха, загледани в пламъка.

     - Искаш ли дъвка? – попита по някое време Ема и извади от джоба на дънките си малко пакетче.

     - Тц, немам зъби аз за такива работи. – отговори старецът.

     - Ааа, ясно.  – продължиха да мълчат.

     Навън бурята поутихна и премина в спокоен, монотонен дъжд.

     - Да я таковам и скапаната държава! – дядо Стефчо си срита ядно чехъла и го запрати на другия край на стаята. – Малко дъждец да падне и сичко се разпада!

     - Що винаги сте толкова ядосани и все държавата ви е крива на старите хора? – Ема тръшна на свой ред с малката си ръка по масата. – По автобусите ви слушам, на опашките ви гледам и все някой ви е виновен!

    - Еми, виновен е, я! Такива работи, дето се случват тука, на Запад не могат да се случват! – гласът на стареца се повиши и лицето му се сбръчка още повече от яд.

     - А ти кога си бил на тоя Запад, бе, дядо?

    Старецът сведе глава.

    - Ама писна ми да ви слушам всички! Не ви ли е срам? Собствените си деца да пъдите? Ако ги заведе животът нанякъде – хубаво! Ама да ме възпитаваш ти мене да бягам, щото все някой ми е виновен, е грозно, дядо! Грозно е! Да не сме плъхове, че да бягаме и да се крием по дупките само? Не са били такива като тебе тия, които са вдигали революции, дядо. Хора с идеали са били, не мишки! Ти, ти какво направи днеска, че да ти е по-хубав денят, отколкото беше вчерашният, а? – по бялото лице на Ема се прокара червенина, която светлината на свещта едва улови.

     - Не ми говори така, пикло! Кво си видела ти у тоя живот? Всичко със златна лъжичка в устата са ти давали на тебе! През тия две очи знаеш ли колко е минало и през е тая душа, те? – дядо Стефчо сложи ръка на гърдите си. – Нито си ми на годините, нито си ми на акъла, та да ми говориш така! – хриптящите му крясъци отекнаха в голата, тъмна стая, пламъкът на свещта заигра за секунда и след това отново застина безмълвен.

     Осветлението примигна и токът дойде. След миг пясъчно безсилие телевизорът проговори отново.

     „Има нещо прекрасно в света. Нещо, което си струва всичко останало. Нещо, което можеш да помиришеш, усетиш, прегърнеш и обичаш. Което е в нас и навсякъде около нас!” – говореше някакъв ентусиазиран женски глас от екрана. Дядо Стефчо по инерция взе дистанционното, напрегна се, докато очите му свикнат със светлината и натисна копчето, за да превключи. По другия канал даваха някакво предаване за пропастта между поколенията и как да я преодолеем. Натисна копчето на третия канал – даваха новини със статистика за обедняването на българите. Остави дистанционното и се излегна на продънената кушетка. На Ема ù се прищя да му каже нещо, но си замълча.