- Дядо, ще ми разкажеш ли приказка?

- Че кога, дядовото, не съм ти разказвал? Ще ти разкажа и още как. Ти си на дядо любимото внуче. Ех, да беше жива и баба ти и тя да ти се порадва!. Ама съдба! Пустата болест я умори! Не можа да поживее, да се порадва на цветенцата, на песните на пиленцата, ех…

- Стига, дядо! Нали щеше да ми разкажеш приказка! Баба е на небето при ангелчетата. Така си ми казвал, че са я извикали да пее в небесния хор.

- Така е, чедо, така е. Нямаше по даровита певица от нея в село, че и в другите села, де.

- Хайде, дядооо, чакам си приказката! Обеща ми!

- Добре де, добре! Слушай внимателно и запомни тази приказка.  Имало едно време една красива мома. Толкова била красива, че щом се покажела слънцето изпращало слънчеви зайчета да си поиграят с косата и. А като запеела птиците  кацали на близките дървета, та дано научат от нейните песни. Колкото била хубава, два пъти повече била работлива и чистница. Харесал я един левент момък и я взел за жена. След година им се родила женска рожба. Решили да нямат други деца, за да има всичко момиченцето им…

- Дядо, май я знам тази приказка…

- Потърпи, чедо, потърпи! Не я знаеш! Нова е. И така. Расло момиченцето, порасло, станало мома за женене. Харесало един момък и се оженили. Родило им се едно юначе за чудо и приказ. Имало звездичка на челото. Много го обичали родителите му и се грижели за него. Но се появила една зла вещица (любовница май и беше името), подлъгала добрия момък и той забравил колко много обичал семейството си. Направила му лоша магия и той изоставил жена си и малкото детенце. Много се мъчила младата жена. По цели нощи страдала и плакала. Детенцето било малко и трябвали парички да го гледа. Решила да тръгне по чужди страни, пари да печели. Много и било мъчно за детенцето, ама нямала какво да прави. Искала да го изучи, голям човек да стане. Със сълзи на очи тръгнала за една далечна страна. Всеки ден се обаждала да чуе детенцето си.

После се появил един лош човек (италианец се  казвал) и майката вече не се обаждала толкова често. От мъка по нея нейната майка умряла, а юначето останало само с дядо си.

- Дядоооо, знам я тази приказка. Всеки ден все нея ми разказваш.

- Така е, дядовото. Тая приказка всеки ден ми гори душата. Разказвам ти я за да я запомниш добре. Ти ще трябва да я допишеш. Ама така я допиши, че да не се срами даскала дето те учи в отделението. И майка си да не срамиш! Пък и мен. И да знаеш, че парите не са всичко на тоя свят. С близки хора се живее, чедо.

И родината си да не забравяш. Колко народ е загинал да живеем сега спокойно и мирно. Ботев, Левски и хиляди знайни и незнайни българи.

- Колко пъти да ти казвам, дядо, че не е даскал, а учител и не е отделение, а клас.

- Все тая! Ама трябва да ги уважавате тези хора дето ви учат на ум и разум! По мое време ако не поздравиш даскала като го срещнеш веднага имаше наказание. Камо ли да му отговаряш. Други времена настанаха, чедо. Трудни и продажни.

- Дядо, мама се обади днес. Каза че ще  дойдат след месец с италианеца и ще отидем на море. Ще видя морето! Толкова съм щастлив!

- Хубаво е решила. Морето е хубаво нещо. Ама да се пазиш от дълбокото, че там дебнат акули и крокодили.

- Дядо, в нашето море няма опасни акули. Тези, от които се страхуваш живеят в океана. А колкото до крокодилите те живеят в река Нил. Като гледаш телевизия слушай по-внимателно.

- Абе ти за всеки случай се пази! Стар съм, немощен. Майка ти трябва да си те гледа и възпитава. Малко ми остава на мен. Да си идва по-скоро да и се порадвам докато съм жив. Ех, склоних вече за тоя италианеца. Да си идват вече. Ела сега да те прегърна и да лягаме, че стана късно.

Светлината в стаята угасна. Дядо и внуче заспаха прегърнати. Единият сънуваше морето, а другият своята изтекла като пясък приказка.