Изкачването до върха не ме затрудни. Отдавна исках да го направя. Оставих колата на хижата, обух кубинките и напълних с вода двете шишета, които бях сложил в раницата. Обикновено тръгвам с два пъти по-тежък товар. После се обадих на жена ми, която беше останала долу, в градчето с каменистия площад и паметника на поета. И потеглих нагоре. Слънцето се движеше по своя обичаен летен маршрут. Беше все още сутрин. Бяха минали толкова много години…    

                     -------   --------  -------  -------  -------    

      „Ще те накарам да се влюбиш и не във мен, и не във него, във вятъра и във звездите ще те накарам да се влюбиш.”                                                                            Недялко Йорданов - 1967г.

            - Ще те накарам да се влюбиш - разхождаха се по Раковска, зимният сняг беше преминал отново в черна кал, сивотата на сградите надвисваше над бързащите, сгънали се в яките на тъмните си палта минувачи, вечерта идваше с монотонността на делника, пролетта с топлия си дъх, кокичетата, минзухарите и зюмбюлите в ръцете на старите жени, излезли да спечелят няколко стотинки, беше много далеч. Рая вдигна очи, рядко говореше, навън градът я задушаваше.

          - Виж този плакат, във ВИТИЗ играят пиеса на Недялко Йорданов - побърза да я успокои Любослав. И се усмихна, повече на собствената си шега, дошла внезапно. За да наруши сковаността, която беше обхванала двамата.

         -  Кажи ми нещо- я подкани той.

          -  Копче - вече усмихнато му отговориха кафявите й очи, косата беше поела капките сивкава мъгла, която се спускаше над еднообразието на булеварда.

         -  Трябва да се прибирам, вкъщи ще ме чакат.

          -  Искаш ли да гледаме пиесата, може би в събота, как си тогава? - я попита той, тя винаги бързаше, двата часа бяха отлетели като миг.

           -   По-добре през седмицата. Ще избягам от репетиция, понякога се чудя дали има смисъл с това мое старание и амбиция. Не съм чак толкова добра, само си губя времето.

             -  Не говори така, сигурен съм, че си страхотна.

             -  Къде си ме слушал, че можеш да прецениш. Ти разбираш от спорт, не от пеене- затича се изведнъж след идващия трамвай Рая.

 По улица”Алабин” стържещият шум на релсите заглуши думите й, той махна с ръка към нея, вдигна яката на черното си ученическо палто и се понесе след мислите си.

            Бяха се запознали преди три месеца. Ученическата екскурзия в късната и топла есен, голямата туристическа спалня в Банско, песента на Джани Моранди на големия, чист и каменист площад. На другия ден към хижа Вихрен, той, един негов съученик и две момичета от съседните класове, вече омотани в планината, захласнати в разговори и омагьосани от есенните шарки по дървета, треви и широкоразперени папрати. Групата беше напред, с тях бяха изостанали и две учителки. Пратиха камион да ги търсят, бързо ги намериха, и сега пътуваха, прегънали се отгоре в каросерията, в кабината се настаниха успокоените вече жени.

            Очите й го следяха, после станаха искрящи и топли, едно камъче го удари по бузата, беше се вторачил в косата й, леко къдрава и с някаква немирна букла над челото, устните й бяха като затворен плод, който всеки момент иска да бъде откъснат, шушляковото яке обгръщаше слабото й тяло, в този момент тя сякаш искаше да му каже:

             ”Харесвам те, кой си ти? Аз съм Рая.”

                Вечерта в хижата беше пълна лудница. Повечето ученици викаха и се смееха, някои се бяха събрали на групи, появи се бутилка, Любослав не знаеше тази игра. Да завъртиш силно стъклото на пода, и после да се целуваш с момичето, което ти се падне, след като гърлото на бутилката посочи кое ще е то. Не му се искаше да прави това под крясъците на всички. Беше се отделил настрани, разговаряха със Зари, с когото преди няколко часа бяха изостанали от групата.

                   - Тя те харесва, видях това- усмихна му се той и добави- Защо си се умълчал, да не са ти потънали гемиите. Спортист си, математик си, и си готин при това. Какво става?

                   Изведнъж токът спря, настана още по-голяма бъркотия, даскалите се намесиха, запалиха петромаксовите лампи, след това всички се укротиха, той видя, че в дъното на столовата се е замислила Рая. Приближи се, тя му се усмихна.

                   - Здравей, аз съм Любослав.

            - Аз съм Рая, ти си от математиците, нали?

              След малко излязоха пред хижата, студеният въздух навлизаше в ноздрите им, той наметна раменете й с пуловера, беше го препасал около кръста си, облече зеления анорак, който носеше, звездите бяха много и близко, черното небе се осветяваше от сърпа на бялата луна, миришеше на бор, на нощ, на нещо ново и за двамата.

               На другия ден времето беше мъгливо, изкачването на върха се отложи и цялата многолюдна група се отправи надолу, към площада на градчето, а оттам с теснолинейката, която щеше да ги приближи до цивилизацията. Вървяха заедно, бяха се отделили от съучениците си, когато пътеката стръмно се втурваше напред се държаха за ръце, мълчаха или говореха, тя за песните в ученическия хор, той за стадиона и лекоатлетическата писта. Бледите им бузи розовееха, очите им виждаха само другите очи, устата им пресъхваха от желанието да споделят мислите и дори мечтите си.

       Във влака до София отново бяха заедно. Прави до прозореца в коридора, главите им бяха навън, косите се ветрееха, очите сълзяха, ръцете бяха хладни и копнееха да прегърнат другия. Около тях се движеха момчета и момичета, някои шумни, други мълчаливи, трети безразлични. И когато се качиха на трамвая, който щеше да пренесе всеки в неговия свят, ръцете им се докоснаха отново, казвайки им, не се страхувайте, ще се справите, ще оцелее това зараждащо се и красиво нещо между вас. Напук на сивия, мръсен, горчив и суров делник, в който всеки се бори за себе си, но в който всички се надяват да имат едни други очи, едни други усмивки, понякога едни други сълзи. Защото другояче няма как да усетиш дъха на вятъра.

                На площад ”Ленин”, близо до църквата ” Света Неделя”, се разделиха.

                --Аз живея наблизо, не ме изпращай- му каза Рая.

                - Но защо, нека да съм спокоен, че си се прибрала, да видя къде живееш.

                - Ще се видим в училище- изпрати му въздушна целувка тя, и хлътна в тясната улица ” Алабин”, обрамчена със скърцащи и хладни метални трамвайни линии.

                   Любослав се затича по” Витошка”, когато трамваят на кръстовището пред Съдебната палата се изравни с него и започна да го изпреварва, после се спря, скърцайки пред кафе” Бразилия”, отсреща в големия магазин за плодове и зеленчуци бяха пуснали лимони и портокали, опашката се беше извила по посока кино” Иван Вазов”, пътниците на спирката бързо се качиха, светофарът светна зелено, мотрисата започна да ускорява, и в този момент той се метна на степенката на задната врата, секунда преди тя да се затвори със силен стържещ и дори зловещ звук от компресията на автомата.

                  Вече имаше свое момиче.  

                  В училищния двор, така тесен за около хилядата гимназисти, където винаги имаше някои, които да играят футбол на малки вратички или баскетбол на един кош, той влезе няколко минути преди началото на първия учебен час, нахлузи измачканата, със счупена козирка фуражка, свали яката на черната куртка и хлътна в тази грозна, масивна и с олющена фасада сграда почти с радост. Защото на етажа под неговата класна стая беше тя, Рая. И така щеше да бъде чак до лятото.

                   След часовете се изчакваха на малката и тясна улица, като се опираха на парапетите пред големите и високи врати на главния вход, понякога сядаха в градинката на някоя пейка, там, срещу църквата, после по ” Графа” той я изпращаше вкъщи, на площад” Славейков” ги блъскаше и поемаше тълпата, понякога се спираха пред киното вляво, или хлътваха в един от двата салона на кино” Култура” вдясно, само за да държат ръцете си в тъмното. После той отново се затичваше след трамвая по улица” Витоша” , понякога го сменяше с щестицата на площад” Баба Неделя”, после в апартамента до хотел” Хемус” бързаше да приключи с уроците. Освен математиката и литературата другите предмети ги караше малко през пръсти. Нарамваше спортния сак с анцуга и  шпайковете, и покрай тополите на булеварда, после през мостчето над малката река, край кино ”Петър Берон” и по широката улица стигаше до главния вход на стадиона. Вечер късно се прибираше, или пеша по същия път, но по-често с трамвая и с приятелите си от отбора, късаха неузрели мушмули от надвисналите над улицата дървета, пиеха боза на последната спирка на единицата, сладка или резлива, после трамваят ги стоварваше на площада, където вечерта трябваше да бъде измита от праха, мръсотията и шума на целия забързан ден, паважът се обливаше от силната струя на гумените маркучи, движението по улиците вече беше намаляло и те бяха почти безлюдни. За да се събудят отново в пет сутринта, и всичко това отново да започне да се повтаря.

                 Една вечер, беше късна есенна и топла, Рая и Любослав седяха на пейка пред Паметника на Съветската армия, кестените по алеите бяха напълно разсъблекли листата си, шумът на булеварда и трамвая зад гърба им почти не се усещаше, двамата не бързаха да се прибират, бяха се умълчали. И тогава се взряха в очите си, наклониха глави, устните й бяха влажни, топли и с вкус на узрели смокини. Каквито там, на село, при бабата на Любо, понякога се раждаха напук на климата, на сушата или безпаричието на селските хора, които много искаха да имат нещо различно, нещо, с което да се събуждат сутрин и което да ги кара да се радват, че и в техния свят прекрасните неща могат да се случват.

                И тогава, вървейки по широката алея, която щеше да ги отведе пред кафе ” Ялта”, пред Ректората и после пред Народното събрание, по жълтите павета, а след часове, дни, седмици и години по тези идващи, неизвестни на никой пътища, двамата не мислеха за това, но чувстваха, че тази вечер не ще се повтори, че ще има много други вечери и нощи, някои от тях ще са с вкус на неузряло грозде, други на презрял плод, някои отново на лепкави, захарни и сочни, почти карамелизирани смокини. Някои ще се помнят, други не толкова.

                Но тази ще остане незабравима, бяха сигурни в това. 

                     Зимата вече отминаваше. Понякога той излизаше от къщи по тъмни зори, качваше се на трамвая, на обръщалото на шестицата или на девятката, слизаше пред кино” Млада гвардия”, после по булеварда, после в ляво, където на ”Алабин” 23 излизаше от малък безистен тя, Рая. Усмихната му пъхаше в ръцете малка кифла или топла мекица, и заедно по ”Графа” и после през градината с църквата влизаха в голямата, грозна и олющена сграда на

” Шишман”, в която познанието на науката, но не на живота, трябваше да се прелее в главите им. Нещо навярно оставаше там, повечето те съзнателно не допускаха до себе си, защото не бяха сигурни, че от многото знания няма да ги заболи глава. Тя живееше  в малка къщица зад голяма сграда на шумната улица, в две стаи, една кухничка и малко по-голям вестибюл. Понякога и тя го пресрещаше, чакайки го в тъмната сутрин пред могилката до неговия блок, на ъгъла на стръмния булевард и улица” Крум Попов”.

                Имаше дни, в които Любослав идваше у тях, за да й помага със задачите, търпеливо й обясняваше, тя съсредоточено го гледаше най-много около половин час.

              - Стига с тази математика, ела да те черпя едно какао- хващаше го за ръката и в другата стая, с баба й тримата мълчаха и пиеха от топлите чаши. После му говореше за хор ”Бодра смяна”, умълчаваше се и той си тръгваше, бързайки за вкъщи или за стадиона.

                 А няколко пъти, когато се разхождаха по улиците на града, Рая се спираше и питаше:

               - Ти ще станеш студент, не ще и съмнение. А аз, аз каква ще стана. Ще вися по софийските ъгли, това ме чака.

               - Какви ги говориш, ти си толкова талантлива, толкова красива, ще кандидатстваш с пеене в Консерваторията- сепнато й отвръщаше той.

              - Кой ще ме подготви за изпитите, нашите събират за жилище, сестра ми също има нужда от помощ, и тя другата година влиза в гимназията - лицето й беше напрегнато, после се умълчаваше.

             - Искаш ли да отидем в зала ”България” на камерен концерт- един ден го запита Рая. Усмивката й беше топла, очите светеха.

          - Та аз нищо не разбирам от такава музика, тя не е за мен- й отвърна той.

            След два дни Любослав излезе от къщи, измина пеша целия път до кино” Димитър  Благоев”, където го чакаше Рая. Беше със светъл панталон, беше облякъл сакото на баща си, тя беше завързала около тънката си шия бяло шалче, носеше плисирана пола и зелено яке от изкуствена кожа, навярно на майка й.

          -  Няма страшно- хвана му ръката, залата беше голяма и светла, миришеше на паркетин.

            Когато започна втората част от концерта цигулките внезапно нарушиха тишината, поеха вихрен, устремен и завладяващ бяг, сърцето му биеше учестено, ръцете изтръпнаха, душата му се напълни с красота. „ Малка нощна музика”. Излезе от залата като препариран, това беше музиката и на идващия му живот. Но той все още не го знаеше.

                Един ден, в началото на март, Любо получи писмо, Рая му пишеше, почеркът беше красив, два листа, откъснати от тетрадка.

                     - Скъпи мой- така започваше написаното.

                       „ Не ми се живее, не ми се прави нищо, бих могла да плача, а не мога, нещо така ужасно стяга гърлото ми… Иска ми се да заспя дълбоко, дълбоко, а когато се събудя всичко лошо да бъде сън. Не ти ли се е случвало да сънуваш и да се измъчваш ужасно, и когато се събудиш с облекчение да въздъхнеш - та то не било наистина. И слънцето да те препича някъде под лозите на баба ти и дядо ти. Ох, това слънце, кога ще изгрее. До кога ще бъде така мрачно.Това време ужасно подтиска. Колко хубаво беше снощи след целия цирк с лекари, рецепти, наставления да си легнеш. Заравям лице в меката прохладна възглавница и се забравям, като в пропаст. И разбира се, присънва ми се далечния хубав Слав.
                      Миличък Любо, какво ще стане с нас след 5, 10, 15 години? ”
                   - Целувам те хиляди пъти, мой хубав – завършваше накрая писмото.

                     Любослав тогава не мислеше, че това писмо ще го пази години напред. И че то ще бъде винаги в сърцето му, напомняйки му за дъха на вятъра.

                    Пролетта внезапно дойде. Витошкият вятър изсуши улиците и тротоарите, кокичетата показаха белите си ръчички над малките градски дворове в Лозенец, жълти минзухари пробиха с главици студената земя, птиците се опериха и гласовете им вече се надвикваха с тежкия градски шум, ранните утрини бяха спокойни и ведри, когато Любослав се спускаше до канала Перловец, стъпваше на тесния метален парапет на метър и половина над моста, после с усмивка скачаше долу, на асфалта, пресичаше” Евлоги Георгиев” и така стигаше до кино” Дружба”, после край кафенето ”Правото”, където и сутрин, и вечер имаше гимназисти, пиеха коняк с кола, криеха цигарите си в шепи и си разказваха най-невероятни измислици. Главите им бяха остригани под зоркия поглед на учителите, чантите бяха протрити и лежаха в краката им, най-големите вече мислеха за бала и за първите си крачки в живота, който щеше да е толкова различен и в който ще успеят да постигнат всичко, което ще си пожелаят. Или поне им се искаше да е така. 

                      И дойде ден осми, в месец март, когато улиците се изпълниха с празнично възбудени, облекли чисти дрехи мъже и жени, с пролетни момичетата с изгладени ученически престилки и нови чорапи без ръб, които бяха хвърлили ботушите и обувките им с токчета правеха краката им стройни и красиви. Въздухът миришеше на пролет, по ” Графа” през стотина метра се виеха опашки за цветя. Други бяха клиентите пред цветарският магазин на ”Раковска”, до Сатиричния театър и Показния магазин, този на самия ъгъл, жените бяха с тежки прически и скъпи палта или манта, мъжете с гладко обръснати лица, със скъпи обувки и вносни шлифери. Останалите, повече или по-малко заможни, бяха се скупчили край трамвайните линии по ”Графа”, малки и по-големи букетчета или саксии с цветя, стръкчета кукуряк или ранен синчец, ухаещ розов, бял или тъмночервен зюмбюл, ранни срамежливи лаленца или немирен, оперен нарцис бързо преминаваха в ръцете на мъжете и порасналите момчета.

                       Защото най-важното в този ден беше да можеш да стиснеш в пръсти пролетния букет и разбира се, да има на кого да го подариш. Всичко останало беше без значение.  

               Лятото наближаваше, зелените листа на кестените изникваха с часове и обхващаха короните им, съцветията превръщаха дърветата в огромен белоснежен букет, жълтите клонки на върбите плющяха като камшици от все по-топлия вятър, въздухът миришеше на някаква нова, непозната игра. Любослав и Рая си мислеха, че в нея и двамата ще са победители. Вечерните разходки из парка до къпалня ” Република”, до открития амфитеатър или до Пионерския дворец им бяха най-желани, защото тогава само птиците и катериците бяха свидетели на техните целувки. Веднъж много се смяха, когато той забрави очилата си на една пейка, бяха вече излезли по ситно насипаната с чакъл сиво-бяла алея, почти до малкото

трамвайче на спирка” Вишнева”. Лицето му беше бледо, овално, брадата му все още едва набола, очите му следяха нейното тяло, походка и усмивка. Тя се обърна към него и каза:

                  - Без очила си още по-хубав- и двамата със смях се втурнаха назад към гората.

                   Понякога отиваха на гости у Зари, той им правеше нескафе, усърдно бъркаше в чашите, докато на дъното захарта, кафявите зрънца и капките вода побелеят, после тримата палеха цигари ”Филип Морис” или когато липсваха стотинки, ” Слънце” без филтър. Рая се давеше, а Слав казваше, че това ще го отдалечи от националния отбор по атлетика. И когато оставаха за минути сами, ръцете им се търсеха, телата им се устремяваха едно към друго, допирът беше изригване на чистата им радост. Не бързаха да поискат нещо повече, мислеха си, че ще имат цялото време на света.

                   Учебната година завърши, лятото на Младежкия фестивал беше настъпило. Голямата масовка на Националния стадион репетираше сутрин и вечер. Момичетата бяха с бели тениски, с червени или сини поли, момчетата обути с бели панталони, ръцете им държаха флагчета, мегафоните издаваха силните заповеди на ръководителите, които бяха винаги недоволни от дисциплината и от ненаученото. Смехът между пейките отекваше чак до близкия колодрум, и когато вечерта настъпваше, вратите на стадиона изнемогваха от мощния нетърпелив тласък на ученическата тълпа, която никак не се интересуваше от авторитета на Партията, че дори и на държавата. А от своите си мисли за идващата свобода на останалото дни от лятото, за плажовете по морето или ваканцията на село, когато тези момичета и момчета, които щяха да имат щастието да се докоснат до сините му вълни или да карат колело  по широките жълтозелени поля или прашни селски пътища щяха да развеят своите, невидими и красиви флагчета на младостта си.

                       Любослав също беше на стадиона. Но на пистата, като спортист беше освободен от масовката. Тялото му се отлепваше рязко от твърдата, тъмно-черна нова писта, шиповете на шпайковете му се забиваха за частици от секундата в нея, вятърът около него изоставаше, косата му се ветрееше с малкия си перчем отпред, очите му се стремяха да открият всред тези всички флагчета, тениски и бели шапки неговото, най-хубавото момиче. Рая.

                         И когато дойде вечерта на откриването със Зари бяха около стадиона, улиците бяха притихнали, шума отвътре идваше на тласъци, радиоуредбите разнасяха песни, мелодии, отривисти команди и една неизвестна досега атмосфера. Тази на големия свят, който е изпратил своите бели, жълти, черни и толкова различни в облеклото и мислите си млади хора, за които това си беше емоция, пътуване и опознаване на също толкова различно и непознато място. Където наглед животът си тече както навсякъде, но където различията бързо се разпознават, защото тези различия са видими, фаворизирани и не подлежат на оспорване.

                         Тогава към двамата се приближи млада и добре облечена жена, заговори ги на развален руски език. Изостанала от групата, чехкиня,  по професия журналист, може ли да я придружат до хотела й, изпуснала е тържественото откриване, но нали все пак е намерила помощта им. И когато тримата вървяха със смях по пустите улици на София, те я запитаха какво става в Чехословакия. Всички тук сме обезпокоени, нямаме информация. 

          -  Елате утре сутрин в хотела, ще ви запозная с нашите момичета, голяма съм за вас- побърза да им отговори тя, после замълча и ето, вече бяха пристигнали.

             На другата сутрин отново бяха заедно, до Партийния дом, до Двореца, до Мавзолея, после до Ректората, навлязоха и в Парка на Свободата, където групата им се събираше.

              Така се разделиха, години след това разбраха, защо толкова много се беше изменило лицето й от онзи труден за отговор въпрос.

               Фестивалът си отиваше със своите шумни разноцветни групи по централните улици, с рок-групите в малките и по-големи читалища, с изложбите на детски рисунки, изложени в алеите из парка, с новите клош панталони и цветни ризи с широки дълги яки, които се прокраднаха тихомълком към интернационалното пъстро, невероятно и дори шантаво облекло на участниците. И с надеждата, че сега светът е дошъл при нас, но един ден и ние можем да дойдем при него, колкото и невероятно да ни се струва това.   

          Така се изниза лятото. Любослав беше по лагери, замина на балканско първенство по атлетика зад границата, Рая отиде при баба си на село, пишеха си, но писмата бяха редки и се усещаше някакво напрежение в думите. Дали той беше срещнал друго момиче, или просто се беше уморил от кратките им срещи, когато с настъпването на вечерта тя бързаше за вкъщи. Веднъж бяха излезли навън тримата, със сестра й. ”Какви хубави и добре облечени момичета”- възкликваха непознати, заглеждайки се след тях. Кестените по широките улици вече зрееха. Тя усети, че на Любослав не му стана приятно, щяха да се разделят за повече от месец и искаше да са сами. Или пък Рая беше открила там на селския площад нов обожател, с устната хармоника или акордеона, със зализания перчем и напращелите от селския труд мускули, все пак градските момичета са обект на особено внимание. В писмата не искаха да говорят за тези си съмнения. 
             И така дойде последната за двамата учебна година, която започна с раздялата на Рая със старата, с олющена и грозна фасада гимназия.

            -  Ще живеем вече в Младост, пренесохме багажа тия дни. Нашите ме записаха в тамошното училище - това му каза тя една септемврийска вечер, вървяха по ”Алабин”, градът се беше разтворил за идващата топла нощ, а Рая за последен път трябваше да се прибере на номер 23-ти, в малката къщица, в която заедно учиха задачи по математика и пиеха какао. Той не беше и чувал за този нов квартал, видя двете сълзи, намокрили очите й.

              - Ти ще ме забравиш- му каза тя. – А и аз няма да стана студентка, какво бъдеще имаме заедно.

        Лицето й не излъчваше тъга, изглеждаше някак спокойно от предстоящата раздяла, в която беше така сигурна. Това го учуди, не можа да преодолее гордостта си, за да я успокои. Все пак разстоянията не са толкова големи, щом не е сигурна във връзката им, значи се съмнява в него. Така си помисли Любослав, после не се затича, както обикновено по булеварда, не скочи в движение на задната врата на трамвая, и някак вяло продължи за вкъщи.

       Минаха няколко месеца, пролетта двете им училища направиха общ бал в зала ” България”. Всред множеството момичета, облекли странни рокли и направили косите си, като че ли са възрастни улегнали жени, той я видя, имаше си кавалер. И той имаше своя дама за вечерта, макар  избрана само за вечерта, да не бъде сам. И в един от танците на дансинга двамата бяха редом един до друг, той усети ръката й в своята, усети и упрека, че не е вярвал по-силно в нея, че така лесно е предал мечтите им. Може би само от гордост, може би за да я накаже за нейната нерешителност да се отърси от зависимостта  на семейството си. Танцът свърши, в него се настани нещо неизживяно и безвъзвратно отминало. Настъпваше утрото, настъпваше новия ден, насреща идваха новите надежди и стремления. Трябваше окончателно да се примирят, че двамата няма да ги посрещат заедно.

         Нещо си беше отишло така внезапно, както неочаквано се беше появило преди близо две години.                             

                 ---  ---- ----    -----   ----    -----   -----  -----

                  Винаги съм искал да разбера как живее. С кой е, има ли семейство. Сигурно децата й са пораснали. Както моят син. Сигурно е остаряла, но не толкова, че да не я позная. Та нали все още с наслада плувам навътре в морето, та нали все още се катеря по върховете, макар че коляното малко ме наболява. Както сега, десет часа след началото, когато отново съм на хижата. Звъня на жена ми, малко съм просрочил времето. Тя е добричка, няма да ми се сърди. Вечерта дали ще имам сили да отидем на вечеря в центъра. Няма и съмнение, аз все още съм младеж. Макар, че брадата ми е изцяло бяла.

                  Преди няколко месеца изведнъж се сетих, та аз мога да потърся във Фейсбук не само нея. Може би няма профил, или навярно си е сменила фамилията. Мога да издиря сестра  й. Помня толкова ясно името й, лицето и дори немирния й весел смях, когато няколко пъти излизахме тримата. Вече бях загубил надежда, когато получих отговор. Не се сещала кой съм, може би има някаква грешка. Но който и да съм, трябва да знам, че сестра й Рая от четири години не е вече между нас. След дълга мъчителна болест, след толкова надежди и страдания, бавно, но сигурно е изгаснала. Оставила е зад гърба си дълги години живот и работа в чужбина, три деца, съпруг, апартаменти в центъра и две вили някъде из страната. Но не е имала най-важното, късмета и щастието да продължи да живее. Да диша планинския въздух, да се радва на еделвайсите, които с възхита снимах няколко часа по-горе в планината. Да бяга по влажния пясък, да посреща и изпраща слънцето, да пие студена бира в някое непретенциозно капанче край вълните, да се събужда с още един бял косъм в косите си, докато накрая съвсем да побелее.

                   Това го знам, изпитвам го постоянно, оценявам го някак несъзнателно. Въпреки, че както жена ми казва понякога, престани с тази поезия, направи нещо за себе си и семейството. А и мнозина биха ме упрекнали, стига с твоя стремеж към високото, към неизвестното, към нереалното. Погледни си годините, какво си въобразяваш.

                     А аз не си въобразявам нищо.

                     Просто обичам да летя. 

                     Както летях през целия този ден, покрай дивите кози, облаците и лятната сивкава мъгла, покрай красивите камънаци, дъха на вятъра, сините планински цветя и страховитите зъбери.

                    И късно вечерта, заспивайки, вече знаех какво ще сънувам…

                  ---- ----  -----   ------  --------    ------   ---------  -------

                     Вървяха по ” Раковска”, разноцветните реклами ослепяваха с разнообразието си, младите хора бързаха, някои с цветя в ръка, други стояха на групи и се веселяха, старите софиянки, издокарани с поизхабените си дрехи не се предаваха, току що почерпили се с торта „Тирамису” и пили малък гръцки коняк, Унгарският ресторант беше преминал в ръцете на ” Хепи” веригата, пролетта беше на средата на пътя си, капките дъжд бяха измили тротоарите и асфалта, светлините от сградите лежаха в малките локви около бордюрите. Рая и Любослав не бързаха да се разделят. Походката му беше все още спортна, късата брада побеляла, но косата с цвят на презрял кестен, буклите й бяха по-спокойни, една все пак не мируваше над челото, бръчиците около очите щяха с всяка година да стават повече, гласът беше все така топъл и същият.

                      И те бяха същите, но нямаше как да продължат от там, където бяха спрели. Когато бяха на седемнадесет.

                         - Ще те накарам да се влюбиш- обърна се Рая към Любослав, минаваха покрай младите, стройни, немирни, шумни и красиви в младостта си момчета и момичета, които имаха вече самочувствието на артисти. Макар все още около входа на НАТФИЗ, само за по една цигара време, между етюдите, монолозите, репетициите и пред бъдещите си роли.

                        - Кажи нещо- отново го погледна Рая.

                        - Копче- й отговори той.

                           Двамата се огледаха, усмивка се появи на лицата им, една сълза напираше да тръгне, спряла на ъгълчето на очите им. После се прегърнаха силно, ръцете им се сплетоха, кокалчетата на пръстите изпукаха, дланите не искаха да се пуснат, след това бавно и без болка се отдалечиха, изминалото време остана помежду им.

                        Обърнаха се отведнъж и всеки отново тръгна в своята посока. Която се пресичаше с тази на другия, по един невидим начин през всичките тези четиридесет години.

                                                      К Р А Й

     13.08.2013                                            Любомир Николов