Стефан се роди с недъг. Лявото му краче беше по-късо от дясното с цели два сантиметра. Сякаш точно тогава, трите орисници около креватчето му бяха неразположени по едно и също време и твърде припрени да издадат доживотната присъда, за да си тръгнат с облекчение и да забравят за лошото си настроение. Нищо, тя майка му беше свикнала с несгодите. Родена в бедно семейство, тя не беше желана снаха в семейството на богаташи инженери. Но затова пък мъжът й я обичаше истински. Учиха заедно в университета, а веднага след сватбата излязоха на квартира. Положението в просторната и луксозно обзаведена къща на родителите му и без това беше непоносимо. Косите погледи и непрестанните сумтежи караха младата жена да се чувства объркана. Кому беше навредила, тя искаше само да обича сина им. Е, все пак се смилиха над тях. Настояха сина им Христо да работи в семейната фирма, която през последните години се беше разраснала неимоверно и естествено нееднократно увеличаваше доходите им. Жена му Стела обаче предпочиташе да си търси работа в друга фирма, не в тази на съпруга й, за радост на основателите й. Тя беше кадърна и рядко дисциплинирана, което не беше за подценяване във време на разхайтеност и недобросъвестност. Нещата полека лека потръгнаха и животът в малката квартира беше като нежна песен, тих, спокоен, пълен с младежка любов и уважение. Не се нуждаеха от многото пари на богатите инженери. Мир да има, другото се преживява. Но не рядко пъти Съдбата, застоявайки се дълго време над нечии глави, кроеше сценарии, чиито нишки беше трудно да се проследят във времето. Стела и Христо вече мечтаеха за деца, но те все още не се появяваха на този свят. Първите три, четири години беше поносимо, но след петата те започнаха доста да се изнервят. Христо започна все по-често да се отбива при родителите си след работа и да се заслушва в техните брътвежи против Стела. Ами, ако са били прави за всичко? Родителите му се обнадеждиха, виждайки свелия глава техен син, който все повече и повече притихваше, когато те започваха да говорят против съпругата му. Да напусне жена си, щяха да й дадат не малка сума пари, ето я и Елена, която работеше в семейната фирма го харесваше отдавна, а и техните бяха заможни. Колко му е да уредят един развод по взаимно съгласие, а те имаха връзки, щеше и бързо да приключи. Но в този миг Съдбата, която дълго време пилеше ноктите си отегчено, реши да се намеси и да разбърка ново тесте с карти. Стела забременя, а нейният Христо набързо изтрезня. Съвзе се от летаргията и подчинението към родителите си и влезе пак в ролята на любящ съпруг. Смениха и квартирата с по-голяма, все пак още едно човече щеше да живее с тях. Стела нямаше абсолютно никакви проблеми през цялата бременност. Никакъв намек дори за онова, което тепърва предстоеше. Тя не стъпваше на земята от щастие. Чакаше появата на едно същество, което щеше да даде външен израз на любовта й към Христо, защото чувствата си тя не обичаше да показва пред хората.

   Стела не осъзнаваше онова, което докторите в болницата й говореха. Надяваше се все още да е под упойката и да бълнува. Само клатеше глава и отказваше да приеме новината за тежкия недъг на новородения си син. Не искаше да вижда никого. Нека някой друг да каже на съпруга й. Тя се чувстваше така, сякаш го беше предала. Христо беше твърде много развълнуван и нямаше търпение да стигне до болницата, затова вече говореше със семейния доктор по телефона. Помръкналите му от лошата вест очи не забелязаха колата отсреща. Налетя право отгоре й. От телефона започна да се чува сигналът ”заето”. В деня на изписването на Стела от болницата погребваха Христо. Тя не можеше да присъства. А и без това беше крайно нежелана там. Особено сега. Тя беше погубила едничката рожба на инженерите аристократи. Каква загуба и колко удобно да хвърлят цялата вина върху Стела и малкото недъгаво копеле, чиято поява беше обрекла Христо на гибел. Един колега и една колежка се бяха сетили да дойдат и да отведат Стела от болницата, на път за почернената квартира. Малкото вързопче почти не шаваше, само от време на време тъжно проплакваше и замлъкваше в скута на майка си, чийто безжизнен и повехнал поглед се беше зареял нейде в тавана на опустялата без Христо по-голяма квартира. За какво й беше сега тя?...

   В модерните и богати светове се извършваха операции, при които деца като Стефан имаха шанс да бъдат нормални физически, но Стела нямаше пари, а от детето й не се интересуваше никой. Нейните родители нямаха пари. Само тези на Христо, но още от деня на погребението те отрекоха да имат нещо общо с детето и неговата съдба. Стела успя да се върне в старата им квартира, която пазеше доста спомени от преди, каращи очите й да плуват постоянно в сълзи. Гледаше тъжно малкият Стефан, който все повече заприличваше на баща си с всеки изминал ден и не намираше  смисъл в това да пита:”Защо?” Защото така е трябвало да им се случи явно. Не бяха само те единствените с тежка съдба, но тя трябваше да мисли само за тях сега. Единствения вариант, който докторът предлагаше за малкият, беше обувка с по-висока подметка, за да се изравни с другото краче по височина, но всичко това след време, когато проходи. И така до края на живота си, какъвто и да му беше отреден. И те го подкараха някак си криво – ляво...

   Стефан отказваше да следва за инженер. Чувстваше се неуютно в света на цифрите, изчисленията и чертежите. Чувстваше се още по-голям инвалид, да си го кажем направо. Чувствителната му душа обичаше децата, независимо, че те му бяха нанесли едни от първите, най-тежки рани в живота. Но той разбираше и знаеше, че те нямат никаква вина за това, че го чувстват различен от тях заради това, че не можеше да взима участие в техните игри, а само мълчаливо ги наблюдаваше от скамейката. Колко много му се искаше да захвърли якето си, да скочи от там и да се втурне в лудата игра, чиято сладост можеха да вкусят само читавите му другарчета. Но след два неуспешни опита да тича, когато беше съвсем малък, сега само мълчаливо наблюдаваше и дълбоко въздишаше.”Какво да се направи?”, примирено въздъхваше той и безмълвно поемаше дългия път към дома си. И майка си почти не виждаше. Стела беше много заета сама да осигурява издръжката и на двамата и Стефан от дете влизаше в положение. Той беше виновен за това да няма баща, му беше изкрещяла веднъж онази, която при нормални обстоятелства трябваше да нарича ”баба”. Беше го причакала веднъж след училище и доста злини беше избълвала по негов адрес. Детето само мигаше насреща й и й се усмихваше простодушно. Сигурно го беше объркала с друго дете, никога досега не беше я виждал. Но думите й се запечатаха в съзнанието му и когато стана по-голям майка му му разказа някои неща, други спести, но той беше умен, успя да схване цялостната картина.  Добре, така да бъде...

   Стефан записа детска педагогика. Искаше да работи с деца, с тези невинни, наивни главици, които жадно поглъщаха всяка нова история за света и детските им очички святкаха от възторг както, когато им поднасяш играчка. С Теди се запознаха имено там, над главите на тези невинни душици. Познаха се незабавно, по оня пламък, който могат да уловят само сродните души, родени една за друга. Бабата на Теди живееше близо до тяхната квартира, но те никога досега не се бяха засичали, сякаш чакаха единствено децата да ги съберат заедно. Спретнаха скромна сватба и се нанесоха да живеят при възрастната жена. Така хем щяха да я наглеждат, хем щяха да бъдат близо до майката на Стефан, която беше много щастлива. Искаше децата й да бъдат по-щастливи от нея. Искаше докрай да вкусят онова, което тя не можа със съпруга си. Така и не успя да се омъжи повторно. Беше прекалено отдадена на сина си и работата си.

   Физическият недъг на Стефан не беше проблем за Теди. Какво беше той в сравнение с ония, които нямаха души. Ония, които нямаха сърца да се зарадват на дребните неща, изпълващи живота със съдържание и даващи многобройни поводи просто да се радваш, че дишаш и имаш очи да се насладиш на красотата на заобикалящия те свят. И двамата много обичаха децата и им даряваха цялата си любов. С нетърпение очакваха и те да имат възможността да се насладят на своя рожба, която ако знаеше какви родители я копнеят, нямаше да се забави много. Но нас, хората, кой ни пита?...

   Теди и Стефан дълги години нямаха щастието да се сдобият със своя рожба. Решиха най-сетне да си осиновят. Бяха се спрели на едно плахо момченце с гъста черна коса и светли очи, чиито цвят не можеше лесно да бъде забелязан, защото погледът на това дете беше винаги забит в земята. Сякаш пазеше някаква тайна само за себе си. Едва дочакаха въпросния ден за изписването му от дома. Буквално го грабнаха и го понесоха на ръце към къщата си. Теди и Стефан - най-щастливите и горди родители на света. Как светна тоя дом. Майката на Стефан се беше преместила при тях, защото възрастната баба беше починала и сега младите родители имаха нужда от помощ при отглеждане на детето. Малкият  беше на осем години и беше редно да запазят името, с което то бе записано в регистрите на дома. Малкият Никола не можеше да повярва, че вече има на кого да казва мама и тате. Не спираше да изговаря тези толкова специални думички. Оживиха се всички в къщата. Този толкова дългоочакван трепет изпълваше всяко кътче на тази къща и резонираше в унисон със туптенето на сърцата на обитателите. Сърца пълни с благодарност, много любов и признателност. Така неусетно се изтърколиха два месеца, когато на прага на огряния от слънчева светлина дом се появиха социалните. Изтръпнаха от тревога сърцата на щастливите родители. Помислиха си най-лошото. Че в дома са се объркали и са им дали нечие чуждо дете. Те не искаха да го връщат. Бяха се привързали към него още в мига, когато видяха забитото в пода тъжно носле на малкия Гаврош. Съдбата пак реши да се направи на важна. Оказа се, че беше станала една много груба грешка, още когато малкият Никола беше постъпил в дома преди пет години. Кой трябваше да поеме вината не беше важно сега. Важното и страшното в случая беше, че Никола имаше брат близнак, който по незнайни причини беше отделен от брат си, а по закон в домовете нямаха право да постъпват така с близнаците. Теди и Стефан или трябваше да върнат Никола или да осиновят и близнака му Наско, който беше досущ като брат си. Онемелите съпрузи трябваше да седнат на дивана от вълнения при тази новина. Бездетното до преди няколко месеца семейство дори не се погледна в очите, за да потърси и съгласува там отговора на решението, което трябваше да вземат, а веднага скочиха и тръгнаха към дома. В никакъв случай тези деца не биваше да бъдат разделени повече. Предстояха им тежки дни, в които трябваше да обясняват много неща на децата. Но те не бяха сами в това. Екип от добри психолози беше на тяхно разположение. Да, но нещата не свършваха до тук. Наско си имаше другарче от дома, в който бяха настанени,  към което се беше привързал болезнено,  усещайки сякаш загубата на брат си при тяхното неизвестно никому разделяне. Петгодишната Тони  беше вкопчила малките си ръчички в Наско и не го пускаше. Сълзите й мокреха и без това мокрото от собствените му сълзи лице. Ето такива драми можеш да видиш само в реалния живот, където игрите и преструвките нямат място в сърцата на истинските хора. Така бездетното до скоро семейство се увеличи неочаквано и то изведнъж. До тук със спокойния сън и безгрижие. Но затова пък смехът на децата караше хората от вън да поспират малко забързания си вървеж и да се усмихват искрено. Кой е като семейство Колеви в квартала - лягаше и ставаше със смях. От чувство на съжаление, сега можеш само да им завиждаш. Три прекрасни, слънчеви деца, които можеха да стоплят душата и на най-закоравелия безбожник. Теди и Стефан правеха всичко възможно децата да забравят старите рани и да се порадват на един пълноценен и здравословен живот. Те  си поделяха всичко. Така бяха свикнали в дома, така продължиха и в къщи. Подкрепяха се, поддържаха се и си помагаха. И тримата бяха прекрасно възпитани и научени да обичат, нещо, което ние не можем да усетим в пълнота, ако не сме имали живот като техния. Баба Стела не можеше да скрива сълзите си на радост. Постоянно се бършеше скришом и не забравяше да благодари на Бога за сполетялото ги пълно щастие. Децата бяха най-големият дар на този свят и който не го е разбрал, той не знае как да живее истински. Дано Бог е милостив и да  дари всички с това.

   Но Бог понякога е капризен. Като дете. Иска му се да си поиграе, но не знае как, по кои правила. Или той е този, който ги създава и нарушава.

   Теди започна все по-често да се уморява. Връщаше се в къщи скапана и без желание за нищо. Постепенно отпадаше и се усмихваше насила пред децата. Когато вече отказа да се храни, Стефан повече не издържа това положение и буквално против волята й я заведе на доктор. За да си каже той тежката дума – левкемия. Теди не знаеше какви мисли да си програмира в главата. За кого да мисли по-напред – за децата, за себе си, за Стефан? За кого? За новия живот, който беше започнал преди известно време, посрещнат с толкова много радост и благодарствени сълзи? Да се самосъжалява ли, да упреква ли, кого ли? Или да си даде кураж и да мисли позитивно, както повтаряха сега всички около нея, но изречено твърде плахо, сякаш самите те не вярваха в това. Че предстоеше борба, това беше ясно, но изходът беше ясен само на Оня отгоре, който беше намислил тая игра в пристъпи на скука.

   Косата на Теди окапа. Ходеше овързана с една кърпа около главата като привидение в къщата. Не приличаше на себе си. Другите се опитваха да вървят на пръсти около нея, за да не я безпокоят, но това само още повече я дразнеше. От тежката и изтощителна химиотерапия тя беше станала раздразнителна и здраво стискаше зъби да не се скара на някого вкъщи. Никой от тези скъпи на сърцето й хора не беше виновен за създалото се положение. Децата разбираха всичко и скришом плачеха в стаите си. Стела и тя не знаеше къде се намира. Защо същество, добродушно и мило като снаха й, трябваше да страда така. Не стига нейната злочеста съдба, после тая на Стефан, всичко това с очакването на децата, а сега и Теди. Старата жена се ядоса и една вечер изхвърли кандилото от кухнята в боклука. С какво им беше помогнал Той? Колко много молби стояха пред него от някога и нито една не беше удовлетворена. Да, трите прекрасни деца, за да останат сега отново без майка. Нека му се молят други...

   В деня на погребението на Теди валеше силен и студен дъжд. Бяха дошли много хора. И от училището, в което те двамата със Стефан преподаваха, и хора от дома за изоставени деца и сираци, тъй като всички се бяха привързали много към това прекрасно семейство, и много съседи от квартала, възхищаващи се на саможертвата на тези хора. Да, но покойната не ги виждаше. Тя беше затворила завинаги прозрачните си клепки и не виждаше колко много страдат любимите й същества. Затвори се тая последна страница от нейния живот. Нека продължават живите. Без нея.

   Стефан и да искаше да се отдаде изцяло на мъката си и сам да страда  егоистично – просто нямаше как да стане това. Бяха поели отговорността за три невинни същества и Теди го беше заклела в последните си минути да направи всичко възможно те да успеят в този труден живот. Така че време за сълзи и самосъжаление просто не се вписваше във всекидневния му, натоварен график. Само вечер в опустялата спалня той прегръщаше възглавницата, която все още пазеше аромата на съпругата му и плачеше безутешно. Толкова много искаше докрай заедно да изживеят всички онези прекрасни мигове, които щяха да им предстоят с децата. Докрай се бори Стефан да отгледа и даде добро образование на трите си деца. Те станаха добри хора. Не забравиха майка си. Бяха й обещали никога да не се делят и винаги да си помагат. Това го могат само хората, които слушат гласа на онова, туптящото вляво...