ДЪЛГ И СМЪРТ

През студената есенна нощ Венко вървеше през гората и търсеше убежище. Вървеше трудно - вечерта бе валяло дъжд и земята беше кална. Но сега по-важно беше скривалището в гората. Дълго вървя Венко, докато далеко пред погледа му, на една полянка, между дърветата, съзря колиба...
    Венко беше самотен четник. Някога участваше в сражения с турски потери, но в една фатална вечер четата беше разбита и се спасиха само двама-трима. Всеки хукна в различни посоки. Венко беше един от оцелелите.
Този четник беше огромен на ръст, косата му беше сплъстена, брадата - дълга, очите му винаги изписваха мисъл, а над тях гъстите му вежди често се мръщеха. Венко почти не се усмихваше, а главната причина за това бе една - жена му, съвсем млада, бе убита от турци, а сам той остави детето си на съдбата и побягна в четата. Рожбата му винаги беше в мислите му, той я обичаше, но бе сложил родината си пред всичко.
    Откакто се бе спасил, Венко обикаляше по гори, поляни, скали и се криеше. Много пъти бе бягал от турските потери, но и бе убивал душманите. Всеки българин бе чувал за него и безпощадието му към турците. Понякога Венко нощуваше в овчарски колиби в планината, защото там бе по-безопасно. Овчарите го криеха, даваха му храна и подслон. За Венко гората беше домът, спасението. Той обичаше родната гора като бащиното си огнище и затова я ценеше много. На всеки старец, който го приютеше, той казваше: "Дядо, гората е живото съкровище на Родината ни! Погледни каква е красива! А и без нея аз съм загубен. Тези дървета, те ме крият от турците. Без тях аз нямаше да съм жив." И старците кимаха с глава одобрително, защото и те живееха в гората и я познаваха, въпреки че животът им не беше такова премеждие.
    Предната вечер Венко бе спал в храстите в една долина. Събуди се рано сутринта, тъкмо на зазоряване, от златистите лъчи на слънцето. Стана, протри с ръце очите си, за да се разбуди, нарами пушката си и тръгна из гората. Оглеждаше се добре, защото знаеше, че по тези места бродят турските пазачи. Така обикаля до обяд, когато далеко зад себе си чу, че някой му извика нещо, което той не разбра. Огледа се уплашен назад и видя горския пазач, който бягаше към него и явно го ругаеше на турски. Венко тутакси тръгна да бяга между дърветата, а турчинът хукна след него. Започна гонитба. От време-навреме и двамата изстрелваха патрони от пушките си, но не се уцелваха. Венко беше силен и взе преднина в гонитбата, а турчинът видимо се измори, но не се спря. Тази гонитба продължи повече от час, когато четникът се скри зад една скала, близо до малка горичка. Пазачът дойде и започна на висок глас да псува. След това се хвърли да търси зад всички храсти и дървета, да не би Венко да е там. Когато стигна до скалата, Венко чу стъпките му и затаи дъх. В този момент пред него се показа образът на турчина. Четникът не се поколеба и на момента заби ножа на пушката си в гърдите на пазача. Той се свлече и под него се събра локва кръв. Венко не го и погледна, а избяга веднага.
    Вечерта дойде бързо след премеждието на Венко и за негово нещастие заваля проливен дъжд. Той измърмори на себе си:
- През деня турчин, сега дъжд. А нямам и къде да се покрия.
Четникът продължи пътя си през гората с надеждата да съзре някъде покритие. Към полунощ дъждът спря, а Венко продължаваше да върви. Беше изплашен и развълнуван от случката с турчина, а сега бе мокър и усещаше как тялото му трепери от студ. Тогава отдалеко съзря колибата, която отдавна очакваше с надежда да види. Закрачи бързо по посока на къщурката, мина през дърветата, прекоси полянката, която беше насред гората и без да се колебае почука на вратата на колибата. Отвори му един старец, който го изгледа странно, но Венко не забеляза това. Старият човек разбра, че мъжът  насреща му е четник и веднага го покани:
- Влез, влез, момко, виждам, че си много изморен, а  и си мокър. Влез да си починеш и да изсъхнеш.
Венко, задъхан, му благодареше:
- Благодаря ти, дядо, тежка нощ беше тази за мен.
Влезе вътре, а старецът затвори вратата. Венко попита:
- Дядо, хляб имаш ли? Три дни не съм ял, умирам от глад.
- Имам, момко, имам. Малко е, но имам. Сега ще ти донеса.
Старецът донесе хляб и сол и Венко лакомо налапа залъците. В това време стопанинът го гледаше изпод вежди.
Когато Венко се нахрани, попита къде може да преспи.
- Ето тук, до огнището, синко. Тук спи.
Венко легна и веднага заспа. А старият човек само това чакаше. Когато се увери, че четникът е заспал, излезе от колибата и намери горския пазач, който пазеше територията си близо до колибата на стареца.
- Ефенди, у дома дойде един четник. Дадох му да яде и сега спи. Скоро викай хората си вкъщи! - каза дядото.
- Ооо, благодаря ти, дядо. Върви си вкъщи, ние веднага идваме. - отговори пазачът зарадван.
Не след дълго пред къщата на стареца-предател пристигна група от около десетина турски войници. Когато се наговориха кой каква позиция да заеме, пазачът разби вратата и влезе в стаята. Венко спеше в другата стая и се събуди веднага като чу шума. Машинално стана, взе пушката си и се опря на стената със затаен дъх. Чу стъпките на пазача и когато той влезе в стаята, Венко го остави на място. Разбра, че е предаден и хукна да бяга от колибата. Но точно на входа от три страни върху него се изсипа порой от куршуми, Венко се свлече на земята и там остана. Турците видяха, че са го убили, и си заминаха, като взеха трупа на мъртвия си другар.
    През нощта тялото на Венко още стоеше пред вратата на колибата, отворените му очи блестяха от лъчите на месечината. Той бе умрял геройски за родината си и никога не я предаде. Той умря на мястото, което винаги го криеше и защитаваше, на мястото, което най обичаше - в гората, живото съкровище на България.

Този разказ го написах, когато бях в 11 клас и с него спечелих 3-то място в страната за проза на тема "Гората - живото съкровище на България" , затова реших да го поместя и в сайта.