Не бих казал, че обичам тишината. Когато е тихо, винаги се чува брумът - онова иначе недоловимо, но постоянно боботене на застиналата реалност. Ала този гръм, дето прекъсна най-сладкия ми сън, изтръгна ума ми и ме остави сам с клетото тяло.
А то - тялото - пречеше. Защото без ум всяка плът, кост, става и слуз, увиснаха отгоре ми, запращайки към мен цялата сетивна безполезност, с която действителността бе способна да ме атакува. Така първото, което видях, докато все още гърмът раздираше ушите ми, бяха два тежки клепача, които се люшкат пред мен като че бяха разпуснати платна с разкъсан такелаж. След това стената от лявата страна се разтвори и една черна, зловонна топка профуча над лицето ми и премина през стената вдясно. Струята, донесена от прогърмелия гост, ме завъртя в тясното легло и запрати отначало на пода, а сетне натика изпод малкото писалище в ъгъла, което се раздроби отгоре ми, пробождайки ме с всичките си трески. Зашеметен, аз се изправих, сърцето ми биеше тъй все едно желаеш ...