Дървото и вятърът 

Дема и Сар бяха решили да се оженят веднага щом и двамата навършат по осемнадесет земни години, а с това и пълнолетието си. Но те живееха на Дилема, която е странна планета. На размери е колкото Прародината Земя, но атмосферата ù е толкова плътна, че над повърхността е като течност и чак към три километра става годна за дишане от хора. Ще кажете, че в такъв случай хората би трябвало да се заселят по високи планини, но Дилема е гладка като билярдна топка – не само планини, липсват даже ниски хълмове. И все пак на Дилема има земна колония, защото има дървета. Дърветата на Дилема са високи по четири-пет километра и имат по три корена, впити невъобразимо дълбоко, а близо до върха им има огромен балон от съвсем лека, но много твърда дървесина. Този балон дърветата на Дилема пълнят с лек газ и той им служи като четвърти небесен корен, който ги поддържа изправени. Около този балон като гора се разклонява зеленината на дървото. Това е възможно, защото на тази странна планета няма големи температурни разлики в атмосферата, поради което няма и силни ветрове. Затова облачната пелена виси почти неподвижно в долния слой на атмосферата. Изобщо Дилема е една равна и мудна планета, без промени и проблеми, но и без нищо интересно освен дърветата. По-точно дървесината на техните балони. Защото освен лека и здрава, тя притежава още едно удивително свойство: променя цвета си в зависимост от осветлението. Сутрин може да изглежда златна, през деня да премине през разни оттенъци на зелено, синьо, оранжево, а вечер да стане виолетова. А при изкуствено осветление блести и се прелива фантастично красиво. Преди двеста години това чудно свойство било открито от един странстващ художник, който толкова бил запленен от него, че създал на планетата малка комуна от художници, които започнали да изработват прочутите дилемски дърворезби. Дилемските дърворезби са много красиви но и безумно скъпи, поради редкия материал и трудната изработка и не една високопоставена дама в големите и богати колонии е щастлива ако притежава дори малка брошка или гривна от Дилема. Така че добрите дърворезбари от тази забутана планета са всъщност много богати хора. Но за тях това няма голямо значение и те продължават да си живеят в малкото си селище наречено Две горички, построено на четири километра високо в небето на Дилема под балона на едно гигантско дърво. Селището се състои от стотина леки малки къщи свързани с мостчета и стълбички. Да вървиш по тях не е страшно, защото височината не се усеща: под теб, над теб и около теб има само зеленина, а стигнеш ли края на короната, гледката е прекрасна. Под себе си виждаш бял пухкав облачен килим, в далечината синкави силуети на други гигантски дървета, а над себе си – винаги ясно слънчево небе. Дъждовете валят далеч долу. От двете махали на колонията едната наричат Бяла горичка, а другата съответно Черна горичка. В първата живеят семейства с предимно бял цвят на кожата, а във втората – предимно с тъмен цвят. Не че на цвета на кожата на Дилема се отдава някакво значение, просто така са се заселили първоначално основателите на колонията. Дема беше от Бяла горичка, имаше много бяла кожа, кестенява коса и сини очи, а Сар, който се беше родил в Черна горичка имаше кафява кожа и къдрави черни коси. Бяха много хубава двойка. За да се оженят, Дема и Сар трябваше да направят тримесечно пътешествие до Сватбеното дърво на около хиляда километра от Две горички и то върху гърба на някой въздушен слон. Въздушните слонове въобще не приличат на земните, те са създания, които подобно на дилемските дървета имат огромни балони, пълни с лек газ. Но техните балони са от кожа и им служат за да се реят в атмосферата, да пътуват от дърво на дърво и да хапват от плодовете им. Според обичая Дема и Сар трябваше да се качат на гърба на някой въздушен слон и да стигнат до Сватбеното дърво. След като извършеха там нужната церемония, те трябваше да изчакат стадото да мине по обратния път, за да се върнат в Две горички като семейство. Подходящото време за такова пътешествие е пролетта. Дема и Сар издебнаха преминаващо стадо, стрелнаха се към него с реактивните си раници и кацнаха на гърба на водача на стадото, който дори не усети тежестта им. След две седмици пристигнаха на Сватбеното дърво и влязоха в Сватбения дом, построен от първите заселници, които бяха създали странния обичай. Там те изпълниха ритуала, написаха и подписаха брачното си обещание, прикрепиха към него снимките си и го поставиха в брачния архив на колонията. След това трябваше да изчакат около два месеца, през които стадото въздушни слонове щеше да направи лятната си обиколка на дърветата в територията си и да тръгне обратно, за да се върнат с него в Две горички. Твърдеше се, че това чакане било полезно в случай че през дългото време насаме някой от двойката промени мнението си. Тогава те можеха да извадят и унищожат брачното обещание и да се разделят. Дема и Сар не промениха решението си. Освен със заниманията, естествени за влюбени младоженци, те запълниха чакането всеки по своему: Сар, който беше талантлив чирак дърворезбар, рисуваше в скицника си проекти за бижутата, които смяташе да изработи за Дема и за продан. Дема си беше взела филми за различни планети и колонии от Космическата федерация и вечер разказваше на Сар за разни природни и строителни чудеса, които беше видяла и планираше кои от тях могат да посетят, когато спестят достатъчно пари. Сар не си падаше по пътешествията, но заради Дема би отишъл къде ли не. Разбира се преди това той трябваше да работи няколко години при своя майстор и учител, да се яви на изпит и да получи майсторско звание, след което щеше да може да печели много добре. Няколко дни преди да потеглят обратно към дома те видяха нещо странно. Беше надвечер, слънцето се беше гмурнало в облаците, когато далеч на север от Сватбеното дърво внезапно проблесна ярка светлина. Тя огря облаците изотдолу, засили се и проби завесата им. Видяха огнена струя, която се вдигна във виолетовото вечерно небе, превърна се в ярко петно, което се смали, стана точка и постепенно изчезна. Чак тогава чуха шум като далечен мощен гръм. Гледката беше красива и притежаваше някаква сурова мощ. Скоро учудването им премина и те се сетиха, че на Дилема има автоматична мина за тежки метали и космодрум. Бяха видели излитането на товарен космически кораб. След завръщането на новобрачната двойка роднините и приятелите им помогнаха да си построят малък дом в Черна горичка. Сар продължи обучението си при своя майстор, а Дема се хвана като детегледачка в детския дом на Две горички. В него прекарваха деня няколко деца, чиито майки работеха (на Дилема съпругите обикновено не работят, освен ако имат художествен талант). Дема не чувстваше особено призвание за детегледачка, но малките я харесваха, защото обичаше да им разказва интересни истории за далечни планети, градове и обичаи и за Прародината Земя. Така измина около половин година след сватбата им. Чак тогава Сар започна да долавя някаква промяна в настроението и поведението на Дема. Преди Дема обичаше да ходи на гости и да посреща компании, беше приказлива и общителна, обсъждаше дърворезбите на Сар, разказваше какво са я разпитвали децата в дома и знаеше всички дребни клюки в колонията. Но постепенно стана мълчалива, замислена, рядко се смееше, загуби желание да се конти и да ходи на танци и на гости. Повечето си свободно време прекарваше пред компютъра си с поредния филм за далечни страни и пътешествия. 

- Какво става с теб, Дема? – попита я една вечер Сар. 

- Помниш ли как видяхме онзи кораб от Сватбеното дърво, Сар? Аз често го сънувам. Много искам да пътувам, Сар. Но не само да пътувам. Искам да управлявам кораби, да откривам нови светове... 

Сар бе толкова изненадан, че не знаеше какво да каже. Разбира се, имаше млади хора, които напущаха Дилема, защото нямаха художествен талант и искаха да учат и работят нещо друго на други места. Имаше и пришълци – младежи, които бяха запленени от дилемските дърворезби и идваха да се учат и работят тук. Но доколкото Сар знаеше, досега никой от Дилема не беше станал капитан на изследователски кораб. Пък и те с Дема се обичаха и бяха женени, искаха да имат деца... Но след още няколко месеца стана ясно, че колкото и да го обичаше, Дема бе обсебена от мечтата си. Тя напусна работа, затвори се вкъщи и започна да изучава математика, физика и астрономия. Стана ясно че има големи математически способности и след година я приеха в Института по астронавтика не къде да е, а на самата Прародина Земя. Сар знаеше, че се разделят завинаги, въпреки че Дема не пожела да се разведат официално, като си вземат брачното обещание от Сватбеното дърво. След като Дема замина, той получи от нея няколко писма, а после тя внезапно млъкна и никога повече не се обади. Дълго време той се чувстваше нещастен, спасяваше се само в любимата си работа. Получи майсторското си свидетелство, след няколко години беше вече много известен и търсен от богати клиенти от цялата Федерация, забогатя и заживя с една симпатична добра жена от Черна горичка. За петнадесет години Сар чу за Дема само два пъти. Първия път научи, че завършила Института с отличие и била вече пълноправен капитан на космически кораб. Втория път по федералните новини съобщиха, че Дема и екипажът на кораба им “Загадка” открил нова планета, подходяща за заселване. Минаха години... Един ден в дома на Сар пристигна посетител. Беше младеж с мургава кожа и черна къдрава коса. Изглеждаше смутен. Не приличаше на клиент, нито на турист. Носеше униформата на кадет от Института по астронавтика на Прародината. 

- Аз съм Сар Младши, твой син. – каза момчето. Сар мълчаливо го покани в къщи, гърлото му беше свито, а сърцето му биеше като че да изхвръкне от гърдите. Седнаха в гостната и известно време мълчаха. 

- Мама умря преди два месеца. – започна колебливо младежът – Корабът ù  катастрофира при кацане на Марс. Всички загинаха. Още като бях дете ми разказваше за родната си планета и за теб. Казваше ми, ако нещо се случи с нея, да те намеря. Казваше ми да ти покажа това. Младежът бръкна в пазвата си и извади верижка, на която висеше медальон от дилемска резба. Сар го позна – беше го изработил за Дема за сватбата им. Бащата стана и отиде да прегърне сина си. Единственото, което можа да каже в момента, беше: 

- Но защо тя толкова години нищо не ми е казала? 

- Не зная... Тя искаше да израсна в голям свят, да имам много възможности за живот, от които да избирам. Като малък ме пращаше на уроци по рисуване. Искаше да разбере имам ли талант за художник. Казваше, че тогава би имало смисъл да дойда тук още като момче, да се уча при теб... Но аз се интересувах от техника, сега уча за инженер. Тя ми казваше, че много те е обичала, че е много виновна пред теб... 

- Защо да е виновна, сине? – продума Сар – Аз много съм мислил. Всеки човек е различен. Аз съм като дърво – хубаво ми е да си стоя на мястото, у дома, да правя резбите си все по-хубави. А тя беше като вятър, искаше да види много светове, да открива. За съжаление, тук, на Дилема, няма ветрове... А сега ела да те запозная със семейството. Имаш двама братя и една сестра.