Отворих очите си бавно и с усмивха, сякаш до този момент тръпнех в очакване на
някаква изненада, която се намираше пред мен. Можех да я почувствам. Обхвана ме
отново онова чувство, което изпитах при първата ни среща в този свят.
Тя беше легнала до мен на тревата. Изглеждаше, че беше заспала дълбок сън и се
страхувах да не я събудя с присъствието си, макар че лежах неподвижно. Направих
въпросителна физиономия и отперих поглед в тъмното небе над нас. Всъщност, в
този миг изпитах някаква загуба на ориентация, защото ми беше трудно да
преценя, дали е мрачен ден или нощ. Замислих се, че няма никакво значение,
защото тук, стриктният ред на природата нямаше толкова голяма власт. Набиваше
ми се мисълта в главата, че всяко нещо, което ме обкръжаваше имаше собствена
воля и начин на действие.
Съвсем лек ветрец разлюляваше клоните и листата по високите дървета, което ми
направи впечатление, че и той се страхува да не събуди момичето. Усетих как се
плъзна покрай мен и след това бързо заигра своят тих танц надолу по хълма.
Премигнах бързо и забелязах фигура на човек с не много ясни очертания в
далечината, която с бавна крачка се отдалечаваше от нас. Премигнах отново,
защото ми се стори, че нещо не беше наред със зрението ми. Нямаше значение.
Убедих се, че обстоятелствата подсказват, че този момент принадлежи изцяло на
мен и момичето. Щом е така, реших да го използвам пълноценно, понеже не знаех
дали ще имам право на още един път. Поколебах се за секунда и с бавно движение
прокарах ръка през черната й коса. Девойката помръдна крака си бавно и разпери
ръце към мен. Ситуацията ми напомни на стара приказка, където красивият принц
от далечна земя целунал по устните спящата си принцеса и тя се събудила от
дългия си сън. Не знаех как може да стане това тук, защото и двамата бяхме в
сън. Толкова реален, че забравях за известно време. Наистина в повечето случаи
красотата се крие в съня, понеже единствено в него човек може да изживее по
неестествен начин несбъднатите си мечти или да повтори уникални моменти от
съществуването си. Момичето се надвеси над мен като хвана с ръцете си моите
ръце и ги притисна към тревата, а косата й се извиси като черен ореол над
главата ми. Погледнах в очите й и видях чертите на собственото си изображение
като в огледало, огряно от лунна светлина.
- Как се казваш? - съвсем леко прошепнах в ухото й, докато бузите ни бяха
прилепнали една за друга, но не задовлих нуждите си от отговор. След минута
мълчание отново рекох на съня си:
- Ти, там съществуваш ли? Истинска ли си? - реакцията от нейна страна бе
въздишка и след това последва усмивка. Отговорът й беше ясен този път - "Не, за
съжаление, но тук можем да се видим винаги. " Видим винаги, повторих аз наум
"думите" й като осмислях какво искаше да каже с това. Все още не можех да
проумея как е възможно това красиво иреално същество, плод на собствената ми
фантазия, въображение в толкова истински вид да предизвиква у мен вълни от
чувства. Изпитвах приятна отдалеченост от реалността, щом я докоснех и
присъствието на човек срещу мен. Докоснех...
Тя доближи лицето си, така че можех да усетя топлия й дъх, който придаваше
жизненост на сърцето ми, което биеше толкова бързо, че се опитваше да пробие
гръдния ми кош. Показалецът на девойката тръгна плавно по ръката ми и се спря
върху устните ми. Явно не искаше да казвам нищо повече и изведнъж устните й се
впиха в моите...
- Аз истински ли съм?


------
Author notes:
Без малко любов не може да не минеме из творбите си. :P
Това е яко старо - бЕхме загубени и влюбени. Едно от първите ми. Лично аз не го харесвам, не струва.