Още като се събуди и отвори очи Том разбра, че денят днес е свещен, или най-малкото необикновен. Защото има дни когато се събуждаш и - нищо, а има и дни когато се събуждаш, ама наистина, огледаш се сутринта и всичко ти е някак си по-ясно. Том се казваше Томислав в същност, но му викаха Том за по-така.
Че какво ли толкова ще стане, питаше се той и се оглеждаше, търсейки от къде ще изскочи чудото.
Вместо чудо откъм зад обора се зададе Гая, полу-булдог, полу нещо друго си и разхождаше една пръчка, стисната между зъбите. Можеше да се каже също и полу-куче, полу-човек, ако питаш Том защото той много си я обичаше, играеха си, и въобще много се имаха двамата. Миришеше на мокро куче, като всяко едно куче, което е ходило из тревите от рано, още преди да се вдигне росата, и беше поело влагата и миризмите на цялата поляна.
Хвана пръчката от устата и, тя се направи че не я пуска, после я остави и той я хвърли надалеч. Гая се изстреля след нея. Колко му трябва на едно куче.
И на Том не му трябваше ...