Шумът на стенния часовник се сливаше с раздиращата мрака тишина... само един глас шептеше тихо... молейки за помощ, за капчица любов:
- Обичам го, искам само него, а дали ще го имам?... И отново настъпи тишина, няколко сълзи се стекоха по лицето на момичето... изгубени търсеха пътя към своята мечта...
Но дали имаше път... дали надеждата беше все още жива, тези въпроси се лутаха в нея, а отговор нямаше. Беше близо до пропастта, искаше всичко да свърши за миг, да спре болката, следваща я ден и нощ... като сянка. Болка, която отпиваше глътка по глътка от нейния живот.
- Заслужава ли си да живея? - дочу се отново лек стон от мрачната стая... той е моят живот, той е съдбата ми, макар и жестока, той ми е всичко, а аз сякаш се губя в нищото...
Не са достатъчни нито волята, нито надеждите, нима те могат да спасят умиращото ми сърце?
Има ли изход от лабиринта, където оставих душата си... искам я обратно, но цяла, не разпокъсана и измъчена от оковите на съдбата...
Последните думи, които успя да изрече преди началото на края... знаеше, че животът е по-скъп от смъртта, но не и нейният, в който липсваше само едно... любовта, за която тя така силно копнееше...

***